Автор: Бени Хюбнер

Преди няколко дни гледах интервю с българин, прекарал карантината в Китай. Спокойно разказваше за взетите мерки там – проследяване чрез телефон, строги ограничения на периметъра и времето на придвижване, глоби за нарушителите, измерване на телесната температура при влизане и излизане от жилищния комплекс. Разбира се, попитаха го как населението е приемало всичко това. Спокойно, каза той. Спокойно и дисциплинирано. Носели маски, каза, но те по принцип си носели. И пак повтори – те са много дисциплинирани.

„Дисциплинирано“ е определението, което винаги ми убягва в контекста на поведението на съвременния средностатистическия масов българин. Мисля, че думата дисциплина стана нелицеприятна в момента, в който се сдобихме с така лелеяната демокрация. Натовари се със значението на несвободност, на ограниченост, на нахлуване в личното, на отнемане на изконното право да правя, каквото си искам. Дисциплинирано, т.е. макаренковско. Дисциплинирано, т.е. соц. Дисциплинирано, т.е. – не, благодаря, не употребявам, аз съм свободен човек!

Днес разбирам, че свободата е най-важната ценност на българина. Свободата да ходи където си иска, когато си иска и с когото си иска. Не на протести, разбира се – нито на такива на медиците, нито на нуждаещи се групи от населението. Не! Искаме си сбирките на по бира, искаме си полянките в парка и пътеките на Витоша, искаме си спорта, който бяхме решили да започнем от понеделник. И без маски, много моля! Свободата, Санчо... е на върха на копието. А върхът на копието е много остър и при едно невнимателно движение по пътя на свободата, можем да нараним някого...без да искаме или нарочно. Защото нашата свобода, колкото и лично да я усещаме, колкото и да смятаме, че тя ни е даденост, нашата свобода е част от обществената такава. И нашите права, личните, свършват точно там, където започваме да нарушаваме чуждите.

Винаги сме имали свободата да изразяваме волята си – законово и обществено, но това винаги през годините ставаше все по-тихо и тихо, и тихо. До днес, когато светът е изправен не пред политически враг или териториален нашественик, изправен е пред миниатюрен невидим противник, който опустошава телата, отнема здравето, застрашава живота. До днес, когато изведнъж се сетихме за всичките свободи, които ни се полагат законово, политически, морално, емоционално. И от комфорта на защитените си домове, в уюта на семейното си бездействие, пожелахме да бъдем на улицата. Без маски и с грим. Свободни. 

В същото това време, в което ние се присетихме за важността на свободите ни, една група хора от нас се опитват да ни оцелеят. Правят и невъзможното в невъзможни условия.  За медиците ми е думата, за фармацевтите, за продавачите, за полицаите, за доставчиците, за доброволците. Тях попитахте ли ги какво мислят за свободите си? Защото, ако те се разбунтуват... ако те си потърсят човешките си права точно сега, ще стане страшно.

Прочетете още: Как да говорим с децата за коронавирус