Автор: Мария Пеева

Мъжът ми ми направи забележка.

- Мерче, няма ли да напишеш нещо за твоята книга?

Истината е, че много обичам да хваля чужди книги и чужди успехи. Не може да се каже и че съм някаква срамежливка, или твърде скромна. Напротив. Уверявам ви, че имам самочувствие, и его си имам - то и няма как човек да е блогър, ако няма известно самочувствие, че това, което прави, има стойност и смисъл, че и мисъл дори.

И все пак, и все пак... Няма как да хваля с лекота делата си, след като съм отраснала в семейство, където висша добродетел беше да не се изтъкваш никога и за нищо на света. Татко е човек, който през целия си живот се раздаваше за всеки близък и далечен, правеше чудеса от храброст и трудолюбие, а когато някой му благодареше, отговаряше: Нищо не съм направил, добър е Господ. От баба пък научих, че едната ти ръка не бива да знае какви добротворства върши другата. Майка ми никога не отрони и една дума на похвала пред мен, защото така децата се разваляли. Как се очаква от мен да се изправя сега пред всички вас и да кажа: Хора, книгата ми е прекрасна и много се гордея с нея. Ами няма как да стане. Това обясних на мъжа ми. Казах му още, че е предостатъчно, че съм сложила книжката да се продава в сайта и бутон за покупки на страницата съм сложила, и дори собственоръчно разтоварих цял палет с книжки на книжната борса. Който иска, му рекох, ще си купи. И познах. Хората купуват и я харесват, и коментари ми пращат, и днес цял ден обработвам поръчки, а къщата е осеяна с книжки, пликчета, бележки, като същинска куриерска служба. Но Иван все пак настоя, че не е честно спрямо вас да не напиша нищо за тази книга. И друго ми каза, което ме прониза право в сърцето:

- Ако отгледаш ябълки в градината, срам ли ще те е да ги похвалиш? И децата, не са ли те твои творения, защо ги хвалиш постоянно? А книгата, в която вложи сърцето си, и толкова труд, и толкова средства, и толкова време, сега не искаш да хвалиш, те хората сами щели да разберат?

Май е прав. Но аз книгата няма да я хваля, ще оставя това на вас, които сте я харесали. Някои вече я нарекоха шедьовър, но силно подозирам, че това е, защото просто ме харесват.

Ще ви разкажа обаче защо написах тази приказка.

Някога, много отдавна, едно момче изгуби баща си. Може би този баща не беше най-добрият на света, но беше неговият баща и момчето си го обичаше. И този баща не удържа на обещанията, които даде на това момче - дали защото времето не му стигна или може би защото никога не е смятал да изпълни тези обещания, няма голямо значение. В момчето остана болка, която с годините той запълни с обич, защото едно по едно се появиха неговите деца, цели четири броя. И за тези деца той дава мило и драго, и няма, НЯМА обещание, което това момче, вече пораснал мъж, да е дал на децата си и да не е изпълнил. И затова написах тази приказка. Тя е първо за децата, за малките момченца и момиченца, които имат толкова мили и чисти, съвсем детски желания, и чакат с нетърпение дядо Коледа да ги сбъдне. Но също така е и за татковците, които някога са били също такива малки момчета и са имали мечти, които са останали несбъднати. И колко е тъжно това, но и колко е прекрасно, че макар и пораснали, те все още имат шанс да сбъднат своите мечти.

Много сложно стана.

В приказката всичко е далеч по-ясно, и по-просто. То всъщност и това им е хубаво на приказките. Че казват много с малко думи и с няколко прекрасни картини. Благодаря ти, за които, Клементина!

Така че дали книжката е шедьовър, не знам, а и нямам такива претенции. Но ако някой ден внуците ни - вашите и моите - все още я четат, ще знам, че съм създала нещо истинско и затрогващо, и смислено, и чисто.

А това ми е повече достатъчно.

И не, няма да ви кажа кой е Приятелят на Дядо Коледа. Ще трябва да прочетете сами :)