Автор: Богомил Димитров

Един ден срещнах приятел от  университета, който след като се нахвали на любимата си тема - жените, накрая ми сподели:

- Извинявай, ще тръгвам. Бързам, защото мадамата, с която движа сега, само като ме види и веднага „се подмокря“! 

По онова време този израз не бе особено популярен и отначало счетох, че мацката му се напикава. Но пък нямаше логика той да каже това точно на мен - известен шегаджия, за когото се носеха мълви как като съм разкажел нещо, всички се напикавали от смях, особено жените. Значи е онова другото.

Вкъщи се сетих за шега на Уди Алън: „Ако някоя жена ми хвърли гащичките си, то ще е, за да й ги изпера“. Във филмите си той обикновено играе ролята на голям сваляч и героините все се избиват за него.

Заподозрях и двамата, че може би така си градят просто имидж. А запъртъкът Уди Алън бе по-нисък дори от мен. Приятелят обичаше да казва, че след като бил с някоя, така й „вдигал летвата“ /в смисъл - критериите й за мъж/, че след раздялата, горката с години си търсела някой що годе равностоен.

Обобщавайки, стигнах до тъжния извод, че „моите“ мадами имат повече нужда да им се изперат гащичките, отколкото тези на Уди Алън и приятеля ми. Ако жените направят класация, тя би изглеждала така: 1. Приятелят ми; 2. Уди Алън; 3. Моя милост-немилост. Може би само производителите на перилни препарати биха посочили мен като №1. Явно трябваше да предприема нещо.   

Пуснах телевизора, за да се поразтуша. В момента вървеше интервю с ВИП–персона–певица. Попитаха я за детството й. Тя сякаш само това чакаше:

- О, то бе чудесно! По цял ден си играех!

- Сигурно на кукли с приятелките си?

- Не, аз не играех с момичета и с кукли. Единствената кукла, която ми бе подарена от родителите, я дадох веднага на дружките си.

- А с кого играехте?

- С момчетата, разбира се. Коленете ми бяха все обелени, като техните.

- На какво играехте?

- Най-вече на „Народна топка“. Избиваха се за мен в чий отбор да бъда.

- Да не би да сте играли и футбол?

- Естествено. Но не мислете, че съм била вратарка. Най-ме биваше да съм атакуващ халф. Бележех много голове. Играех със страшен хъс и често се сбивах с някое момче, ако играеше нечестно. Бях малко луда глава, признавам.

- А каква бяхте като ученичка?

- С успеха не съм имала проблеми. Запомнях всичко още в час. В училище единственият ми проблем е бил с дисциплината.

Това предаване ме поразвесели. Спомних си и предишно „токшоу“, също с ВИП-мацка. Намерих го в Интернет – беше отпреди 6 месеца.

Телевизията, журналистката и ВИП-ката бяха други. Отговорите бяха почти същите – пак игра само с момчета, понякога и бой с тях; обелени колене, лоша дисциплина, отличен успех, никакви приятелки-ревли, кукли и парцалки. Сходни лудории - игра на топчета, крадене на череши, прескачане на огради, катерене по покриви, стрелба с прашки /не секси-гащички, а едни вече позабравени дървени чатали с ластик, в който слагаш камъче или джанка и се целиш в птички, прозорци или разни гадняри/. Имаше и разлики. Тази „ВИП-ка“ бе дарила две кукли на съседските момичета, а не само една. Освен това, във футболния отбор е била централен нападател, а не халф.

Всички споменати по-горе, без мен, работеха яко върху престижа си, а аз - не.

Осъзнах, че основното, което знаеха жените за мен дотук бе, че „и на мравята път сторва“ - особено ако „мравята“ бе женска. Когато бях студент, ако някой трябваше да изпрати след купон по-невзрачно момиче, бях все аз. Понякога - две. А на студентските бригади и по повече. Подкарвах ги като пастир стадото си по тъмните селски улици и ги оставях една по една в квартирите им. При това през цялото време им разказвах смешки, без да  пуфтя от досада. Ако някоя колежка бе разтревожена, единственият колега, който се опитваше да я успокои, бях пак аз. В очите на жените постепенно станах нещо като безобиден и неангажиращ приятел, на чието рамо могат да се облегнат спокойно. Споделяха ми какво ли не–херпес, болезнен мензис, кисело настроение, главоболие и т.н. Някои ми искаха съвет „като от мъж“- какво трябва да променят, за да бъдат по-харесвани.  „Моите жени“ бяха единни в това, че „мъжете“ не ги оценявали подобаващо. Някои ми споделяха и че правели с тях просто секс /винаги - много як/, но искали и духовна връзка, което все не се получавало. След това ме гледаха, сякаш едва ли разбирам смисъла и значението на израза и питаха:

- Ето, как с теб си говоря съвсем свободно? Значи, не в мен е проблемът!

Тук е моменът да вметна, че това ми дередже можеше лесно да бъде обяснено, ако имах непривлекателен вид. Далеч не бе така. Но рано или късно на мацките ставах нещо като „боен другар“ и „приятел в нужда се познава“. Една вечер се опитах да обобщя защо въпреки че имах много контакти с жени, все още нямах сериозна връзка. Тъжно си визуализирах причините. За тях бях манджа, която сама си е нарязала лука. Увряла е съвсем бързо, самозапържила се е и си е изключила котлона. Прилично ядене, ама с малко сол и минимум пикантни подправки, които вече няма как да се добавят. Вярно, стомахът им бе пълен, но душата - гладна. Бях като рибар, който клечи до реката, надявайки се да хване мрянка. Но не е поставил стръв на кукичката и разчита единствено на съвестта на рибите. Примирих се – жените са от Венера, а мъжете - от Марс. А аз, марсианецът, дори не бях намеквал колко съм извънземен - те ме виждаха просто зелен. Очевидно грешах и в разбирането си за жените като цветя. Образно казано, те очакваха от мен да ги поливам с лейката на душата си, а прекопаването на градината им да оставя в мъжките ръце. Противоборството между доброто и злото в душите им бе нещото, което, колкото и да се считах за „врял и кипял“ в техните среди, все ме изненадваше. Сигурен съм, че и те самите се шашкаха от емоционалните си зигзази, от които е можело бързо да ги извадя с някой шамар или внезапен сексуален контакт. Явно, така им се бях „позиционирал“. Но и не съм ги разбирал достатъчно. От гледна точка на имиджа им, ако някоя от моите „симпатизантки“ трябваше да каже в интервю, че съм й „нещо повече от приятел“, това би било равносилно да се изцепеше, че като малка е играла с дружките си на кукли. Никакви момчета, обелени колене, лудории, нищо престижно за самата нея. Когато бях малък, татко ме пляскаше за щяло и нещяло, а мама ме целуваше за щяло и нещяло. Веднаж татко ме целуна и неговата целувка ми се видя „дар божи“ в сравнение с „евтините“ целувки на мама. Ако аз целунех някоя от „подопечните ми“ жени, целувката ми щеше да е като мамината. Ако целунатата решеше да се похвали на приятелките си, ве-роятно щеше да последва:

- По челото ли?

- Не! Дори ми пусна език!

- Не ми изглеждаше чак толкова пиян!

И т.н. Изказалата се щеше да бъде изобличена в лъжа.

Боже, колко ясно ми стана всичко! Изводът бе фасулски. Ще си създам нов имидж сред жените, дори и да трябва да послъжа - човещинка е.

В момента имах закачка с една колежка, която харесвах много. Засега се ограничавах до това да я каня на кафе и да й разказвам смешки. Имах амбиции към нея, но се опасявах, че тя, изхождайки от досегашното ми поведение, отдавна ме бе поставила в графата „докато не се появи нещо друго“.

Започнах „имидж-акцията си“. Разказах й един измислен епизод от живота си, в който бивше мое гадже след връзката ни станала сексуална маниячка и че това и досега ми тежи на съвестта. Видът ми бе разкаян.

На следващия ден поканих на кафе друга колежка, която също харесвах. Споделих й за своите „пътувания по Хималаите“. И че при разредения въздух това, което ми помагало да издържа било да си спомням за гаджето си тук. Което, обаче, когато съм се върнал, се оказало вече с друг– при това мой приятел.

След тези разкази оставих нещата да узреят. Бях убеден, че ги впечатлих. Дори започнах да взимам тези истории за чиста монета. Клюките, които бях                         пуснал, дадоха плодове. Скоро имах чувството, че ме стрелкат и други женски погледи. Ходех по-изправен и се усещах по-висок.  Нямах грижа за друго, освен да „размина“ двете в „графика“ си, а след тях и трета. Имах  вече не само духовни връзки и с трите. И те, както и аз, започнаха да се объркват - докъде е духовното и откъде започва сексът. Проблем стар колкото света.

Личното ми мнение е, че в секса не съм нещо особено. Може и да съм първият мъж, който го твърди, но е вярно. Нормален съм и не виждам нищо лошо в това. Смятах, че „нормалността ми“ ще се разчуе рано или късно, но скоро установих, че, противно на очакванията ми, славата ми на „жребец“ сред жените вече се носеше. При това мил и внимателен, имащ и душа. Нещо като Кентавър-глава на мъж, но тяло на кон. Явно, бяха казали на приятелките си, че са правили „много як“ секс с мен. В главата ми нахлу чисто нова поговорка: „Имидж имиджу око не вади“. Беше тъпо да тръгна да ги опровергавам.

Новият ми Имидж сред жените отначало ми харесваше, но взе да ми писва. В основата му стоеше измисленото от самия мен. Явно, бях успял в експеримента, но не се чувствах щастлив, а все по-гузен. Бе гадно от моя страна – и към тях, и към мен. Не бях нито влюбен, нито весел. Излязох в отпуск, за да се изолирам и да осмисля какво точно искам. Не вдигах телефона.

Един ден излязох на разходка в близкия парк. Това не бях правил от години. Преди това се обръснах и облякох прилично. Запитах се - за пред кого ли? Но Съдбата бе решила да се намеси. В парка едно куче ме залая. Млада дама едва го удържаше на каишката. Изглеждаше ми позната, а и кучето. Мъглата в главата ми се разсея, когато тя му извика:

- Буби, ни виждаш ли, че това е Бого?

- Познаваме ли се? - попитах, но се взрях по-добре. Господи, това бе съученичката, чийто кавалер бях на абитуриентската ни вечер преди 10 години!

В главата ми нахлуха спомени. Един от тях бе, че  когато влязох в двора й, за да я отведа с кола на абитуриентския ни бал, това куче ме налая така, че бях готов да хукна обратно с букета. Тя и тогава го бе попитала: – Буби, не виждаш ли, че това е Бого?

Поразходихме се. Помнех какво говореха за нея съучениците – че тя  била най-естественият човек, когото познавали. Доста се посмяхме на общи спомени. Когато накрая й казах по стар навик: "Чао, беше ми приятно, че се видяхме", кучето Буби ме залая яростно и спря, чак когато поисках телефона й. Тя го написа на едно листче и ми го даде.

Вкъщи оставих листчето на масата. Всяка вечер си имах ритуал - взимах го в ръце и след малко го пусках. Кога ли щях да посмея да й звънна? Бившата съученичка можеше да е вече женена. Истината можеше да се окаже грозна. А номерът с превръщането на жаба или бабичка в красива девойка вървеше само в приказките. Така че все отлагах да набера телефона й или да изляза на разходка, уплашен да не би да не я видя или да сгафя нещо.

Една вечер се престраших и излязох. Срещнах я и я поканих вкъщи. След кратко двоумение тя прие.

Нахраних кучето, направих кафе и се разговорихме. Отново спомени и смях. Този път бях по-практичен и накрая я попитах дали е женена - без да задавам уклончиви въпроси от рода на това „как я кара“ и тинтири-минтири. Не била женена. Дефинирах се също като ерген. И че бих искал да я опозная по-добре. Тя не отговори нищо ясно и с Буби си тръгнаха.

В следващите дни усетих какво чудо е да си влюбен. А съвсем скоро бях предпочел имиджа си и бях лъгал. Трябваше да бъда наказан. Спотаих в дома си, чакайки Съдбата.

След няколко дни се чу драскане по вратата ми. Бе на кучето Буби, което бе на каишката на съученичката, на чиято каишка съм и досега като неин съпруг. Тя вижда в мен само това, което съм. И да се опитам да я послъжа, ще  го усети. При нея нищо изкуствено не върви – чак леко се дразня. 

Родиха ни се две дечица, които, растейки, „овкусяваха“ живота ни. Кучето Буби изчезна почти веднага след сватбата ни. Хипотезата ми бе, че то и досега търси други двойки, за да ги събере въпреки своята преклонна възраст. Години по-късно с нея имахме и внучета, които и досега ме наричат „Буби“, без изобщо да са виждали или чували за кучето.

Още от Богомил можете да прочетете тук: 

Прав ли съм? Прав съм!

Трийсе