Автор: Весела Георгиева/Бъркоthings

Макар да е трудно за вярване, особено за онези, които отблизо следят развитието на нашето голямо и колоритно семейство, с ръка на сърцето признавам, че с баща им правим и непосилното, за да ги възпитаваме в добри, човечни и колкото е възможно по-малко срамни практики. Поне навън, когато сме сред хора. У дома каузата е загубена. И без моите съвети и препоръки има голяма вероятност да си забодат вилиците между веждите на вечеря.

С батко им сме се справили добре. Хубаво момче, възпитано, спокойно. Всеки го хвали и ни поздравява. Вярно е, че понякога тийнейджърски хормони летят и през ноктите на краката му и се впиват във фронталния ми лоб, но това го отдавам на възрастта, не толкова на липсата на възпитание. Роско по рождение си е тих и примерен. От време на време го обзема манията да убие Велизар или поне да забоде пръчка от орех в петите му, докато се разхождаме, но като цяло сериозни инциденти не сме имали. Поздравява бабите, не прекъсва възрастните и винаги е тактичен, когато става дума за онези непреодолими природни нужди, за които винаги се навеждаме до ушенцето на родителя и тихичко казваме „Ходи ми се до тоалетна.“ Не „Пишка ми се“, не „Ака ми се“, не „Искам да пикам“, и в никакъв случай не „Се*е ми се, ама мнооооогооооо!“ Борето също проявява признаци на приемлива социализация, макар че моментът с изпълнението на насоки още му се губи. Маха с ръчичка и казва „Чао“ и „Здрасти“, отговаря небрежно с едно захвърлено нейде между Стара Загора и Чирпан „Да“, когато го повикаш по име. За тактичност при облекчаване на природните нужди все още е рано да се говори, но като истинска безсмъртна майка, давам всичко от себе си. Така на плажа онзи ден, когато зае любимата си поза „пакет кърпички няма да те оправят“, аз побързах да се доближа до него и тихичко го попитах:

- До тоалетна ли ти се ходи, маменце?

А той ме погледна с големите си кафеникави очи, разшири зениците и очерта с водниста тъмна линия пясъка, където до скоро копаеше замък. Възпитано беше. Никой не ни разбра, макар че направихме опашка на душа, а един лабрадор със забита в пясъка муцуна отказа да се помести от мястото на разкопките. Собственичката после ме гледаше лошо, но това си е неин проблем – да си беше възпитала кучето.

Велизар обаче, да се свети името му, да ми е жив и здрав, изобщо не се подава на влияния. Прави каквото си знае и понякога нещо, хванато от гората, би изглеждало като перличка в сравнение с наш Зарко.

Преди да се приберем от Шабла, решихме да излезем на ресторант. Като белите хора да хапнем и пийнем. Седнахме в същото заведение, в което преди няколко седмици вечерях сама и се наслаждавах на лудницата, която чуждите деца създаваха наоколо.

На съседната маса седнаха семейство с момиченце около възрастта на Велизар. Позакачаха се с Борето малко през пейките и детенцето взе телефона на майка си, пусна си детски и повече гласчето не му се чу.

Велизар и Роско бяха във вихъра си. Макар склещени в ъгъла, така че да не могат спокойно да се изнижат и да обърнат заведението нагоре с краката, се биха, плюха, тропаха с вилици по стъклата, рязаха салфетки и си разказваха смешни истории, включващи не много възпитан хумор. Колкото и страшно да звучи, всичко беше в рамките на нормалното и допустимо. Докато Велизар в миг не замръзна! Пусна ножа, с който се готвеше да бръкне в контакта, изплю мидената черупка и изцъкли поглед.

- МАМО, АКА МИ САААААААА!

Много е важно да се обърне внимание на главните букви в текста. Това „МАМО, АКА МИ СААААААА!“, не беше изречено тихичко и на ушенцето на родителите. Беше изкрещяно така, че и делфините край Калиакра да разберат за непреодолимите нужди на наш Велизар. Трябва да се обърне внимание и на специфичния завършек „ака ми СААААААА“, придобит на старозагорска почва, който непоклатимо доказва, че вторият ни син е взел всяка черта, характерна за типичното „гочи“ (друг път ще ви разказвам за гочитата, не е за хвалене).

Момиченцето на съседната маса изпусна телефона, а родителите му си върнаха част от вечерята по чиниите. Лицето ми стана червено като диня и ми идеше просто да го удуша. Но станах, хванах го за ръчичка и го помъкнах като сламена чанта към тоалетната.

И там обяснявах. И говорех. И възпитавах. Разказвах за добри обноски със спокоен и благ тон, макар че си представях как го замерям с динени семки от изгорялата си глава и как го натирям целия в тоалетната чиния, за да му дойде акъла.

- Разбра ли ме?

- Да, мамо.

- И повече няма да правиш така?

- Няма.

Намеренията му за възпитано поведение траяха колкото да се появим отново на терасата.

- Изаках САААААААА!

Оттам насетне вечерята и за нас, и за другото семейство приключи много бързо. Едните от срам, другите от невъзможност да изядат спокойно храната си, побързахме да се приберем по къщята.

Но мен друго нещо ме тормози по-силно. Догодина Велизар тръгва на училище. Ще кажете цяла година има дотогава, какво толкова го мислиш? Познавайки нрава на чаровния ми наследник, аз се тревожа за този момент откакто е станал на две. И с наближаването на следващия 15-ти септември тревогите ми стават все по-необуздани. Представям си го в час по български език, докато милата госпожа обяснява как точно се изписва ченгелчето на буквичката „Р“. Как с изцъкления поглед, някъде от средата на класната стая крещи:

- ГОСПОЖО, АКА МИ СААААААА!

Добре че още на третия му рожден ден занесох един стол пред дирекцията и го резервирах за себе си.