logomamaninjashop

Вдъхновения

Автор: Богомил Димитров

Като ученик в трети клас, дневният ми ред бе ясен. Връщайки се от училище, обядвах, научавах си уроците, приготвях си ученическата чанта и чак след това си позволявах игри. Добре помня датата 12.04.1962 г. - годишнината от първия полет на човек в Космоса Юрий Алексеевич Гагарин. Бях се почувствал неловко, че докато едни хора летят в Космоса, другите просто си живуркаме. Обзе ме ентусиазъм точно на този ден да направя нещо значимо. Импулсивно взех молив, лист, линийка и гумичка. След половин час ми дойде и конкретна идея - да създам таблица на българските имена, която да бъде масово използвана в родилните домове и районните съвети, когато на едно дете трябва да се даде бащино име. Например какво да е правилното второ име на детето на Пейо, Пейов, Пеев, Пеевски? Или на Станчо, Станчов или Станчев и т.н. Таблицата взе да набъбва и да ме уморява. Цяла нощ в главата ми се въртяха странни имена. На сутринта, сякаш с чужди очи, я разгледах - видя ми се доста тъпичка. Бях много разочарован от себе си. Добре поне, че досега не я бях показвал никому.

Три години по-късно, в шести клас, получих втория си творчески импулс. Вече близо година, по настояване на мама и татко, се учех да свиря на акордеон - модерен за онова време инструмент. Учителката ми все още наблягаше на упражнения за техника, от което родителите ми, когато ме караха да изсвиря нещо, не изпадаха в еуфория и бяха нетърпеливи най-сетне да изсвиря нещо по-танцувално. Бях сигурен, че ако научех някой валс или танго, ще ги зарадвам. Но поради мощния си порив реших, че ще са още по-доволни, ако създам сам мелодията, ще са и по-спокойни, че напредвам и то яко. Тоновете сами заизскачаха в главата ми и едва успявах да ги запиша в нотната тетрадка, която скоро свърши. Купих нова, в която преписах начисто композицията си и след редица просвирвания я „изгладих“. В оставащия час, докато те се върнеха от работа, шлифовах и изпълнението. Сресах се „малко по-така“ и ги зачаках. Прибраха се заедно и въпреки че татко бе гладен, се отзоваха веднага на поканата ми да чуят първата ми творба „Златната рибка“. Седнаха пред мен, а аз я изсвирих без грешка. Очаквах, че още след първите „трели“ двамата ще скочат, ще се разтанцуват и разпеят, а накрая ще ме извикат на бис. Нищо подобно. Изслушаха ме така търпеливо, както аз - уроците по солфеж. Накрая ми казаха едно постно „браво“. Второ разочарование, този път не от себе си, а от реакцията на публиката. Бях си казал: Тежка е вече съдбата на твореца, не е като по времето на Моцарт!

Следващото ми вдъхновение дойде около петдесет години по-късно. Бях женен, с две деца, които вече живееха отделно. Този път ме изби на поезия, посветена на жените като цяло и започнах първата строфа:

- О, ти, Музо поетична, какво ли дириш днес при мен?

Прочетох това няколко пъти нагласа, чакайки напразно продължението само да дойде. Но взе да ми се струва, че с този си въпрос сякаш държах Музата отговорна за безсилието си и тя бе побързала да се фръцне и да ме отсвири. Реших да плагиатствам от Яворов: „Две хубави очи. Душата на дете. В две хубави очи - музика, лъчи. Не искат и не обещават те“.
Бе суперидея и с възторг подхванах поемата: „Очите на жена ми“, която започваше така: „Две хубави очи. Очите на сърне, застреляно от мен, ловеца. Така и нищо те не казаха с последния си тъжен взор, в който аз, убиецът, останах запечатан...“ Близо три часа късах черновите, беловите и дори с ловуването изобщо. В последния вариант „признавах“, че всъщност не съм се бил решил да убия сърнето. Но че и досега понякога сънувам кошмари, в които стрелям и се събуждам в студена пот, готов да ревна. Бях изтощен емоционално и дори физически, но мечтаещ за успех пред жена ми, когато я запознаех с днешната си „рожба“. Почистих кухнята, притоплих манджата и подредих изискано масата. Когато тя се върна оцени старанието ми и след вечерята попита:

- Кажи сега каквото имаш да казваш, познавам те добре. Очите й в момента бяха като рентгенови и не се връзваха с поемата ми, но се престраших.

- Може ли да ти кажа стихотворението, което написах днес?

Без да я изчакам, станах, извадих листа и зачетох. Тя ме прекъсна още в началото:

- Не, не, по-добре ми го дай да си го прочета сама!

Следях движението на погледа й върху листа и усетих, когато свърши. Вместо очакваните сълзи и целувка, продължи „да шари“ нагоре-надолу по листа с леко учуден израз. Май и този ден щях да пожъна същия успех, както и с композицията си „Златната рибка. Най-сетне тя „вдигна взор“ и отсече:

- Като за първи опит не е лошо. Няколко пъти се връщах, защото все нещо ме „спъваше“, но накрая разбрах всичко. Все пак, трябва да те попитам: Ама вие, ловците, наистина ли страдате, когато убиете някое животинче или ви е жал за него само в стиховете ви?

- Сърнето бе просто алегория, за да възхваля очите ти!

- Е, какво им е пък толкова хубавото на очи ми? Всяко куче-помиярче в квартала има същите!

Не ми стана ясно как точно да разбирам тази й реакция - бе проява на скромност или деликатен намек за качествата ми като поет. Спомних си как, когато с нея бяхме лудо влюбени, често се бе изказвала твърде критично за някои свои недостатъци: пъпки, черни точки, дълги, но тънки крака, мазна коса и т.н. Не само според мен, тя бе доста красиво момиче и подобни нейни коментари пречеха на любовните ми чувства и веднъж дори й бях заявил:

- Ако изречеш още нещо против външния вид на гаджето ми, да знаеш, ще те цапна през устата! Знам, че си самокритична, но понякога прекаляваш!

В интерес на истината, тогава тя гледаше критично и на мен, например на облеклото и косата ми. Не бе казала и дума относно ръста ми, но мнението й бе ясно. Купуваше си обувки без токове и когато ходехме заедно по улицата, настояваше аз да вървя по тротоара, а тя по платното. Когато пътувахме в тролея прави, се надвесваше ненужно над мен. С тези неща вече свободно се шегувахме, но в момента чувствителната ми душа на начинаещ поет бе наранена - стихове ми бяха неразбрани. На следващия ден, като разсъдлив човек, стигнах до логичния извод, че е неуместно на хора, върнали се уморени от работа да им говориш за музика и поезия. Така бе с мама и татко, така бе и с нея. Трето разочарование. Този път от неправилната ми преценка как и точно в кой момент да представя творбата си. За всеки случай реших да поработя върху поетичната си техника. Образно казано, временно нямаше да „композирам“, а ще се върна леко назад - към скучния етап на „солфежа“, за да блесна по-късно.

След 6 месеца с нея бяхме на почивка в едно много уютно хотелче в гр. Лъки в Родопите. Един късен следобед се прибрахме каталясали от поредния си дълъг пешеходен преход. Жена ми заспа, а аз получих такъв як поетичен импулс, че на терасата на стаята ни, без да се и допитам до Музата, написах следното:


Уравнения

Поисках аз чрез уравнения
душата твоя да реша.
Взех молив, лист и с вдъхновение
нахвърлих всичко и размислих.

Оказа се, че неизвестните са много,
ще трябват още уравнения.
Положих тук, заместих там
и видимо напредвах-
аз доближавах се до твоята душа.

Но ясно бе, че още трябва.
Припомних си за всички тънки теореми,
За композиции, суперпозиции
и втурнах се да дореша.
Прегледах всичко - не греша.

Положих тук, заместих там, супер позирах,
аз даже вече композирах.
И още повече напредвах-
докосвах сякаш твоята душа.

Минават дни, преградите
пред мене падат.
Напредвам видимо, но все не стигам.
И пак стоя пред своите съмнения
и все по-дългите си уравнения.

Накрая паднах и заспах.
А в съня си осъзнах - ти просто си жена.

Когато тя се събуди, каза, че е много гладна. В ресторанта, докато чакахме да ни сервират, й го прочетох. Реакцията й бе моментална:

- В това стихотворение ти си какъвто си инженер, а аз съм жена, която се опитваш да разбереш. И идеята, и самото ти стихотворение ми харесаха!

Такава си е жена ми - успехите ми пред нея идват само ако си ги заслужа. Взрях се в огледалото. От него ме гледаха верните очи на куче-помиярче, което страда, че все още не знае как точно да угоди на любимия си господар. Да лае повече, по-малко или само по негова заповед? Да гледа още по-предано?

Това ми вдъхновение бе одобрено, но не и онази поема за сърнето с нейните очи, което уж не бях застрелял. Добре, нека очите и на двама ни да са като на куче, но какъв поет щях да съм, ако не успея да я накарам да види, че очите й са като на сърне? Обещах си: и това ще се случи!

След година отидохме на същото хотелче. Оказа се, че симпатичните му собственици - две поколения, са обезверени и планират скорошното му затваряне. Това ни натъжи и по време на пешеходните ни преходи бе главната ни тема. На същата тераса, вместо очаквания завършек на поемата за очите й, успях единствено да перифразирам Вапцаров:

„Живот без маска и без грим - озъбено, свирепо куче“.

Както веднага си личи от стиха ми, в момента отказвах цигарите и алкохола:

„Живот без бира и без дим - озъбено, свирепо куче“.

Две години по-късно собствениците на хотела ни поканиха по телефона да им гостуваме, ако сме свободни, на половин цена. Били сключили нови договори и искали да отпразнуваме заедно възраждането на хотела им. Вечерта бе много приятна и малко преди да приключи, те поискаха да кажем с какво сме запомнили предишните си посещения. Жена ми стана и за моя приятна изненада каза с какво: С поемата ми „Уравнения“, написана от мен за нея точно тук. Изпълни я прекрасно и бяхме приветствани. Накрая им заявихме:

- Вече ни е съвсем ясно защо града ви се казва Лъки!

Когато тя заспа, Луната надникна през пердето и ми прошепна:

- Не насилвай живота и не искай повече от необходимото!

- Добре, но така ли да зарежа поемата за очите на жена ми?

Тя се скри гузно зад облаците доста безотговорно. В просъница й отговорих:

- Не си права! Ако никога не се насилваш, става скучно!

Прочетете също:

Странната двойка

couple 2424928 1280

Последно променена в Неделя, 18 Юли 2021 10:41
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Учи се от внуците си

Учи се от внуците си

25 Юли, 2021 Забавно

Шест любими рецепти с картофи

Шест любими рецепти с картофи

19 Юли, 2021 Честит ден на...!

Вдъхновения

Вдъхновения

18 Юли, 2021 Забавно

Зелена количка

Зелена количка

16 Юли, 2021 Истории

Кучката на лейтенанта

Кучката на лейтенанта

14 Юли, 2021 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам