Автор: Бени Хюбнер

Случи се в една от онези летни вечери, в които имаш усещането, че времето е спряло и нищо хубаво не е невъзможно. Въздухът миришеше на дъжд и асфалтът блестеше от ситните капчици. Милото взимаше плавно завоите, хвърляйки ми от време на време по една странична нежна усмивка. Все едно съм на 20, той е на 20 и живеем в безвремие и безгрижие. Почти бях забравила, че утре съм на работа, и че е време да се разделя с морето. Все още бяхме близо до него, толкова близо, че ми се искаше да кажа спонтанно: „Хайде да останем, какво като вали.“

Точно в този момент на лежерно блаженство и почти осъществена спонтанност се чу едно „бум“, после „тряс“, колата подскочи и спря. Милото буквално излетя от вратата и по начина, по който оглеждаше предницата на колата разбрах, че нещата не са никак лежерни. Ама никак. Заек камикадзе беше лупингирал от крайпътните храсти право в бронята. И за зла участ беше потрошил не само нея, но и радиатора. Часът беше 22:45. Пътят – крайградски, тесен и криволичещ.

- Дотук сме! – гласът на половинката ми се беше изпразнил от всякаква романтичност и металните нотки в него ме накараха искрено да се притесня.

Ако допреди секунди идеята за оставане край морето ми се струваше прекрасна, алтернативата вече беше ужасна. Отгоре на всичко тъпият дъжд се усилваше.

„Останете си там. Тук е потоп“ – съобщението от дъщеря ми не направи нещата да изглеждат по-оптимистично, но аз все пак реших да подходя хладнокръвно и да потърся денонощна пътна помощ, сервиз или добра фея, чиято магическа пръчка мигновено възстановява счупени радиатори. За успокоение на природозащитниците искам да подчертая, че също така възнамерявах да я помоля, добрата фея, да съживи горкото зайче и да му каже никога повече, ама никога и в никакъв случай, да не прави така…

Един мъж,една жена

Междувременно мъжът до мен, моят мъж, личната ми добра фея, се беше въоръжил с фенер и се опитваше да събере чаркалаците от туристическата ни идилия, разпилени по шосето. Аз, естествено, се притесних – сам, тъмно, броди, опасно е… Но гледам – спира джип. Слизат хора, поне по силуетите на хора приличаха. Ръкомахат, мъжът ми ръкомаха. Разговарят. Човеци ще да са.

Стана ми леко на душата, мисля си: „Спасени сме. Гледай какви са хората извън студенината на столицата – добри, отзивчиви, спонтанно човечни. Направо истински. Виждат аварирала кола в тъмнината, виждат бродещ мъж, разтрепераната от страх жена не виждат, но спират. Да помогнат, да съдействат един вид, да съпричастват“. Точно ми стана мило и благодарно и гледам – ония потеглят, фаровете им изчезват зад завоя . „Отиват за подкрепление“, мисля си - „Ще се върнат, ще ни дръпнат“.

Обаче се връща милото с едва мигащ фенер.

- Къде отидоха спасителите – питам аз.

- Кои?

- Тия, с джипа, дето спряха.

- Откъде да знам – тросва ми се той – сигурно да ядат заека.

- ???????????? – в смисъл ???? – недоумявам.

- В буквален. Спряха, питаха ме какво правя. Казах им, че е изскочил заек на пътя, потрошил ни е и бронята, и радиатора и сме закъсали. Те потърсиха заека, намериха го, метнаха го в багажника и отпрашиха…

Вече четвърти ден ме мъчи една твърде притеснителна мисъл: „Ами ако не са занесли заека да го изследват и са го изяли, пък той заразен…. “. Така тръгват заразите. Особено в България.

Препоръчваме ви още:

Не, не мога, ще разкажа!

Разбор на изминалата седмица

Криворазбраните правила на пътя