Автор: Мария Пеева

Преди няколко дни публикувахме историята на Веселина Гарчева „На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище“. 

Тя живее в Испания и ни разказа за системата там, която дава възможност да запишеш детето на ясли още на четири месеца, и то получава адекватна грижа и внимание. Както разбрахме, майчинството в Испания е кратко. Така е и в много други европейски държави. В България имаме две години платен отпуск по майчинство, което ни прави една от най-привилегированите държави в това отношение. И все пак, дори в България, много майки се връщат на работа още през първата или втората година, и се налага да търсят баби, бавачки или частни ясли.

Статията предизвика доста противоречиви коментари относно ползите и вредите за детето от едно такова ранно отделяне от майката. Но всяка дискусия и обмен на идеи става абсолютно безсмислена, когато се стигне до обиди. Разгорещени да спорим дали детето има нужда от социализация в ранна възраст, ние пропуснахме най-важното.

Защо мама се връща на работа?

Мисля, че отговорът е очевиден, макар и да варира в различните семейства. Колко бащи могат да издържат семейство сами? Колко семейства изплащат кредити и наеми? Колко семейства имат по-големи деца, които също имат финансови нужди, такси, издръжка и така нататък? Колко майки отглеждат сами децата си?

Много е лесно да заявим, че мама трябва да си гледа детето у дома до 2 години. Всъщност още по-добре би било мама да си гледа детето и до 3 години, а дори и до 7. Добре е мама да е наоколо и в пубертета, когато децата са в рисковата възраст за нездравословни навици и контакти. По-важният въпрос е обаче дали мама може да си ПОЗВОЛИ да го гледа вкъщи. И ако тя не може, трябва ли да й се вменява вина?

Някои майки имаме щастието да сме си намерили работа, която може да се върши и в домашни условия или с плаващо работно време. Хубавата новина е, че тези професии стават все повече.

Лошата новина е, че правата, които сме си извоювали ние, жените, с толкова усилия - правото да се образоваме и работим наравно с мъжа, да бъдем заплатени наравно с него (това все още не сме го постигнали, впрочем), да бъдем третирани при равни условия и да практикуваме всички някога типично мъжки професии – тези права се превръщат в бреме, когато в уравнението влязат и децата. Защото отговорността за тях пада основно върху жената, плюс отговорността да допринася за семейния бюджет. И ако никой не би си помислил да обвини един баща, че работи вместо да зареже кариерата и да си остане у дома при детето, то всички веднага се нахвърлят на майката, която си оставя детето на 3-4 месеца, за да се върне на работа.

Сега искам да добавите в картината и нарастващия брой на разводите и самотните родители. Колко жени (същото важи и за мъжете) в съвременния свят имат сигурността, че половинката им винаги ще е с тях? Изглежда сякаш вече не сме свят на половинки, а на четвъртинки и осминки. Никой не се жени и не създава деца с идеята, че ще се раздели с баща им, разбира се. Но семейната институция далеч не е онази почти непоклатима градивна единица на обществото, която беше в моето детство. Семейната институция се променя като всичко останало около нас. Как една жена да зареже работата си и да стане домакиня, след като няма никаква гаранция, че партньорът й ще е до нея, докато смъртта ги раздели, за да я подкрепя финансово и да издържа децата им?

Може би трябва просто да се радваме, ако имаме възможността да си гледаме децата у дома, и да не вменяваме вина на жените, чиито обстоятелства са различни. В крайна сметка всички сме майки и правим най-доброто, което можем, за децата си. И тези, които се отглеждат в градинка или ясла, ще станат хора, както и тези, които растат у дома. Сред „градинските“ ще има възпитани и невъзпитани, умни, палави, агресивни и кротки, но такива ще има и сред децата отгледани в дома си. И никой не може да ме убеди, че една майка обича децата си по-малко, защото ги е пратила на ясла или градина. Хубаво е да се опитваме да променим света. Но понякога единственото, което можем да направим, е да вземем обстоятелствата си такива каквито са и да извлечем максималното от тях.

И да, съгласна съм с всички психолози, че за детето е прекрасно да прекара с мама първите си две, дори три години и да се отделя от нея постепенно, малко по малко. Но има и много други прекрасни за детето неща, които на практика са неосъществими в голям процент от случаите. Не помагаме на никоя майка, като й вменяваме вина, че не се е родила богата наследница и никога през живота й няма да се наложи да работи, за да издържа децата си.

Истината е, че всяка майка се отказва от много и различни неща в името на детето си. Лишава се от лично време, от десетки всевъзможни дребни и големи удоволствия, лишава се от тялото, което е имала преди да роди, лишава се от социален живот, пропуска шансове за кариерно развитие. И всичко това прави единствено от любов.

Дори само затова заслужава подкрепа и разбиране.

Препоръчваме още:

На мама, която винаги мисли за другите, преди себе си

Жената зад монитора

Какво научих от майките на София