Автор: Наталия Нилен

Какво ще стане, ако престанем да се жертваме заради децата си?

„Ето!“ – каза приятелката ми, поглеждайки скептично към пищящото вързопче, пристегнато със синя лентичка – доведе си диктатор вкъщи. Засега малък. Имай предвид, че той ще расте. Затова не протакай, скоро си роди второ. Така те ще споделят едно с друго и няма да пораснат егоисти.“

Още не бях дошла на себе си след първото, за второ дори не смеех да мисля. „Ще опитам да поживея с диктатора.“, си помислих и потънах в безоблачното щастие на майчинството.

В първите дни ние с диктатора свиквахме един с друг. После се учихме да се разбираме. После се радвахме на първите постижения. И през цялото време състрадателни приятелки и съседки не преставаха да ме „успокояват“: „Почакай, като порасне ще разбереш. Ще си спомняш как не си го пускала от ръцете си. Ще го разглезиш.“ А на нас ни ставаше все по-интересно един с друг. Скоро започна да се изправя, вкопчен в решетките на креватчето си и проходи рано, заобикаляйки етапа с пълзенето. През зимата тичаше бос по снега, на три години прочете първата си книжка. „Не майка, а садистка!“ – възмущаваха се съседките, когато видеха, че отново съм извела детето си навън без шапка. „Не бива чак толкова да се разтваряш в майчинството!“ – укорът-присъда беше вече хвърлен в пространството и всички чакаха с нескривано злорадство да започна да жъна горчивите плодове на грешния си педагогическия си подход.

Време за мама и син

Детенцето също започна да пробва издръжливостта на майка си, опитвайки се да определи рамките на позволеното. До някакъв момент успявах да разреша конфликтите с преговори. Това, да си го кажем направо, изисква време. Оставях недоварената каша, неизмитите съдове и … започвах да съчинявам поредната приказка за невъзпитаното зайче или за мръсното прасенце. Веднъж отработеният подход не сработи. Детенцето тропаше с крак и истерично настояваше да му дам нещо си от горния рафт. Моите аргументи бяха отхвърлени и плачът набираше обороти. Първото ми желание беше да му отвъртя едно шамарче по дупето. За да не се поддам на изкушението станах и излязох, затваряйки вратата след себе си. За минута-две плачът се усили, после премина в монотонно хленчене. След малко на прага се показа изненаданото ми дете: „Защо излезе! Аз на теб плача!“ Възмущението му беше безгранично. „Не, ако ти се плаче, плачи на себе си. На мен не ми харесва, затова излязох. Хората, които искат да се разберат, не реват, а разговарят.“

Епидемията на разглезването

Това беше първото премерване на силите помежду ни. Потенциалният диктатор разбра: мама не удовлетворява капризите, изразени в категорична форма. Да крещиш на себе си в празната стая излиза скъпо. А аз разбрах – няма да се случи нищо фатално, ако оставя захласнотото от рев дете да си поплаче.

Следващата изпитна площадка беше магазинът. Майките, които вече бяха запознати с цялата прелест на публичното изнудване с рев и крясъци: „Купи ми!“, признаваха, че това е наистина неописуемо усещане. Когато синът ми ме поведе към най-скъпата кола в магазина и гръмогласна заповяда: „Мамо, купи ми!“ аз вътрешно се напрегнах (Ето, започва се!). после го хванах за ръка и се отправих към изложените наблизо палта: „Слънце, купи ми това! Много ми харесва!“

Препоръчваме ви още:

Дали родителите са свръхтолерантни?

Как да се справите с шумните деца и да не полудеете

Да си привързан, не означава да си "вързан"