Автор: Пролет Николаевич

Къмпингари сме. От старата школа, тертиплиите, които си носят всичко със себе си.

Преди да се запозная с мъжа си, имах няколкогодишен опит на къмпинг Корал с приятели. Не се налагаше да нося кой знае какво. Само маса, столове, палатка, хамак, спален чувал, шалте, посуда, тенджери, тигани, завивка, възглавница, препарат за миене на чинии, малко инструменти за всеки случай и дрехи. Приятелите носиха всичко останало.

Прекарвахме си по петнадесет, двадесет дни в гората над плажа, без електроника и ограничения, в пълна свобода. Спяхме на плажа, хранехме се на плажа, живеехме на плажа. Рай!

Когато се запознах с мъжа си, той имаше краткотрайни опити по къмпингите – в повечето случаи по една, две вечери на къмпинг Градина, Смокиня, Арапя, безпаметно прекарал вечерта в някой от баровете и събудил се я в някоя лодка, под нечие кану или до някоя палатка. Пишман къмпингар, дето му се вика.

Казах му – „Ще те водя на къмпинг, любов“. Естествено, той се съгласи, представяйки си къмпингуването като изживяванията му досега.

Бях бременна на първото ни море заедно и през повечето време се налагаше да си почивам на сянка върху хамака. Хубаво време беше, може би последното море, което изкарах така айляшки както едно време. За мъжа ми, обаче, беше различно.

По това време къмпинг Корал беше един див плаж, на който нямаше нищо – нито прекарана вода, нито ток и къмпингуващите там се знаехме от много време. Всички бяхме отговорни към природата и оставяхме след себе си гората непокътната. Тоалетната се копаеше в една отдалечена горичка от другата страна на пътя и всеки знаеше какво следва, като види някой да се запътва натам с детска лопатка в ръка. Течаща вода нямаше и се налагаше през два, три дни да ходим до една изворна чешма я в Китен, я в село Варвара и да пълним по 15 десетлитровки. Някой беше отговорен за чиниите, някой за готвенето, някой за подреждането, някой за пазаренето. Какво да ви кажа, имаше си ред, но и разбирателство, и мир, и спокойствие.

Но моят мъж не беше свикнал така. Той знаеше, че на море се пие, купонясва се и след себе си оставяш всичко ей така и си тръгваш.

Като отидохме на моя къмпинг, с моите хора, му беше много криво в началото, докато разбере ситуацията и се научи да дава от себе си и да поработва наравно с почивката. Аз бях имунизирана – с други думи бременна. Гледаха ме като писано яйце, готвиха ми, миеха ми, даже и масаж на краката ми правиха. Рай, казвам ви, рай! Като за последно.

Същата година, в която бях бременна, познати взеха плажа на концесия и направиха прословутия къмпинг Корал, след който Лозенец вече стана Луксозенец и Корал се превърна в… К*р-ял. Извинете ме за цинизма, но наистина го съсипаха този девствен красив плаж и китното селце, което беше преди Лозенец.

Зверчето се роди в края на годината – ноември месец. Август следващата година, вече беше на почти 10 месеца и морето ни беше в кърпа вързано. Както преди, аз се запасих с нормалните неща, които взимах по принцип за един къмпинг и дружно тримката тръгнахме към плажа. Тази година решихме да сме точно на пясъка, върху една дюна. Ползвахме запазеното място от сестра ми, които пък бяха взели нашата палатка и така всичко беше уредено. Но кой да те подготви за къмпинг с бебе. Кой?!?!?

Стигнахме ние благополучно. Спряхме близо до плажа и мъжът ми замъкна целия арсенал от кошари, колички и багажи до дюната. Сестра ми бяха донесли с тяхната кола шатрата, столовете и масата, та поне това не се наложи да мъкнем. През цялото време аз се занимавах със зверчето, което беше запленено от пясъка и не спираше да се мята към водата. Успях да го удържа, даже и да го нахраня, вкарах го и във водата дори. Примря от щастие милия, но се превъзбуди и нямаше сън. Мъжът ми, като замъкна всичко до плажа, просна се на един шезлонг, отвори си бира и започна сладък мохабет с баджанака.

Погледнах го кръвнишки и изсъсках, а той невинно в отговор - „Какво бе, слънце, на почивка съм“.

Бе и аз съм на почивка бе, любов! През целия път зверчето не спря да мрънка, сменях наакани памперси в движение, занимавах се с него и докато сваляше багажа, потна и мръсна, и зверски изморена. И аз съм на почивка, нали?

Нали, ама не би…

Първата вечер беше странна за всички. Палатката, която предишното лято ни се струваше широка и побираше без проблем двете ни сплетени тела, сега се оказа крайно недостатъчна за трима ни и основно за това пълзящото, което не пропусна да я обиколи 100 пъти, преди да заспи и ни прескачаше като си забиваше главата в мрежата и си одраскваше носа в циповете. Към 1:30 заспахме, двамата избутани в краищата, а нашият разперил ръце и крака по средата.

Първа вечер все пак – казах си – утре ще е различно. Беше! Беше страшно… Сестра ми бяха донесли 2 метра маркуч и го вързали към системата на съседите по палатка. Ползваха го колкото да се изплакнат от пясъка преди да легнат в палатката. Бани на къмпинга нямаше, никога и не е имало, затова пък се къпехме в баните на съседния къмпинг, който беше на километър по-надолу. Без деца ни беше приятно да се разходим дотам и обратно със смях и приказки, но с едно такова мрънкащо няма как да стане тоя филм. Затова със замах взех маркуча и обилно изкъпах малкия след плажа, като естествено изхабих цялата топла вода, която съседите пазиха в серпентината за техните чавета. Последва лек скандал, от който мъжа ми побесня, качи се в колата и отиде до строителния магазин в Царево. Върна се с 50 метров маркуч на макара и 100 метра кабел с три разклонителя. Не беше пропуснал да вземе и малко дървен материал, найлонови покривала и слушалка за душ.

„Гледай сега, любов, каква баня с гледка ще ти направя“ и се захвана да строи. Цял ден се занимаваше, връзваше маркучи, прекарваше кабели, строеше баня и кухня. Аз през това време се чудех къде да се завра със зверчето, само и само да по кротува малко. Сърцето ми спираше от умора. Следвах го по криволичещите линии на пясъка от лазенето по корем към водата и се чудех змия ли имам за дете, гущер ли или амфибия. Пясъкът му се услади много и като се спуснеше надолу по дюната, даже и с ръка не му се налагаше да си помага. Просто си отваряше устата, забиваше брадичка в пясъка и гравитацията си вършеше работа. После го правеха червата. Излизаха едни такива, капсуловани. Като се запечеше много, вкарвах го във водата, нагълтваше се милото, защото му беше много интересно да си потапя лицето през пояса и да пие. Солената вода го разхлабваше и така един ден запек, на другия - разстройство.

Но пък в края на деня влизах в банята си, безброй звезди, със страшна гледка към плажа. Къпех чавето и го хвърлях на баща му, за да се изкъпя и аз, и имах едни десет минути, в които се чувствах като Кейт Уинслет яхнала Титаник.

Десет минути на ден. Това ми беше почивката. Даже следобедния час сън на хайвана не ми беше за отмора, защото тогава гледах да сготвя нещо за хапване на кухнята ми под сянката на голямата слива. Де ги сега приятелите да ми мъкнат и готвят, и масаж на краката да ми правят. Наистина за последно ми беше бременното море.

Като дойде време да тръгваме, стана страшно. На идване аудито – хем комби, беше като УАЗ натоварено, а сега и шатра, и столове, и маса, и маркуч, и кабел, и баня, и кухня трябваше да прибираме. Като сардини се наблъскахме в колата и такъв ад не бях изживявала. Когато спряхме пред вкъщи, се измъкнах в седнало положение и час след това си стоях все в тая поза.

Да беше почивка това първо море, не беше. Те и следващите няколко не бяха. Мъжът ми взе да разказва на близки и приятели колко готино сме си изкарали на палатките. Взеха да се навиват тия хора и посред зима, докато си карахме сноубордите, цъкахме в ибей за големи палатки, шатри и къмпинг оборудване. Пристъргваше ми нещо под лъжичката, не беше на добре тая работа.

Четири семейства се събрахме за следващата година. Някои с по две деца, някои с по едно, други бременни. Накупиха се цели къщи – палатки по 25-30 квадрата. Братовчедът приготви плот с мивка, два хладилника, бидон и помпа за банята, палети за пода, дървен материал за конструкцията. Навзимаха се маси, шезлонги, столове - Миварди (мерцедесите в столовете за риболов на шарани).

То хубаво инвентар, ама с какво ще го домъкнем до плажа, бе хора? Питах се аз и си траех. Надявах се да не се сети мъжа ми за буса на баща ми. Той пък взе, че си отвори устата на нова година на вилата, където празнувахме заедно всички тези приятели, вербувани за морето следващото лято. Като се изпонавиха всички, като взе един ентусиазъм да се ръси, едно чудо. Причерня ми.

- Слънце, бусът няма климатик, как ще го сложа това столче на малкия, как ще пътуваме?

- Е, какво толкова, любов? 300 километра няма да ги усетим. – усмихна ми се той.

Хубаво де, какво толкова, казах си и аз.

Дойде време, натоварихме буса. От едните прибрахме палетите, мивките, хладилниците и бидона. От другите масите, столовете и другия инвентар. Накрая натоварихме палатките и другите багажи. Качиха се всички в празните си коли с климатици, вързаха си децата в столчетата и ни махнаха ухилени през прозорците. Ние с мъжа ми и зверчето се качихме на неудобната седалка на буса, сложих малкия да легне между двамата, отворих прозорците и тръгнахме.

Ей, връщането от миналата година ми се стори рай пред това. Не стига, че този бус дрънка и шуми на умряло и трябваше да си викаме с мъжа ми, за да се чуем, ами и като се облещи пред нас това слънце, като запариха седалката и коланите... Дребният започна да се върти като пиле на шиш, аз плувнах в пот, мъжът ми започна да пуфти. Намерих един вестник и през целия път седях на една страна, хванала вестника да му правя сянка на хайвана, че няма как да пътуваме иначе.

Стигнахме някак. Паркирахме над плажа и другите взеха да се измъкват от колите си, да ми се изтягат нагло, да се радват на топличкото, че премръзнали от климатиците. С очи ги убивах, вярвайте ми!

Заеха се мъжете, разтовариха всичко. Струпаха една голяма купчина на плажа, отвориха по една бира и начертаха плана за строеж. Хората ни хвърляха любопитни, уплашени погледи, седнали пред спретнатите си палатки, окачили герданчета от мидички на шатрите, с чаша чайче или фрапенце в ръка. Потънах в морето от срам. Пред тези стари къмпингари нашето си беше живо порно.

Започнаха да строят мъжете. Тука банята с черния бидон и помпата за душа, тука кухнята с двата хладилника и плота с мивката и палетите. Тука шатрите, масите и столовете. Там палатките, в горичката отзад тоалетната. Кабелите и маркучите прокараха заедно. Не мога да си изкривя душата, добре го направиха. Страхотно даже. Капакът обаче беше….. Никой не пропусна да си направи по един рекламен винил на бизнеса или плажен флаг, който да окичи гордо я на палатка, я на шатра. Не минаваше и ден да не се обърка някой и да дойде да поръча две бири. Грандиозен строеж беше кемпът, от далече се виждаше.

Дните с децата бяха изпитание. Кое крещи защото му влизал пясък в джапанките, кое реве защото иска във водата, другото го е страх от вълните, петото иска сладолед. Но вечерите – все едно бяхме в чистилището. Докато изкъпем децата едно по едно, докато ги нахраним и приготвим за сън, някое все се беше навряло във водата с дрехите или още влажно се беше отъркаляло голо в пясъка и повтаряхме процедурата по два пъти. Спасяваше ни само бързата мисъл на един от мъжете, който, в последния момент, беше мушнал в багажа един проектор. Опъвахме един голям чаршаф на шатрата, пускахме филмче и наследниците се подреждаха на дюшека. Най-накрая мир.

С този проектор печелихме и точки пред другите къмпингари, защото и те имаха същите проблеми с децата. Но в момента, в който пуснахме филмите, от другата страна на шатрата се събираха поне 15 деца и навред наставаше мир и тишина. Идваше нашето време да пийнем, да хапнем и да се посмеем.

По правило в края на първата седмица на август, винаги има буря и морето се обръща. Старите къмпингари го знаем и не ни прави впечатление, но приятелите това не го знаеха. Мина седмицата и откъм морето се зададоха черни, буреносни облаци. За час задуха страшно силно и се изсипа пороен дъжд. Изплашиха се тия хора, качиха се по колите и отидоха на квартира в Китен за ден, два докато времето се оправи. Аз, като една дърта и опитна къмпингарка, вкарах си детето в топлата палатка, прочетох му една приказка и той заспа под песента на дъжда. Облякох се добре, отворих си една биричка и си седнах под шатрата на спокойствие. Огледах се наоколо и виждах ухилените физиономии на старите пушки. От мен да знаете – любимото време на истинския къмпингар е лошото време. Тогава всичката паплач бяга и оставаш сам с природата.

Дойде време да тръгваме. От сутринта мъжете се лутаха, къпеха се, пиха бира, обядваха, но кемпа не подхващаха. Изнервихме се жените, изнервиха се и децата. Писнахме накрая дружно, изсъскахме и бързо-бързо всичко беше прибрано и натоварено в буса. Качихме се по колите, готови да тръгваме, но се оказа, че бусът е със спукана гума.

- Тръгни с братовчеда и с малкия, любов. – каза мъжът ми – аз ще оправя гумата утре сутринта и ще се прибера.

Добре, ама малкия нямаше памперси, а беше и късно в неделя. Магазини наоколо нямаше. Тръгнахме ние и точно на излизане от Бургас, малкия се напика. Той мокър, аз мокра, колата вони на пикня, братовчедът ме гледа на кръв. Добре че не се наака тогава, защото, сигурно, пеша щяхме да се прибираме.

На следващата година патакламата с морето се повтори. Единствената разлика беше, че ние отнесохме цялата работа по мъкнене и строене, а се изнизаха близо 30 човека през кемпа „да си починат“. Накрая не издържах и му казах – „ Не мога повече, любов, искам да си почина. Това тука не е почивка, мъчение е.“

- Добре, любов – отсече мъжът ми. – Следващата година ще отидем на къмпинг Китен само с братовчеда.

Отидохме. Направихме си кемпа двете семейства, настанихме се, но нещо не беше както трябва. Това не беше нашият плаж, хората не бяха същите, децата не се отпускаха да си играят. Въобще едно такова криво ти е да се насладиш на почивката. Дойде края на първата седмица на август и донесе бурята. На другия ден морето беше кафяво до хоризонта. Лайна до хоризонта. Такова нещо през живота си не бях виждала.

Същата вечер от всяка палатка се чуваше драйфане и рев. И нас не ни подмина ентеровирусът. Малкият се раздриска, аз се разповръщах, братовчедът и щерка му писнаха от възпалени уши. Милият братовчед даже се наака в банята. До тоалетната не успя да стигне. На другия ден си прибрахме кемпа и директно вкъщи.

Същата есен отидохме в Гърция, на Тасос. Вярно, малко студено ни беше, но пък за сметка на това толкова спокойно, че чак скучно.

На четвъртата година пак отидохме в Гърция. На петата пак, сега пак сме в Гърция. Все по къмпинги А клас. Все в новички каравани на плажа, с баня, тоалетна, кухня. Взех да се усмихвам аз. Взех да си почивам. А мъжът ми взе да реве –„Гадни гърци, одират ни кожите с тия цени, мамичката им гръцка.“

Мълча си аз и се усмихвам. И децата ми здрави, и морето ми - море, и почивката ми - почивка. Те ти булка, Спасов ден. По гръцки.

Препоръчваме ви и "Моля те бе, Боже" от Пролет Николаевич.