Мнението на един детски психотерапевт за това какво може и какво не може възпитанието

Понякога влизам в ролята на Капитан Очевидност, който замислено казва: „Не ви ли е хрумвало, че водата в морето е солена?“

Родители на деца от всякаква възраст непрекъснато ме питат как да направят така, че детето им да престане да бъде „ненормално“ и да стане „нормално“.

Той е страхлив и срамежлив. Как да направя така, че да бъде активен и жизнен, да може да се опълчи на най-силното момче в класа?

Той е активен и агресивен, как да заобича четенето и да престане да се бие?

Не обича да е пръв, предпочита да е в сянка, как да го възпитам като лидер?

Завира се навсякъде и непрекъснато му се случва нещо, как да го направя по-внимателен или поне не толкова опасен за себе си?

Бои се от насекоми, какво трябва да направя, за да изчезне този страх?

Не обича спорта, как да го накарам да прояви интерес?

Яде само банани и шоколад, как да го накарам да хапне броколи?

И така нататък.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Всеки път, много внимателно (защото все пак съм детски психотерапевт) отговарям: „Никак.“

Никак.

Никак.

Никак.

Струва ми се, че във всички тези случаи е най-добре да си представим, че в дома ни са подхвърлили извънземно. Да допуснем, че има зелена кожа, покрита с нежни люспи, осемдесет пипала и се храни с ябълкови огризки. Или има гъста лилава козина, очите му са разположени на краката и обича да хапва боя за обувки. Или лети и от време на време може да става невидимо.

И няма никакъв смисъл да подчинявате извънземното на нормите си, защото норми за извънземните не съществуват. Но има много смисъл в това да проучите какъв точно вид извънземно ви се е паднало. Иначе може да пропилеете времето си в опити да боядисате лилавата му козина в зелена, а после тя отново да порасне същата.

Подчинявате живота си на опити да измените структурата на личността, като се опитвате да научите този с пипалата да лети, а летящият да дълбае тунели под земята. И в крайна сметка всичко, което ще получите, е надгробна плоча с надпис: „Благодаря на Бог за моя непокорен дух“... както е казал поетът.

В примера с извънземното особено ясно се забелязва, че скромната, но осъществима задача е да го адаптирате към света дотолкова, че да запомни, че котката не бива да се яде и трябва да пресича на зелено. И по възможност да приспособите околния свят към него, за да смекчите удара, а не да го подсилите. Нека бъде готово за момента, в който пред него ще се разтвори бездната на отношенията със съучениците и учителите, с тъщата и свекървата и т.н.

Може да коригираш поведението, но личността - НЕ.

А поведението понякога наистина има нужда от коригиране, честно казано. Не бива да чакаме, докато от симпатичния драскащ и хапещ мъник се пръкне Непознатият, който тероризира семейството и класа си.

(Друг, винаги интересен въпрос, е доколко е възможно да се коригира поведението, но може и да се изненадате.)

Няма как да се получи от алчния да направиш щедър (а и алчността невинаги е лошо качество, може да е алчност за знания). Не можеш от страхливеца да направиш лидер, от лидера – тих мечтател, от мечтателя – спортист и т.н. Понякога е възможно нещо да се израсте с годините, кората на големите полукълба съзрява бавно, до 20 години все още има надежда. А понякога нищо не се израства.

И така бавно се доближаваме до още една ужасно трудна родителска задача - мръщейки се, да се примирим, че детето винаги ще ни разочарова в нещо. А с времето това разочарование ще нараства правопропорционално. Но разочарованието от детето е нещо, което е много сложно да признаем в днешно време, не е като да го изтърпим някакси.

Затова продължаваме да се питаме все пак - как да направим така, че да не е същото…

Препоръчваме ви още:

Веднъж убих един писател

Правилата не са по-важни от детето

Да не изгубиш лицето си