Автор: Валентина Вълчева

Наскоро прочетох някъде, че „единственият начин да се справиш с децата е да им покажеш, че си по-голям психопат от тях”. Честно казано, за пръв път усетих, че май не съм сама. С други думи, за да научиш децата на нещо, необходимо е да слезеш на тяхното ниво (или да се издигнеш до него - въпрос на гледна точка). За мен няма проблем като цяло - винаги съм гледала на себе си като на човек с неизживяно детство. Нямам проблем с това да се вдетинявам, макар че понякога докарвам до бяс мъжа ми.

Длъжна съм да призная, че дори и след две деца изобщо не съм сигурна, че съм на верен път в опитите си да направя хора от тях, а за разбирателство е твърде рано да говоря, големият е на четири, а малкият още няма и годинка. Но открих, че се налага едновременно да възпитавам и децата, и баба и дядо.

Когато се роди първият син, на излизане от родилното някак спонтанно от устата ми излезе един въпрос, който доста ме тревожеше през последните дни:

- И сега кой ще носи отговорност за това дете?

Отговорът на майка ми беше повече от отрезвяващ:

- Който има деца, да си ги гледа! Ние с баща ти само ще помагаме.

Тогава дори не подозирах какъв късмет имам, че не бяха решили да се включат твърде активно в грижата за престолонаследника.

Да уточня, че мама е била 40 и малко отгоре години детски учител и директор на детска градина. Което ще рече, че професионалните деформации са сериозни и забележими. Така например тя просто не е в състояние да води разговор, който да не докарва по децибели луд скандал. Също така, колкото и да се старае (а тя се старае ужасно - повярвайте ми), не успява да устои на изкушението да се пробва поне от време на време с намеци от рода на: „Не че се бъркам, ама според мен трябва да направиш еди-какво-си.” (което в превод означава „Направи го!”) И малко по-директните от рода на „Това дете не е яло!”, нищо че детето току-що е омело две солидни парчета домашна баница. Дори няма да споменавам не много далечното минало, в което се е случвало да ми звънне вечер по телефона, за да ми напомни да отида до тоалетната преди да си легна.

Но общо-взето с това се изчерпват опитите ѝ да изземва ролята ми по отношение на наследниците. С течение на времето осъзнах, че като цяло съм облагодетелствана с баби и дядовци, които нямат много желание да се бъркат. И въпреки това понякога се налага да защитавам границите си с повече или по-малко военна сила.

Всъщност оказа се, че най-сериозният ни проблем в общото възпитание на децата е да накарам бабата и дядото да внимават с езика. С годините те сякаш все повече откриваха съмнителното очарование на дивия северозападен диалект, което като цяло е симпатично, докато не чуеш детето си да изтърси нещо от рода на „Я че си одим дома пеши.” И започваш да се чудиш какви ли ги ръси в детската градина. Всъщност, в детската градина далеч не само диалектът ни е проблем, но за „лошите думички” вината е обща. Едно време, докато работех в библиотека, дотолкова бях добила навик да внимавам, че даже на стелажите се извинявах, ако се блъсна в някой от тях. Само че после напуснах и възпитанието ми отиде по дяволите. Няма как да си кривя душата, и аз имам вина за някои нежелани придобивки в речника на престолонаследник №1.

Давам си сметка, че много родители нямат моя късмет. От друга страна всички онези баби и дядовци, които не знаят кога да спрат, също имат късмет, че дъщерите и синовете им не са проклети като мен и не палят от първо ритане. Достатъчно ми е, че трябва по цял ден да споря с децата си, та да понеса безропотно да споря и с родителите си. Откъде такова търпение? Режа на място и нищо не спестявам.

Защото бабите и дядовците понякога трябва да бъдат възпитавани наравно с внуците, ако искате да ви е мирна главата. Съгласна съм - огромен разход на нерви е. Но трябва да имате ясно очертани граници, които да пазите по-зорко отколкото триглавото псе Цербер охранява портите на ада. Не за друго, а защото ако пускате някой твърде често и надълбоко да навлиза в личната ви територия, именно ще отприщите същински ад. Не ви трябва! Вярно, понякога на човек му се иска да прехвърли поне за ден задълженията и отговорностите по децата на някой друг и да си вземе почивка от ролята на родител, но... Спомнете си историята на Ричард Лъвското сърце и коварния му брат Джон. Сложите ли короната на чужда глава дори временно, не знаете после какви жертви и усилия ще ви струва да си я върнете. Нищо, че по право ви принадлежи.

Преди време обсъждах проблема с правилното възпитание на децата с една приятелка. Тогава тя ми каза нещо, което не бях осъзнавала дотогава:

- Просто трябва да си гледаме децата като чужди.

Знаете тази поговорка - „много баби - хилаво бебе“. Майка ми например ужасно страдаше от факта, че не ѝ позволявам да храни вече тригодишния ми син, че не ѝ позволявам да го облича, да тича след него от люлка на люлка в парковете, и прочие. Трудно я приучих да гледа на него като на самостоятелна единица. „На теб не ти пука за това дете!” казва ми понякога, вбесена, че съм ѝ изсъскала за пореден път да остави детето на мира. Всъщност пука ми твърде много. Осъзнавам, че мое задължение е да го направя самостоятелен мъж, който да не се страхува да взема решения след двайсет години, а не като Буридановото магаре да стои и да чупи пръсти до второ пришествие всеки път, когато се наложи да прави избор, и да чака мама/баба да реши вместо него.

Мисля си, че това бяха най-трудните ни моменти за преодоляване и като цяло срещнах добро разбиране, най-вече защото съм проклет инат. Вероятно на фона на някои чужди, моите са бели кахъри. А вие? Превъзпитахте ли бабите?

***********

Препоръчваме ви още: 

Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава

Чуждите деца ме вбесяват!