Автор: Таня Стоянова

Прибирам се от работа в горещ влажен, юлски ден в Бургас.. По изключение днес пътувам със служебния микробус и по изключение поради ремонтни дейности, минаваме по необичаен маршрут. Стоя си мирно и кротко в колата, преминала в летаргичен режим след тежкия ден и изведнъж Я виждам! НЕЯ! Единствената! Стои си кротко притихнала на един манекен на тротоара пред един магазин и ме чака търпеливо. Такива срещи не се забравят! Тя е единствена, неповторима, най-красивата. Създадена е да бъде твоя и не можеш да допуснеш други ръце да я докосват, защото е ушита за теб. Само за теб. Това е Полата! Ама няма такава, ви казвам. Черна, на големи червени макове, дълга, феерична… Веднага разбирам, че винаги съм мечтала за такава. Любов от пръв поглед е. И няма нищо общо с влюбването в синята блузка с гръцко деколте, или в жълто черната рокля, да не говорим за панталона и обувките от миналия месец. Това е истинска любов! Искаме да изкрещя на шофьора да спре веднага, но проявявам нечовешко усилие на волята и спирам напиращия вик. Поемам няколко пъти дълбоко въздух и се опитвам да мисля трезво…. Фактически пари нямам. Разорението ми е пълно. Абитуриентски бал на най-красивата и капризна абитуриентка, едноседмична почивка в Мармарис на същата девойка, щот‘ много се е уморила в подготовката на бала, предварителни изпити с престой по няколко дена в София с цел опознаване на Студентски град, разбирай дискотеките там. И още куп неочаквани и внезапни събития, налагащи изцеждането на последните капки от нещастната ми дебитна карта.

Никой от колегите не разбира за драмата, която се разиграва до тях, но моето сърце е съкрушено. Прибирам се в къщи без настроение, но съм доволна от себе си. Доказвам си, че имам воля. Толкова по-важни неща има от една пола на макове. Ще я преживея някак си. През следващите дни няколко пъти се събуждам сутрин с обляно в сълзи лице по спомена за самотно ветреещата се на манекена пола, но успявам да превъзмогна стоически мъката си. Дори започвам да се гордея самостоятелно със себе си и силната си воля.

Нооо….както обикновено съдбата винаги има планове различни от моите. Човек, колкото и добре да живее и колкото и млад да изглежда, по една или друга причина го заболява кръстът. Абе боли ви казвам, не минава. Аз не обръщам много внимание, толкова ангажименти имам, да си ме боли, няма да се занимавам с един кръст посред лято, я! Но нещата стават все по-сериозни, и аз се оказвам в болнични, с направление пред скенера в болницата. Става бързо, не се събличаш, не боли, но се чака около час за резултата.

И понеже като стоя на едно място, ме боли повече, решавам да се разходя. Вървя си безцелно аз и зяпам отдалеч витрините. Поради настъпилия траен финансов крах, в портфейла ми има само скъсано билетче за градския транспорт, няколко касови бележки, и ваучерите за храна на мъжа ми. Вървя си, зяпам си и изведнъж осъзнавам, че се намирам на същата случайна улица, дето видях ЕДИНСТВЕНАТА и НЕПОВТОРИМА ПОЛА с маковете.

Почти искам да се върна обратно, но краката ми проявяват воля и сами тръгват към магазинчето. Аз се опъвам, те вървят….Чудна работа ви казвам. И така вървейки и спорейки с краката си, си мисля. "Дано да не е там, да са я купили, да е отнесъл вятъра оня ден в бурята. Ако случайно е там, само ще я погледна отдалеч, за последно…"

И без да съм финансист като сина ми, знам, че няма как да се осъществи покупко-продажба без известно количество финансови средства в наличност и съм сравнително спокойна, защото такива нямам. Ни-ка-кви! Zero! Приближавам към въпросното магазинче и въпреки, че съм със слънчеви очила без диоптър, отдалеч с облекчение установявам, че я няма вече на манекена, и с най-невъзмутим вид влизам в магазина на хладно да „мине времето“. Вътре с изненада чувам гласа си как завързва разговор с продавачката без моето позволение...

- Извинете, ако обичате, може ли да попитам нещо. Имаше отвън една пола миналата седмица, нали вече сте я продали?

- Черната, на макове ли? Ааа... не съм, тук е още. Бяха две, едната веднага я взеха. Български са, направо са чудни. Ето, може да мерите. Много ще ви отива. Пробната е много удобна. Заповядайте. Дайте да ви помогна.

- А, не, аз само питам, а и съм с рокля и не е удобно, без блуза...

- Ма госпожо, няма проблем! Ето ви едно черно потниче, на същата фирма e.

- НЕ, не, благодаря! Дайте и него ще пробвам.

С трескави ръце грабвам полата. Влизам в пробната, в бързината дори не дърпам завесата, свалям роклята и …ооооо, какво блаженство да усетя шумящия плат по мен. Продължавам да тая тайни надежди, че полата няма да е моят номер, че няма да ми стои добре, че ще открия ужасен фабричен дефект и че ще си тръгна възмутена от българските производители и гордеейки се със силната си воля. Въййй... направо е страхотна, стои ми убийствено, потничето подчертава талията ми и даже прави видим почти несъществуващия ми бюст.

С последна надежда питам за цената -“дано да е безумно скъпа и да напусна магазина възмутена“. Обаче удрям на камък, цената е сравнително поносима за толкова красива ПОЛА. Вече въпросът да я имам или не, не е актуален. Сега обмислям варианти КАК да я имам. В главата ми се върти идеята да избягам с полата от магазина. Почти съм готова да хукна и да зарежа роклята в пробната, но се сещам че ме боли кръста, а и с тези високи сандали…., не става, ще ме настигнат. Банки за обиране в близост няма, само една сергия за сладолед и магазин за бельо, но аз пък по една случайност, не нося в чантата си нищо приличащо поне малко на оръжие или маска. Колко хора сме в Бургас, все ще се намери някой да ме разпознае.

После решавам да предложа да идвам след работа и да чистя магазина. За около 6 месеца, ще се изплатя. И изведнъж в главата ми проблясва спасителния вариант. Сестра ми! Работи съвсем наблизо. С треперещи ръце изкарвам телефона и включвам най-невинния си глас.

- Ало, сестро, как си? Какви ги вършиш? Имаш ли пари в себе си?

Следва подозрително мълчание…

- Защо са ти?

- Амиии…..Страхотна дрешка си харесах тук наблизо. Много ми е необходима

- Разбрах. Къде си? Стой там, идвам веднага!

Как да не я обичам тази моя сестра бе! Веднага разбира, че въпросът е на живот или смърт. Имайки предвид, 30-те обедни градуса и 8 сантиметровите токове, времето, за което пристига сестра ми е почти европейски рекорд по бягане на къси разстояния в градски условия. Оглежда ме критично и чувам благословената й уста да произнася…

- Ми супер си. Купуваме я.

- Аз такова…може ли и това сладко черно потниче, виж к‘во хубаво ме подчертава?

Така де, като е заем, поне да е голям.

Чува се всеобща въздишка. Магазинерката въздъхва с облекчение, че ще се отърве най-сетне от досадното ми присъствие, аз съм въздъхвам доволна, че няма в следващите 6 месеца да идвам след работа да чистя магазина, и полата е доволна, че е открила перфектната собственичка.

Излизаме със сестрата вън на жегата, обсъждаме набързо децата си и родителите, а аз не спирам да я гледам с влажен, благодарен поглед.

- Сестро, лесна е твойта, в болнични си. Тръгвам аз, че ми свърши обедната почивка заради теб и да знаеш, ще ми върнеш само половината пари, че и без това не бях ти взела нищо за рождения ден!

Светът е хубав, светът е чудесен, както е казал един известен бургаски поет. В знак на благодарност обещавам много студени бири с миди и калмари и се разделяме, прегръщайки се. Тя тръгва за работа, а аз... оффффф, на къде бях тръгнала? Ааааа да, резултатите от скенера! Ми то май и без това ми мина кръстът. Тръгвам към болницата, прегърнала нежно торбичката с новите си придобивки и в главата ми се прокрадва мисъл за червени сандали на ток.

Време е за ново влюбване.

Прочетете още: 

Кожена рокля