Майка ми и баща ми се казват Константин и Елена. Винаги сме празнували този ден и също така винаги съм харесвала тези две имена, особено Елена. Всичките ми кукли се казваха Елена, Елина, Елеонора, Елка, Лени, Ленка, Ленчето - изобщо някакво производно на Елена. Имах дори една малка чернокожа Елинор, която колега на татко ми донесе от командировка на запад.

Единствената ми мъжка кукла обаче се казваше Иван, имаше шишенце с мляко и можеше да пишка съвсем като истинско момче. Или поне както малките момиченца си представят, че пишкат момчетата. Впоследствие се омъжих за един Иван, който изобщо не прилича на куклата ми, и далеч не е толкова розов, пухкав и сладък като нея. При все това той притежава някои други качества, които донякъде компенсират тоталната му нерозовост и непухкавост. А понякога успява да докара известна сладост, макар че не му идва отвътре. Но днес няма да говорим за Иван, без друго съм ви надула главите с него. Връщаме се на Елена.

Когато забременях за втори път, отново беше непланирано. Всичките ми бременности, за мой голям срам, са изненадващи. Човек предполага, че след първия път би трябвало да помъдрея, но изглежда няма да е в този живот. Така че отново се оказахме изненадани, а в третия месец докторът ме уведоми, че чакаме момиче. С Ванката и гордият бъдещ батко Теди подскачахме малко из къщи, после прозвънихме всички приятели и роднини и накрая се замислихме за името. През годините съм се впечатлявала от всякакви женски имена. Моето е твърде стандартно и разпространено – някаква си Мария. Къде по-добре звучи Стела, например? Стела ми е любимото женско име, защото сестричката на приятелката ми от детинство се наричаше така, беше крехка, руса, синеока, тренираше балет и съчетаваше в себе си всичко красиво и женствено на този свят. Заиграхме се за кратко със Стела, Тина, Лора, Ванеса и Мия, но вътрешно почувствах, че детето трябва да се казва Елена. Не знам дали беше заради куклите или заради Елка, моята красива братовчедка, или за да ядосам мама, която никога не си е харесвала името. Така или иначе Иван одобри името, макар че недолюбваше майка ми. И зачаках едно миниатюрно Ели, бъдещата хубава Елена, която щях да водя на балет, маникюр и шопинг, да я науча на всички женски неща, които умея, и да има с кого да се споглеждам недоволно, докато мъжете зяпат футбол и ругаят. До деветия месец бях напазарувала всички дрешки във всевъзможни оттенъци на розовото – от бледо бебешко розово, през пастелно, та чак до пембяно. Тези, които не бяха чисто розови, имаха поне някакъв розов елемент – я някоя джувка, я копченца или цветенца. Теодор, първородният, чакаше с нетърпение малката си сестричка и потриваше ръце как ще пребие гаджето й някой ден. Иван се настройваше за момиченце, което да разлигави до безобразие. Всичките ми приятелки се подготвяха за малката принцеса и избираха роклички с панделки, воланчета, дантелки и всякакви други финтифлюшки.

В деветия месец си избрах лекарка и отидох на преглед и видеозон при нея, както и да се уговорим за раждането. Иван и Теодор дойдоха с мен, за да видят отново нашата Елена и да й се порадват.

- Здравейте. – представих се на лекарката. – Ето ви документите и така нататък. Засега всичко е нормално, първото раждане мина еди-как-си, това е синът ми, на 9 години. Сега чакаме дъщеричка и много ми се ще да родя при вас.

- Може да се уреди. – каза лаконично и малко студено дамата, която впоследствие спаси живота на бебето ми, а най-вероятно и моя. – Легнете да направим един видеозон и да я видим тази ваша дъщеричка как е застанала.

Легнах послушно, показах коремчето, Теди и Иван се втренчиха в екрана, а лекарката ме намаза с онова противно желе и започна да разхожда машинката по солидно заобленото ми тяло.

След като сумтя и хъмка известно време, аз взех, че се притесних. Не че предишните лекари са били особено приказливи, но все изпускаха по някоя приказка от сорта:

- Я, краченце. Ха, пет пръстчета. А, ето ги и ръчичките. Да видим две ли са? Две са.

А тази само си мълчеше и някак прекалено намръщено се взираше, сякаш вижда нещо, дето не трябва да е там.

- Всичко наред ли е с дъщеричката ми? – осмелих се да попитам по едно време.

А тя натисна нещо на машината и отсече.

- Всичко е наред. Само където вашата дъщеричка… има две големи топки.

- Как така топки? В какъв смисъл? – скокнах аз, доколкото е възможно полегнала тюленка да подскочи. Иван и Теодор зяпнаха от изумление, ама буквално като в анимационен филм. Имах чувството, че всеки момент от главите им ще почнат да изскачат огромни балони с въпросителни.

- Ами, ей така. В смисъл тестиси. Вижте сами.

- Нищо не виждам. А и няма как да има тестиси, ако е момиче. – отсече Иван.

Лекарката благоволи да се засмее.

- Да, няма как. Не знам какво са гледали колегите преди, но това определено е едно чудесно момченце с всичките му необходими атрибути.

Тръгнахме си леко попарени. Аз не толкова, въпреки всичките розови парцалки. Може и малко да съм си отдъхнала. В крайна сметка, всички знаят, че деца от един пол се гледат по-лесно. Но Ванката и Теди няколко дни не можеха да преглътнат, че няма да си имаме Елена. Теди попита има ли някакъв начин да сменим бебето и получи един кръвнишки поглед, след което не посмя да повдигне повече въпроса.

Той се роди след три седмици. Беше голям екшън, някой ден ще ви разкажа и тази история. И макар че първите няколко месеца все в розовко го обличах, никой нито веднъж не го сбърка с момиченце. Личицето му от най-ранна възраст си беше с изразени мъжествени черти, даже малко намусено, със сериозен умен поглед на малък мъжкар. И до днес е такъв, само че вече е по-висок от мен и има мустаци. И разбира се, не дава да качвам негови снимки, но се надявам да не прочете тази статия.

Кръстихме го Константин. Моите именици все пак станаха трима, а майка ми си отдъхна спокойно. Със следващите ми две бебета от самото начало знаех, че ще са момчета и не сме спрягали женски имена.

Така че името Елена все още е свободно. Казвам ти, читателю, сещай се, снахо.

И да са здрави и щастливи всички именици днес :)