logomamaninjashop

Къща на морето

И ний вървим, вървим, вървим нататък и няма край, и няма край..., и няма море...

Автор: Ина Зарева

На 5 съм. Москвич 8-ца. Майка един брой – шофира, баща един брой - коментира шофирането, дете един брой – мислено ускорява шофирането с крайна цел – МОРЕ!

Багажникът е пълен с дрехи, лекарства, храни, телевизор Юност, малък касетофон, голяма руска кукла, която злокобно изговаря Мама на всяка неравност по пътя, резервни части за колата - колкото могъл да събере.

Калофер, 14.00ч. Август. Москвичът въздъхна рязко и умря. Опити за изкуствено дишане (а.к.а смяна на свещи) – неуспешни; опити за съживяване с електрошок (а.к.а всякакви фокуси със стартера) – неуспешни; опити за траурна процесия (а.к.а бутане с прискърбни и изпружени физиономии) – неуспешни. Майката и бащата поставят детето на тротоара до камарата изплюто от багажника съдържание и започват да търсят неволята. Скоро неволята се появява под формата на огромен камион, превозващ праскови, чийто шофьор започва да чудотворства над горкия тенекиен звяр и най-после Москвичът рипва кат същий Лазар и около главата на шофьора изниква ореол. Не е никакъв ореол, а слънце – 500 терабайта насред 15 ч. - август на калоферския оголен площад. Въпросният светец – изцерител на руските танкове за домашна употреба, наречени простичко автомобил Москвич 408 - поглежда детето, придобило цвета на прасковите , поглежда самите праскови, после пак детето, пак прасковите и с ловък скок се покатерва върху нагорещената ламарина на каросерията, пълни шепите си със сочните плодове и с още по-ловък скок се озовава пред детето и изсипва суровина поне за 3 компота в скута му.

Детето,обаче не е вчерашно. То расте в средностатистическо семейство всички членове, на което са с отлични, в комунистическия дух, лични и трудови характеристики и изконно верую: нищо, което е на държавата (а.к.а партията) не е наше!

Детето - нищо, че е момиче, придобива изражение на невръстния Чък Норис, тръсва бъдещия компот на земята и изсъсква с твърдостта на Митко Палаузов: Тези плодове са крадени, не ги ща!

Светецът – москвичооживител рязко сгъва ореола си, с него и някакви много важни части, които уж беше подарил, качва се на гигантската си консервна кутия, а москвичът, родителите и детето агонизират тихо там някъде в Калофер, а пред очите им – не мараня, а море...

На 15 съм. БМВ 3-ка. Майка един брой – шофира. Баща един брой – коментира шофирането. Пубертетска кифла, поръчков модел един брой – мислено забавя шофирането, за да запомни кой пич в кой град си е заплюла. Куче - овчарка един брой – мислено спира шофирането, за да препикае всяко видяно по пътя дърво, оригва се звучно на всеки завой и точи лиги върху главата на горката пуберка, от което косата й се къдри ли къдри, а преса в багажа н-я-м-а. Боже колко мъка има по този свят, Боже. Крайна цел – МОРЕ!

Някъде по пътя майката – шофьор решава, че точно сега е моментът – докато кара със 150 - да разучава всичкия копчалък по таблото на скъпарската машина. В един миг цялото стъкло е в гъста, бяла пяна, все едно насред шосето са построили автомивка, която работи със скоростта на светлината. Бащата крещи някакви семпло цензурирани неща, майката държи здраво волана и повтаря: „Нищо не виждам, нищо не виждам!”, кучето решава, че е в банята и започва жално да вие, поръчковата пуберка си мисли: Дано съм осиновена, дано съм осиновена!

Краткият епизод завършва щастливо, без жертви, с брилянтно измито предно стъкло и суперлативи по повод германците – Ехее, помниш ли едно време москвича, а? Пък сега – все едно самолет караме, ех...

До Сливен. Сливен, 12.00ч. Август. БМВ-то въздъхна рязко и умря. Майка и баща - в ступор. Пуберка и куче – истерични. Никой не смее да пипа нищо по таз машина, щото и нищо не й разбира. Чакаме пътна помощ - 3 часа насред сливенските потайности викане на неволята. Тя идва този път без праскови, ореол и каквито и да било чудотворности. Закача безмилостно немския танк за домашна употреба за себе си, въдворявайки нещастното куче за танкист, а нас натъпква на задната седалка и тръгваме обратно. Обратно! От Сливен, дето морето почти те пръска вече... В колата на пътна помощ е адът. Това е отмъщението на светеца с прасковите – вече не се съмнявам. Шофьорът е взел някъв комшия, да си свършил една работа в големия град. Комшията е болен от пневмония, на антибиотици. Заявява, че в никакъв случай не може да пътува на отворени прозорци. Август, 15.00ч. - кола на пътна помощ, без климатик, със затворени прозорци и 5 човека вътре. Единствена мисъл като капка животворна вода се стича по гладките стени на изпържения ми мозък – Един ден това ще е само спомен и ще го разказвам, един ден това ще е само спомен и ще го разказвам, един ден... Един ден ще живея на морето, за да пътувам от, а не към него!

В големия град отсичат – „Нищо й няма на колата! Ама германците са свикнали на пречистени течности, не на нашите пълни с боклуци. Ей тука една тръбичка само я свалихме и продухахме с уста, че се беше задръстила и това е.”

Обръщаме за нови 300 км трети път за денонощието. Майка, баща, кифла и куче мълчат и гледат право напред. Така де - морето няма да ни избяга...

То не избяга, но животът се източи като бензин от стар Москвич, пуберката остаря и единственото поръчково около нея е храната за вкъщи. А мечтата за къща на морето пъшка, заклещена някъде из калоферската мараня...

 

Прочетохте ли Мамешката мафия?

Може би ще ви харесат още Хлебарки, будисти и бомби или Багажът - драма в три действия.

А ето тук има две много хубави истории с каравана - Те ти, булка, Спасов ден и Тате, къде е сапунът?

 

Последно променена в Събота, 15 Юли 2017 13:50
  1. Най-популярни
  2. Най-нови
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам