logomamaninjashop

Детската градина - ползи и странични ефекти

Автор: Валентина Вълчева

 

Спорът „за” и „против” детската ясла / градина сигурно бие по продължителност всички военни конфликти, водени някога на тая планета, в това число и Стогодишната война (която, между другото, продължава 116 години, но това не съм го научила в детската градина). И за разлика от войната, спорът ни няма изгледи някога да приключи. Общо взето е като на сватба (или погребение – както ви харесва) – уж всички са наясно как трябва да протекат събитията, а винаги (ВИ-НА-ГИ!!!) се намира някоя опърничава баба / леля / стринка или друга подобна твар, която да заеме стойка „делва” в най-неподходящия момент (като че ли някога пък може да има подходящ), да тропне с крак и да обяви: „Е, не е така! Вие, невежи, нищо не вдявате от тия работи.”.

Аз съм от хората, които искрено вярват в ползата от детските заведения и учебните такива, при това не защото само така мога да взема глътка въздух без някой да крещи покрай мен в нещо средно между истерия и транс мамомамомамомамомамомааааамооооо, но дори и само заради това пак си струва. Едно време имах доста абстрактни представи за почивка – море, планина, екскурзийки, мързелуване по цял ден на плажа, посрещане на изгрева на Джулай морнинг... Откакто сме четиричленно семейство обаче, силно съм си редуцирала идеите просто до един час на кафе без да се налага да отговарям на въпроси от типа на „Защо не може да си ядем сополите?”, „Мамо, мога ли да пояздя котката?”, „Защо небето не е оранжево?”, „Какво ще стане, ако пусна телефона на баба в кафето ти?” и други подобни, изискващи минимум три дипломи по психология, философия и абстрактно мислене.

Но се оказа, че при нас ходенето на ясла, а в последствие и на градина не ми спестява кой знае какво откъм разход на нерви. Само поводите се разнообразиха. И не, нямам предвид случаите, в които Престолонаследник №1 се е прибирал с цицини, синини и изподран – това си е житейски опит, не поводи за мелодрами, макар да си мисля, че май съм малцинство в това си убеждение. Да го кажем така! Когато тръгвам следобед да го прибирам, залагам сама срещу себе си този път какъв ли ще е поводът да се оправдавам пред учителките му.

Как, мамка му, да обясня, че не, точно тия думички не ги е чул от мен?! Не че има някакво значение откъде ги е попил, ама... О`кей! Поемам вината за „мамка му”, „гадина” и още две-три с подобен сравнително нисък до среден волтаж. От баща си също е закачил това-онова – няма как. Още си спомням как едва проговорил, докато го разхождах в детската количка и минахме покрай една фитнес-зала, зверчето се обърна към няколко излезли на припек мускулести момчета и изтърси: „Глиган!” Ей така стават недоразуменията, които после гледаме по телевизиите в праймтайма!

Предполагам, че е смущаващо – дума да няма, но лично аз май реагирам, само когато се сети да обърне на натурален северозападен, което „удоволствие” дължа на майка ми и баща ми. „Епъ оно я...” Дори и само една от трите е в състояние да ме изправи на палци. И го знае, зверчето. Сигурна съм, че го прави нарочно! Главата си залагам.

„Лошите” думички обаче са само една незначителна част от поводите да ме е срам да минавам покрай детската градина дори в почивните дни, а идеите ми за наказания вече отдавна са се изчерпали. Като че ли най-ефективно се оказа лишаването от компютър, но и това взе да не действа, а само да предизвиква ответна реакция от типа на „Като не ми даваш компютъра, аз пък ще си играя с бебето! Бебето е по-хубаво!” От една страна добре е, че осъзнава, че „бебето е по-хубаво”, ама от друга се губи смисълът от наказанието, нали? И сякаш за да ми направи напук, когато е наказан „без компютър”, се забавлява най-всеотдайно и искрено.

Понякога си мисля дали за всички няма да е по-добре, ако все пак го оставя вкъщи. После се сещам, че силните успокоителни ги продават само срещу рецепта, с каквато аз не разполагам, и се отказвам от идеята. Но милата учителка по английски със сигурност би го оценила като жест. Тя и без това вече категорично отказва да го взема в групата си за уроци, откакто два пъти трябваше да го смъква със сила от завесите във физкултурния салон. Разбирам я – може би трябва да й се извиня в някакъв момент. Или по-добре да не й се мяркам – да не отварям стари рани.

Виж, треньорите по футбол и карате засега удържат фронта. Нормално – мъже са, били са в казарма все пак. Което не означава, че всеки ден не отивам да си прибирам чудото с мисълта, че на вратата ме чака поредния преподавател, докаран до нервен срив. Това очакване ме убива! И като ме посрещне на вратата тичешком, уверявайки ме с театрален патос „Мамооо, аз днес съм бил УЖАААСНООО добър... Ама малко!”, на мен ми настръхва козината, щото си знам какво следва. Тоест... предполагам. Често пъти оставам изненадана от креативността му да измисля нови и нови начини да влудява всички.

И се започва една борба между желанието да го разцелувам и това да го изям с парцалите, дето се вика. Накрая приключваме с разговори от типа на:

-   Защо, бе, мама, си се държал лошо пак?

-   Аз ли? Не е вярно.

-   Как да не е вярно, бе, мама, като ето – госпожата пак се оплаква от тебе.

-   Тя лъже! – отсича той категорично.

-   Не, тя не лъже.

-   Лъже!

-   Не, не лъже!

-   Ами аз не знам кое е лошо – затова. (Дето се вика, признат грях – половин грях.)

-   Как да не знаеш? Ето – днес пак си направил нещо лошо.

-   Не е вярно. Бях добър – само Люби беше лош.

-   Защо пък Люби?

-   Щото като го бия, той реве.

Шах и мат. Дори не знам какво да отговоря. По отношение на дипломацията той май се оказва по-добър от мен, само дето на моменти ми се струва, че черпи опит от Дарт Вейдър например. И предпочитам да не си спомням, че аз съм била почти същото бедствие някога. Може и да са прави хората, че всичко се връща.

Честно казано, не мога да проумея онези родители, които отказват да признаят ползите и необходимостта от детската градина. То аз и много други работи не мога да проумея, ама не е речено, че човек трябва да намира обяснение за всяка глупост, която хрумне на някого. Има едни въпроси, по които никога няма да има единодушие, а всеки път, когато някой ги постави на дневен ред отново, става мътна и кървава. Този е един от тях. Веднага си признавам с ръка на сърцето, че нямам нервите и търпението да изземвам ролята на детска учителка. Едно време, когато кандидатствах в университета, ме приеха дори в специалността „начална педагогика”, при това без да към я искала. Отказах, разбира се. Инстинктът ми за самосъхранение явно е бил добър по онова време за разлика от някои по-късни етапа, когато ме е подвеждал много коварно.

Мисълта ми е... има неща, в които детската градина е доста по-добра от мен и нямам нищо против да си го призная. Например в мотивацията да се откажем от бибероните. Да открием гърнето по предназначение, а не в качеството му на играчка, по-конкретно каска. Да започнем да обуваме обувките си без да ги разменяме. Да научим и други детски песнички, освен „Зайченцето бяло” и „Ние сме войници” (още повече че последната изобщо не става за приспиване). Престанахме да водим пехливански схватки всеки път, когато трябва да се мери температура с термометър (оказа се, че не боляло – ти да видиш!). Запознахме се с основите на доброто партньорство и търговията – „ти на мен, аз на теб”. Открихме и чара на мотивацията да гоним успехите – „отбележиш ли точка, заслужаваш награда” (като в нашия случай наградата е за дните, в които не ми се е налагало да се оправдавам от негово име на някой разтреперан от нерви учител). Самостоятелното обличане също дължа до голяма степен на детската градина, макар да имам своя дял в успеха. И прочие, и прочие постижения, които може и да не са съизмерими с колонизирането на Марс, но за мен са си почти същото.

Отделно от това, признавам си с ръка на сърцето, разтапям се при всяка нова абстрактна драсканица, която ми се поднася като най-скъп подарък (за мен си е точно това), при всяко хартиено цветенце и герданче от парченца нарязани пластмасови сламки, при всяка картичка и собственоръчно оплетена гривничка, при поредната грамота за „най-добрата мама”, в замяна на които трябва да платя с „цун и гуш”. Да кажем, че тези подаръчета напълно компенсират необходимостта да се оправдавам като закъсняла за час ученичка, а и наистина ме мотивират да си заслужа следващата грамота.

 

Препоръчваме ви и разказа на Валентина "Търсенето на работа като приключенски екшън".

Последно променена в Вторник, 18 Април 2017 09:34

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам