Опълченците от 32-ро

Автор: Янка Петкова


Родители дежурели денонощно пред столично училище, за да пазят ред за записване на първолаци. Новината може и да е озадачила някого, но на мен ми навя само свидни спомени. Кога минаха осем години? И колко е хубаво, че нищо не се променя! Сякаш вчера беше времето, когато ние с таткото на бъдещата първокласничка се бяхме разхвърлили по учебни заведения, за да успеем да „вкараме“ детето в желаното школо. Проблемът беше, че училищата, които си бяхме харесали, ги бяха забелязали и много други. Как се развиха епичните събития от онези паметни три-четири дни? Мога да ви разкажа.


Мълвата тръгна в петък следобед, от едно телефонно обаждане. Разбрахме, че пред нашето училище подозрително започват да се оформят групи от родители, които най-вероятно ще дежурят денонощно до понеделник, когато ще се подават документи за записване в първи клас. Бог да благослови майката, която навреме ми звънна! Понеже бяхме близо, успяхме да се пребазираме и попаднахме сред първите сто. Тъй като училището нямаше никакво отношение към гражданската ни инициатива, се самоорганизирахме в изготвянето на присъствен списък. Дори успяхме да се обединим около някакъв своеобразен регламент.

Попаднал си в списъка, но това все още нищо не означава. Защото започват проверки на присъствието на всеки два часа (през деня) и в малко по-облекчен режим – на четири часа (през нощта). Който отсъства отпада – естествен отбор. Пак казвам, критерий „входящ номер“ нямаше, но ние бяхме решили да се застраховаме срещу евентуални изненади.

Тези почти три дни, тъй като аз поемах дневните дежурства, а мъжът ми - нощните, са ми много мил спомен. След като нещата се регулираха и вече го нямаше първоначалното напрежение, пък мина и първата проверка и отработихме проверяването, започнахме да се поразговаряме и да се опознаваме. Запознах се с интересни хора, дори преоткрих тези, които вече познавах. Разговорите първоначално вървяха около училището – кой какво е чул за него. Легенди се носеха всякакви – от „тук все искат пари за нещо“ до „това е най-доброто училище в района, а и в София“.
Всъщност районирането, като основен критерий нямаше абсолютно никакво значение, защото впоследствие съучениците на моето дете се оказаха от Малашевци, Обеля, Младост, Люлин - все квартали в радиуса на идеалния център. Но това няма никакво значение. Какъв родител си, ако не направиш всички нужни адресни регистрации и не се наемеш на работа в офис наблизо?


Покрай „достоверната информация“ за училището, от „сигурни източници“, все пак се промъкваха и лични впечатления. Една от майките, която се оказа позната, потвърди, че училището е наистина е много добро, голямата й дъщеря учила до седми клас в него и имат отлични впечатления, както от базата и вътрешния ред, така и от отношението и професионализма на учителите.

След като се сдобихме с информация от първа ръка, вече можехме да сменим темата. Междувременно сформирахме и логистична група, която отговаряше за доставките на тонизиращи напитки и храна. Разговорите се въртяха основно около децата, почивките, които планираме, когато най-сетне кампанията приключи. Защото със сигурност щяхме да имаме нужда от възстановяване. Постепенно се поотпуснахме, започна пестеливо да се прокрадва лична информация - една малка „социална мрежа“ от скучаещи родители, които трябва да убият два часа до поредната проверка, а после да мислят за останалите „по два“ до мръкване. Не можеш да четеш, защото е трудно да се съсредоточиш, едно, че всеки води автономен разговор, друго, че може да ти се изплъзне някоя особено важна информация.

Времето минаваше, идваше следващата проверка. Това винаги леко ни напрягаше, защото понякога се налагаше да участваме в измама. Случваше се, някоя майка да не успее да дойде навреме за кръглия час, и да звънне да се обадиш при проверката вместо нея. Това беше наистина неудобен момент. Защото, скрит сред тълпата, трябва да извикаш „тук“ с модулиран глас, за да не предизвикаш съмнение у проверяващия.


После поотпуснахме малко режима. Пръскахме се за час-два и отново се събирахме за проверката. Имаше и опция да се обадиш предварително на четеца, че няма да можеш да присъстваш на следващата проверка, защото например трябва да си прибереш по-малкото дете, което си хвърлил при приятели да го пазят. Рано или късно вечерта се спускаше и нежните половинки отивахме да спим. Вечерната проверка беше повод да се срещнем с бащите, да разменим новини около дома и училището и да се сбогуваме до следващата смяна.

Зората пуква, ние сме на крак. Но в следващите дни вече бяхме подготвени – надуваеми табуретки, сгъваеми столчета, малко пресматериали, дори чадър, защото в ранния следобед слънцето зверски прижуря. Освен това се бяхме снабдили със сандвичи и термоси с кафе. Все пак са почивни дни и около училището няма много опции да се заредиш с провизии. Обменяхме клюки по нощните дежурства – оказа се, мъжете не са били толкова самоотвержени, защото се организирали по групи в наличните автомобили и отспивали между рехавите проверки.

Така избутахме съботата и неделята, за да дочакаме най-важния понеделник – Денят на записването. Бях го проиграла. Предварително си представях къде точно ще застана, за да вляза, когато ми дойде реда, понеже чухме, че пред други училища организирали гражданско неподчинение и пренебрегнали списъците. Проверявах за пореден път документите, които трябваше да подам, докато в това време таткото безгрижно отбиваше редовната си нощна служба пред учебното заведение. Трябва да ви кажа, че всички подходиха към създадения ред много отговорно. Една жена например беше извикала на помощ сестра си от провинцията, защото й се застъпваха две училища и не можеше да покрие всички дежурства. Не беше единичен случай. Както и да е. Приготвих се и хукнах към училището в едни много ранни зори. Таткото вече беше заел позиция и чакаше да дойда и да поема нещата оттук нататък. Преговорихме основните стъпки, пожела ми успех и се измъкна от тълпата. После всичко се разви мълниеносно, но организирано, за наша чест.
Както е казал поетът:

Учители тръпнат, друг път невидели,
в едно да стъпват майки, баби, лели.“

Кандидатствах(ме) и с това приключи щурмът на желаното училище.
Между другото, после дежурих и пред още едно, но там не беше толкова интересно. Хората бяха някак по-резервирани, не ставаше добър разговор.
Впоследствие с голяма чат от родителите по дежурствата станахме съученици. Това има своите предимства. Нямаше нужда да се опознаваме и веднага заработихме в екип. Ние родителската си среща вече я бяхме направили, дори няколко. Само не бяхме събрали пари.
Да ви призная, липсва ми това време. Ако някой има нужда от рамо за някое дежурство, пред някое училище – да ми се обади. Услугите ми се професионални и напълно безплатни.


Последно променена в Сряда, 19 Април 2017 09:34
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Летни тела

Летни тела

10 Юли, 2019 Общество

Пътеки, пещери и огромни лъжици

Пътеки, пещери и огромни лъжици

23 Юли, 2019 Развлечения

Нека да е лято

Нека да е лято

23 Юли, 2019 Добра форма

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Една Неда

Една Неда

21 Юли, 2019 Истории

Как уча децата да взимат решения

Как уча децата да взимат решения

19 Юли, 2019 Образование

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам