Автор: Ния Йотова - Забавното семейство

Попадала съм на статии в списанията, в които питат някоя публична личност какво би казала на себе си като дете, ако имаше възможност. Отговорите обикновено са: „ продължавай да бъдеш себе си, ти си красива и отвътре, и отвън“, „ обичай себе си, прекрасно същество“, и тн.

Едно от хубавите неща на това да  не съм публична личност е, че няма да ми се задават такъв тип въпроси. Защото, ако трябваше да предам някакво съобщение на себе си като дете, то нямаше да е окуражително. Щеше да е предупреждение и да гласи:

„Да си знаеш, и от теб няма да излезе амбициозна майка“.

Като бях малка, си мечтаех майка ми да е активен деец в живота на класа ни. Да пече сладки, да подарява букети и подаръци на другарката, като прави това с прочувствена реч от името на родителския комитет, на който разбира се, е председател. Обектът на тези мои страстни въжделения обаче, беше  родител-пън. Родител-пън-Зодия-дебелокож-Носорог. Пардон, исках да кажа Зодия- дебелокож-Козирог. Иначе вечният център на всяка компания, щом влезеше в училището ми, този родител се превръщаше в краен интроверт. Полагаше извънредни усилия, за да потуши наченките на всяка една комуникация. И всичко това, защото по нейните думи „не можела да понася амбициозни майки“.

Ооо, само да порасна, заканвах се аз – ще бъда най-амбициозната майка в класа на децата ми!

Но докато на 8 годишна възраст Лидерство-сред-майките-в–класа-на-бъдещите-ми-деца е било житейски приоритет номер 1, когато станах майка на две деца в училищна възраст, се оказа, че съм се превърнала в собствената си майка. Че и доста по-зле от нея, както ще разберете до края на творбата. Тя поне само мълчеше, без да се излага.

За първите 4те години от ученическия живот на малкия ми син, имах две включвания в живота на класа.

Първото стана по време на родителска среща. На всички е известно, че на родителските срещи научавате много неща, като например всички административни и финансови нужди на училището. За детето си не научавате нищо. Но пък вече сте наясно, че винаги има 1-2 майки, които се борят за Тотално Надмощие в класа. Има и 3-4  други, които са много дейни и чевръсти по организационните въпроси. Те са по-нисши от майките-борещи се за тотално надмощие, без чието одобрение нищо не може да стане, но все пак по-влиятелни от всички нас, простосмъртните майки.

Въпросната родителска среща бе открита с драма. Майка, чието дете не ходи на занималня, роптае, че трябва да плаща 2 лв повече за храна от  децата, които ходят на занималня.

Аргументът ѝ е „че не ѝ е за паричките, но ѝ е за принципа“. Засилва отколешното ми подозрение, че някой омеси ли пари и принципи в едно изречение, особено ако вместо „пари“, каже „парички“, му е баш за парите.

Госпожата вади устава и чете параграфа, узаконяващ тази несправедливост. Оказва се, че ако си взимате детето на обяд, то може да обядва и вкъщи, а децата, които са в училище цял ден нямат друг избор за обяд, освен стола. Затова за тях има отстъпка.

-Тогава -, казва принципната майка – всички майки, чиито деца са в училище по цял ден, трябва да са солидарни и да се откажат от намалението, би трябвало да могат да си го позволят. Да не забравяме, че все пак те са избрали кариерата пред децата си...

До този момент съм отегчена, но тук наострям уши. Признавам си, че се наежвам, когато  неработеща жена жегне работещата жена с моралната присъда, че щом е избрала да работи, явно не ѝ пука за детето ѝ и е задължително да претърпи някакво наказание. В такива случаи ми се иска да извия нечий псевдо-перфектно-родителски врат. Но не отива на крайно неактивна по горещите въпроси на класа майка като мен, изведнъж да започне да има мнение и претенции, затова пак мълча.

Настава време за прозрачност и отчетност. Госпожата вади един списък с изразходваните пари от миналата година. Адреналинът, който съм вдигнала преди малко се уталожва, а напевното изброяване на следните разходи ме докарва до блажена дрямка:

„Линийки 21.00 лв, гумички 18 лв, джобове за документи 8.40, мокри кърпи от големите разфасовки 24.00, сухи кърпи ( двупластови) 13.40, кламери 3.18, телбод 5.20, червена и бяла прежда за мартеници 16.50, транспортири 8.16 ( взехме ги с голяма отстъпка в пакет с линийките), дезинфектанти – 120 лв, …… Отчетът завършва с пространствени размишления  за това къде биха могли да са се дянали едни липсващи 1.84,както и предложението на разкайващата се госпожа да ги възстанови от нейния си джоб. Събуждам се навреме, за да участвам във великодушното им опрощаване от наша страна. Сега пък огладнях.  

Хубавото е, че се задава светлина в края на тунела. Знам, че наближава точка последна и най-важна от дневния ред– събирането на средства за новата учебна година.

Според госпожата, по 30 лв за настоятелството + 30 лв за консумативи е напълно достатъчно. Аз имам 70 лв в портмонето. Дано не се появи някоя майка със свежи идеи за още харчове.  

По принцип майките с едно дете са най- опасните в такива ситуации – те са пълни със сили и ентусиазъм да направят училището едно по-добро място не само за техните деца, но дори и за нашите. По тяхна инициатива винаги инвестираме - я във фонд „ допълнителна застраховка на децата“, я във  фонд „ да купим нови шкафчета в класната стая, че тези са много издраскани“. Тия с две деца си мълчим. Второто дете ни е излекувало от ентусиазма и само искаме всичко да свършва, да плащаме и да си ходим. А, и да имаме достатъчно кеш, за да платим. А майките с три и повече деца ( да, има и такива) вече заднишком се заизнизват възможно най-невидимо от стаята. Имали да плащат на още две родителски срещи, за които вече закъснявали. Аз обаче все си мисля, че тоя път няма какво да се измисли - предни години сме купили нови шкафчета, един татко се нае безплатно да пребоядиса класната стая, имаме си образователни табла – просто НЯМА за какво да се измисли да съберем допълнително пари.

Една проклетия с едно дете обаче вече е вдигнала ръка. Предлага, за да ни е по-лесно през годината, да платим предварително и всичките образователни театри, на които ще ходят децата. Е как успя да го измисли! И защо?? Натяга се на госпожата ли??? Още 20 лв. Мамка му! Вече дължа 80 лева, а аз имам само 70.

Което означава, че трябва утре да отида до работата на майката, която събира парите, за да ѝ дам оставащите 10 лв. Това пък означава, че за да не закъснея прекалено много за моята работа утре, трябва да пропусна сутрешното си бягане. Може да нямам много принципи на този свят, но един от малкото ми такива е да тренирам сутрин преди работа! Дотам съм решена да отстоявам принципите си, че правя немислимото:

ВДИГАМ РЪКА! ……Когато повечето майки за пръв път в живота си чуват гласа ми, той произнася:  

- Предлагам да съберем по 10 лв. за театър, а не по 20!

- Ама как? Театърът струва 20 лв, за 4 представления през цялата година.

Аз обаче съм се подготвила. -Аз не мога отсега да знам дали детето ми ще е здраво и в клас, всеки път, когато има театър за цяла година напред. Нека дадем по 10 лв и ако детето присъства на всичките театри, ще дадем допълнително в деня преди театъра.

Предложилата предварителното плащане и преди е потушавала  бунтовете на мравки като мен. Знае какво да каже, за да откаже още майки да се присъединят към непокорството ми:

- Ама разбира се! Не всеки може да си позволи да плати такава голяма сума накуп! – гласът на майката прелива от нещо мазно, което би трябвало да звучи като загрижено благородство - Трябва да се съобразяваме със социалното положение на родителите. Ето, майката на Никола явно разполага с много скромен бюджет.  - Оглежда ме от глава до пети. Търси доказателства за скромния ми бюджет във външния ми вид. Явно съм издържала проверката, тъй като чувам:

-Нека да направим изключение за майката на Никола и да гласуваме разсрочка за нейния „случай “? Хора сме, все пак! - Добавя -Някоя друга майка, иска ли да се присъедини към майката на Никола и да се гласува и за нея разсрочка? – Поглеждам с надежда към майката, която повдигна въпроса за 2та лева на седмица за купони. Надявам се да се присъедини към мен, за да не съм сама. Все пак става въпрос за парички – кауза, която смятах, че ѝ беше на сърце.

Но въпросната майка старателно избягва погледа ми. Не иска да се присъедини към новосъздадената и предвожданата от мен – единственият ѝ член – Дружинка-на-Финансово-Нестабилните-Майки. Майките гласуват разсрочване на моите задължения.

-Благодаря! – казвам, но нямам точно това предвид и така приключва първото ми и единствено включване на живо в родителския живот.

Второто ми е дигитално -  във Вайбър, по време на онлайн обучението през 2020г. В групата на класа обменяхме полезна информация като безброй картинки по случай  Благовещение, Цветница и Великден.

Онлайн пространството се доминира от същите майки, които ни предвождат и във физическия свят. Продължават да се борят за местата „най-компетентна по всички въпроси“, „най-запозната с делата на класа“, и „майка, която е най-близка с госпожата“. Цитират се изявления на МОН, текстове от правилника на училището и тн. Които не могат да блеснат в тази сфера, компенсират със снимки на обядващите си отрочета с коментар – „А ние вече си научихме и сега обядваме питателна супа топчета. Да ви е сладко на всички и прекрасен ден“.

Към обичайните заподозрени, във Вайбър си имаме и имаме нов активист. Нашият Татко Емо. Той  е специалист по GDPR и всеки път като  в групата на родителите започне да се тълкува някаква нова наредба, Емо успява да изкриви разговорът към GDPR и да блесне.  Дори и най-отворените Майки немеят пред могъществото му. Емо се чувства в свои води и е горд, че е отчел активност от името на семейството. Добре, че е той – размахва си назидателно показалеца пред мен – защото аз винаги по групите мълча. За разлика от вкъщи, където съм зейнала ЕЙ ТАКАВА уста.  

-Защо не се включиш в някой групов чат? Само аз ли ще отсрамвам семейството по всички Вайбър групи - ( Освен в групата на класа, Емо ме е включил да мълча упорито и в групата на входа, където събираме пари за ремонт на покрива.)  

Еми, внимавай какво си пожелаваш, Емо.

Един ден с Емо бяхме скарани. Предишната вечер той искаше да увековечи изпълняването на съпружеските ни задължения на домашно филмче. Още отначало идеята му не ми се понрави, изглеждаше ми като потенциален компромат. Но той влоши допълнително нещата, като се опита да ме убеди, че сега е моят шанс да покажа как такива филми могат да бъдат и интересни, с хубаво измислен сценарий и най-вече със силно изиграна женска роля. Нали искам да съм писател все пак, увещаваше ме той. Нали съм учила за актриса, все пак, напомняше ми ласкаво. (Това е във връзка с моите твърдения, че сценарият на филмите за възрастни обикновено е слаб, диалогът предсказуем, а актрисите не са убедителни, понеже им е скучно. )

Много грешен подход! За нас, творците, е изключително важно другите да ни намират за супер успешни. Особено, когато е очевидно за всички, че сме нереализирани. Ако Емо ми ми намеква, че единствената ми реализация като актриса и сценарист е да участвам в домашното му порно, много се лъже! -Ооооо не помни ли той как през 2003 г участвах в реклама за бонбони! Какво се прави, че не знае, че имам 3000 месечни посетители на сайта с блоговете ми…вярно, само като пусна платена реклама, но все пак….Айде у лево, Емиле!!! – не съм сигурна какво точно значи „у лево“, но ми звучи като нещо, което казваш на човек, който искаш да разкараш. Обръщам се надясно и си придърпвам одеялото към мен. Ама цялото.

На другия ден Емо е тръгнал рано за работа. Като се събудя сутрин наспана и винаги съм със свежи сили и добро настроение. Новото утро ми носи повече ентусиазъм за живот от някоя майка с едно дете на родителска среща. Става ми гадно за Емо. Чудя се с какво да го компенсирам. Да е нещо „софт“, но все пак да покажа желание за комуникация. Преди да се облека за работа си правя селфи по бельо. Пращам го на Емо във Вайбър.

Разбирам, че освен към Емо съм изпратила снимката отделно към родителската група на 4ти „а“ клас, когато една от другите мълчаливи майки ми писа на лично, че според нея съм объркала чатовете. Слава Богу, ние маргинализираните мълчанки поне се подкрепяме помежду си. Благодаря й и веднага напускам групата на 4ти „а“ клас. И без това децата са разпределени по специализирани паралелки от идната година и родителите така или иначе няма да останем в този състав.

Може и да не сбъднах детската си мечта да стана активна майка, но поне сбъднах една Емова мечта - мечтата му да взема и аз участие в някой групов чат.  А аз като правя нещо – го правя със замах.

Иначе, Емо продължава да работи по сбъдването и на мечтата му за домашно филмче за възрастни. Днес гледахме „Съдби на кръстопът“, където се разглеждаше особено тежък случай. Една жена, Таня,  беше загубила паметта си след катастрофа и трима различни кавалера се опитваха да се домогнат до сърцето й, като всеки от тях й обясняваше, че са били двойка преди да си загуби паметта. Горката женица нищо не помнеше и не знаеше на кой да се спре, на думите на кой от тях да се довери. Луташе се. Не можеше да си спомни с кой от тях е имала 10 годишна връзка. Искрено съпреживявах мъката на Танчето. Лошото беше, че не можеше да вземе информирано решение, тъй като никой от кандидат-кавалерите тях не можеше да подкрепи твърденията си с доказателства.

Емо знаеше как жената би могла да реши проблема си, ако навремето беше мислила в перспектива: „ Ако Таня си беше направила домашно филмче за възрастни с мъжа си, сега щеше да си го изгледа и да знае с кой е била! Ама хак да й е, като не е мислила навреме, нека се мъчи сега “ – поглежда ме многозначително той – „Хич не ги мислите тия неща вие жените“.

Какво да правя сега, да се застраховам ли за всеки случай, ако случайно изгубя паметта си в бъдеще?

*********

Още от Ния можете да четете в блога й Забавното семейство. Напомням ви и разказите й за Оксана, на които се смяхме с глас: За Оксана с любов и Лечение с чесън.