Автор: Мария Пеева

Тя е майка и аз съм майка. Пием кафе и си говорим за децата. Устните й се усмихват, очите - не. Иска ми се да протегна ръка и да хвана нейната. Знам всичко, сестро. И аз имам своите моменти.

Тя е майка и е уморена. Уморена е от безсънието, от разходките или липсата им, от режима или от невъзможността да го наложи, от безкрайната и сякаш безполезна домакинска работа, от упреците и вината, от сбъднати и несбъднати мечти, от детето, от баща му, от бабите, от съветите и от себе си. Уморена е не само физически, макар че и това не е малко. Уморена е и да мисли, да планира сложни графици, да предугажда все още неизмислени желания, да предотвратява неслучили се бедствия, да взима трудни решения, да прави избори и да носи отговорността за тях. Умората е най-добрата приятелка на всяка майка. Когато трайно се настани в костите ти, когато усещаш, че вече наистина нямаш сили, най-после се спираш и правиш нещо за себе си. Не бива да се плашим от умората, трябва да й благодарим. Умората е онова малко гласче, което ни напомня: “Спри се, момиче, и ти си човек. Изпий чаша кафе или вино, изяж един шоколад, излез с приятелки, почети книжка, наспи се.” Умората е спасение.

Тя е майка и се тревожи. “Защо детето боледува, защо плаче, щастливо ли е, добра майка ли съм, защо са му предписали антибиотик, защо не са, защо не иска да яде, защо яде толкова много, защо още не е проходило, защо тича толкова бързо, защо не проговаря, защо не млъква, защо не слуша вкъщи, защо се оставя да го командват навън, щастливо ли е, добра майка ли съм, защо не иска да излиза да си играе, а седи на компютъра, защо вече иска да излиза само, защо няма приятел, защо има приятел, къде ходят, какво правят и какво не правят, кога ще се ожени, защо не се жени, защо се жени, щастливо ли е, добра майка ли съм… дали то ще е добър родител.” Винаги има за какво да се тревожим. Тревогата е верният спътник на всяка майка. Можеш да избягаш от всичко, дори от бащата на детето си, но не и от тревогата, която те прегръща в мига, в който разбираш, че си майка. Сигурно някой ден, когато си отидем, последната ни мисъл ще бъде: “Сега дали ще плаче много? Боже, дано само не се поболее… Дали бях добра майка?”

Тя е майка и е щастлива. Понякога се усмихва съвсем несъзнателно, понякога се смее с глас, а друг път дори плаче от щастие. Щастието е навсякъде около нея - в малкото топло телце, отпуснато в ръцете й, в доволното личице на спящото ангелче, нахранено и чисто, в онова невероятно ухание на бебе, което се усеща най-силно, ако допреш устни на едно точно определено местенце на тила, в меките къдрички, в ръчичката, плътно обгърната от нейната, докато две крачета правят първи стъпки, в топлите длани, които обгръщат лицето й с “колко си хубава, мамо”, в екстаза от първия сняг, който прави червени пухкавите бузки, в първото градинско тържество, в първия учебен ден, в последния учебен ден, в абитуриентския бал, в първата шестица, в радостта от коледния си подарък, в изумлението, когато го заведе за първи път на море, в онова несравнимо усещане на осъщественост, когато ти каже, че днес е бил най-щастливият му ден, в облекчението, когато се прибере, минута преди да позвъниш на полицията. Щастието е, че го има. То е щастието.

Тя седи срещу мен, пие кафе и очите й ме питат. Понякога уморите и тревогите ни карат да забравим щастието. Всичко знам, сестро. И аз имам своите моменти.

Отговори не мога да й дам, защото тя ги знае по-добре от мен. Но мога да й дам моите въпроси.

Обичам ли го достатъчно?
- Повече от това може ли?

Дали ще е щастливо?
- Нима някога си искала да не е?

Дали съм му добра майка?
- Мислиш ли, че би те сменило за друга?

Има ли смисъл цялата тази лудница, която наричаме живот?
- Нали си майка?

************

Прочетохте ли 

Имаш ли време за себе си?