Детето, което толкова приличаше на мен

Автор: Валентина Мизийска

Проговори на две години, съвсем като голям човек – без бебешките думи, с умните изречения, с философските въпроси. Бе дружелюбното дете, което винаги подхождаше с финес и творчество към всяко запознанство. Ученичката-мечта – с ококорените си оченца отвъд очилата, с изрядните домашни, със сериозните си разсъждения в час, със статиите си в училищния вестник, с артистичните участия на всяко тържество. С вродения, навярно наследен от мен, страх да не направи лошо впечатление, стремеж да е изрядна, да не обиди някого, да не сгреши. Тринадесет години си познавал като себе си едно дете, за да започнеш да обгрижваш отначало и да се тревожиш за напълно друг човек в седми клас. Когато се решават толкова неща за бъдещето му…

Почти всички мои близки и приятели в последните две-три години преминаха през всичко това. Някои – още в шести клас, други извадиха късмет – налегна ги едва след избора на новото училище, но повечето не пропуснаха решаващия клас. Наблюдавах притесненията им със съчувствие. Бях убедена, че това е нещо, което няма да ме сполети – все пак колко може да се измени едно дете, че да се превърне в тотално непредвидимо? Съдейки по себе си и моя пубертет, излиза, че родителите ми са били с късмет. Дори не са ми казвали какво да правя. Сама си се тревожех за представянето си, учех здраво, следвайки принципа да свърша първо задължителните занимания за деня, а после да се забавлявам. Затова и въобще не бях изненадана, че моето дете върви по моите следи.

Да, но до шести клас. От седми вече…

Нищо не го интересува

e0e9d9a6b53de39887ae82d8b220cefb XL

Телефонът се е сраснал с дланта й. Това момиченце, което винаги е било внимателно, днес игнорира сериозни разговори с махване на ръка, за да мълча, за да отиде в стаята си и да продължи с чата на спокойствие. Дори наказана, намира начин да се добере до телефона си, а ако не успее – инсталира приложения на социални мрежи на електронните устройства на по-малките си две сестри. И о, какъв жаргон в Месинджър и Вайбър; какъв език, когато сестра й сложи, без да иска, дрехата си върху нейното легло! А, гаджетата? Разбира се, че са на дневен ред. Днес гадже Хикс, утре е Игрек – харесва Хикс от две-три седмици, той й предлага след часовете днес, утре вече не били един за друг! Или пък чакаме пред лекарския кабинет и ми се тръшка, че скучае, не издържала без телефон, виновна съм била за толкова неща, че… (плаши ме с нещо, от което в интерес на истината хем ме напушва смях, хем ме е страх, че може и да сбъдне). Една такава смешничко-очарователна – на ръст почти ме е достигнала, в лице и фигура направо вече е жена, а поведението й е като в детската градина.

Точно в една от най-сериозните години в живота й – когато не само трябва да си избере училище, в което да продължи да се развива сред деца с подобен капацитет, интереси и култивирани с години от родители житейски принципи, детето ми се държи така, сякаш това касае мен. Ученето всъщност е било необичайно действие до този клас. Бих казала, че аз (като родител), или по-скоро тя (като дете) е имала късмет – в продължение на шест години е било достатъчно да е присъствала в час, за да изкарва след това шестици. Наречѝ го интелект. Но не пред нея, моля – не само ще се възгордее, а ще ми натяква после разни работи, ще прави някакви статистики за ланшни постижения. Ланшни, защото тези в седми клас са ни мираж. Дали защото тази година за разкош учебните предмети са с два повече, а разказвателните пет са два пъти в седмицата, дали заради ангажимента с курсове по математика и български език, това дете за първи път пълни бележника с петици и четворки. Игнорира учене, домашни. Дали случайно времето не стига? Твърдо не. Още живеем в легендата за абстрактно си мислене и гъвкав ум – да учим просто не умеем! Иначе времето пред огледалото е почти часове.

5 тийн фрази, които ни вбесяват

002e8e491b09a55f1bac8b9f7f969c26 XL

А дисциплината в час? До шести клас си тръгвах от родителските срещи със спокойствието на претръпнал от предизборни кампании обичан кмет, после зад ъгъла на път за вкъщи текваха сълзи – пред преподаватели съм се интересувала от представянето на детето си единствено от неудобство да не ме помислят за нехайна майка; следвали са хвалби, хвалби, хвалби. Сега не смея да погледна класната и влезлия учител по поредния предмет в очи. Неизменно е едно от споменаваните имена във връзка с лоша дисциплина, думи като "отпуснала се е", "не е това, което беше в пети и шести клас", "разглезена" звучат като от чуждо досие. А провокативното й отношение към математичката? В първия момент бях убедена, че жената "не е много в час" кое е моето дете. Да не им бърка имената?

"Стига си я сравнявала със себе си"- за пореден път ме кастри моят мъж. - "Хората не са като теб."

Хей, а какво съм аз? Част от статистиката съм. Не съм художествен герой. Как може точно тя?! Тя толкова приличаше на мен!

Толкова като мен, че когато беше в първи-втори клас понякога ме беше яд. Че ще повтори грешките ми да се страхува от представата на другите за нея, че ще е прекалено амбициозна, че ще повярва, че една оценка в час, едно училище, една практикувана професия ще определят коя е тя като човек, като жена, съпруга, майка, като индивид с уникален глас.

************

А може би все още прилича, Валя :) Може би е просто е подобрената ти версия :)

Препоръчваме ви още:

Гражданската война на семейство Пееви

Пубертетът не е битка на живот и смърт

Дупе да ни е яко

Последно променена в Събота, 26 Януари 2019 18:46
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам