Автор: Мария Пеева

Днес ми е от онези специални дни, които за децата са най-очакваният и голям празник - заради подаръците, и веселбата, и тортата, и свещичките, и емоциите. А за майките е още по-голям и важен ден, макар че децата често нямат идея защо.

- Мамо, защо се радваш толкова, че имам рожден ден, като на теб никой не ти подарява подаръци?

Така ми каза Алекс тази сутрин. Днес навършва само пет, а малката му главица ври от размишления и интересни въпроси.

- О, това е много, много голям празник за мен, Алексче. — му отговарям, докато пъргаво закопчавам копченцата на зелената ризка. Днес ще бъде “много красив и Фициален”, сам го поиска. Даже специално бяхме на фризьор вчера, за да се подстриже, което иначе не му е най-любимото занимание.

- Ама защо ти е чак толкова голям празник? Ти си имаш твой рожден ден съвсем скоро.

- Защото най-големите подаръци майките ги получават на рождените дни на децата си. - трябва да побързам с копченцата, защото тази сутрин татко му ще кара и батко на училище, и тийнейджърът вече подскача нервно на входната врата - обут, навлечен, с раница на гърба, а ние с Алекс още се размотаваме с някаква си ризка.

- Шегуваш се, нали? И на теб ли ще подарят колело? - Алекс се смее в шепи, и съвсем основателно. Право е детето да се чуди. На мен днес никой няма да ми подари специално червено колело за големи момчета, което има дори степенка, и фар, и светлоотразител, и всички важни неща, които имат истинските велосипеди. (ей, за тази степенка побъркахме хората в магазина, наложи се да режат, приспособяват и нагласят два часа, за да може малкото колело да има съвсем истинска степенка, за каквато Алекс мечтае откакто се научи да кара преди две години).

Ризката вече е закопчана, обуваме ботушките, якенцето, гушвам го за миг, преди да отлети с татко си и големият батко.

- Моят подарък го получих на този ден преди пет години. - му казвам вече на вратата, докато се навеждам да си открадна целувката. - И е най-големият подарък на света.

Малките устенца се оформят в пореден въпрос, но виждам как за миг в очичките блясва разбиране, Алекс се смее и се хвърля на врата ми, почти ме бута, както съм приклекнала към него. Колко е пораснал само...

- Ох, мамо, стига сте се лигавили вече, закъснявам! - боботи тийнейджърът. Баща им се усмихва и ме целува. Знам, че помни всеки миг от този ден преди пет години. Знам, че довечера ще ми подари огромен букет, както всяка година. Знам, че би ми подарил и целия свят. Всъщност вече го е направил, макар че това не го знае.

Подаръците ми потеглят всеки по пътя си, а моето сърце е все така пълно. Защото това са от онези вълшебни подаръци, които ме радват, даже когато ги няма. И превръщат в празници всичките ми дни. Дори и не толкова специалните.

***********

Алекс е нашето най-малко момченце, вече петгодишен. Понякога го наричам трудното ми дете, защото е опасен младеж, който винаги знае какво иска и то почти никога не съвпада с това, което искаме ние. В История с телешки опашки разказвам как се появи на бял свят нашето изтърсаче.