Автор: Невена Митрополитска

Беше един горещ следобед на петнайсети юни, приятелите ми бяха захвърлили ученическите чанти и играеха в градинката на сянка, а аз, сама в напечената кухня, палех клечка кибрит. Драснах я, задържах я над мивката с дясната ръка, а с треперещата лява доближих до нея лист от най-омразния в тогавашния ми дванадесетгодишен живот предмет – ученически бележник. Гледах как страницата, запечатала позора ми, почернява, сгърчва се и се разпада, палех нова клечка, поднасях нова страница и така, докато стигнах до пластмасовата подвързия, която първо надрасках с флумастер, а после изхвърлих в отдалечена от дома ми кофа за боклук. Заличих следите в кухнята от импровизираната клада и се присъединих към тайфата. В играта обаче участвах машинално.

В училищния ми живот дотогава се бях научила да намирам баланса. Да играя около онази тънка граница, към която инстинктивно се стремях – положението, при което аз бях относително щастлива, а родителите ми - относително спокойни. Вече бях усетила, че интересите ни не съвпадат напълно. За да бъда аз напълно доволна от живота, трябваше вместо да ходя на училище и да пиша домашни, да чета книги в леглото, а в останалото време да играя. За да бъдат те напълно доволни, трябваше да имам само шестици, по математика и физика да печеля републикански олимпиади като достойна дъщеря на баща ми, а учителката по английски да ме хвали повече от Цветелина. Добре би било и да чета книги, разбира се, когато свърша останалите задължения. И тъй като нямаше начин и на двете страни – родителите ми и аз, желанията да бъдат изпълнени, се стремях към разумен компромис. Бях преценила, че границата на успеха, под която майка ми и баща ми биха се притеснили силно и взели мерки (т. е. нови проблеми за мен), е между 5.60 и 5.70. И с изумителна точност я нацелвах.

Синдромът на отличника

Как го постигах? Както и повечето ученици – като те изпитат веднъж, следва почивка, докато изпитат останалите от класа. Като наближи твоя ред, започваш да учиш, като преговаряш по два-три урока назад. През есенно-зимния сезон се прибирах от училище, обядвах и грабвах книгата, заричайки се, че в три часа ще започна да уча. В три го отлагах до четири. Като минеше четири, си търсех други ориентири – когато блока отсреща го покрие сянка и т.н. Накрая, привечер и малко преди майка ми да се върне от работа, прехвърлях набързо уроците, вещо преценявайки без кое мога да мина. И системата действаше. Аз в повечето време се отдавах на любимото си занимание, а родителите ми не бяха особено щастливи, но не бяха и нещастни. Беше спокойно. До момента, в който системата се пропука.

Нищо не бях променила, но в един момент се оказах с две тройки по математика. Едната от контролно, а другата, непосредствено след това, вследствие на неочаквано изпитване. Две тройки една след друга бяха безкрайно далеч от границата на поносимост на родителите ми. Тогава думата „депресия“ не ми беше известна. Не можех да се концентрирам в никаква дейност. Не ми се играеше. Дори не ми се четеше. Не можех да мисля за нищо друго. Едва 12-годишна, разбрах какво е безсъние – въртях се нощем в леглото с часове и си блъсках главата какво да правя. Приятелките ми съчувстваха, но това не ме облекчаваше. Последното, за което бих си помислила, е да кажа на родителите си. Нещо повече: родителите ми бяха последните, които трябваше да научат.

Съветите, които правят децата ни нещастни

Ако някой реши, че родителите ми са били някакви чудовища, много се лъже. Мили и топли хора, подкрепящи ме, насърчаващи ме. Баща ми, традиционно за мъж, по-зает служебно и по-отсъстващ, а майка ми беше слънцето, и луната, и звездите за мен. Като се изключат няколкото леки шамарчета (със сигурност не са ме травмирали, пък и си бяха заслужени), не са ме били, караха ми се като останалите родители, винаги бяха готови да ме изслушат, свързваха се емоционално с мен. Бях по-близка с майка си. Всъщност бях много близка с нея. И погледът й... Погледът й, когато я разочаровах. Помня как веднъж се бяхме събрали с приятели на нашите за Нова година и бях много щастлива, защото те имаха две дъщери – връстницата ми Цветелина и по-голямата й сестра. И всичко беше прекрасно до момента, в който майката на Цветелина не каза колко доволна била от дъщеря й учителката по английски. Проблемът беше, че и аз ходех на уроци при същата учителка, а тя мен не само че не ме хвалеше, а дори бе предала на майка ми това, което наивно й бях споделила – че си пиша домашните в трамвая на път за дома й. До края на вечерта майка ми не продума, само гледаше със сломен поглед, с очите на човек, загубил всичко. Посветил живота си на дете, оказало се провал.

Тогава, насред тревожните ми дни в пети клас, все пак се наложи да призная на майка ми за едната тройка. Неизбежно беше – за първия срок повече от четворка по математика не можех да получа и нямаше как иначе да я обясня. Не липсваха тежки разговори и най-вече оня поглед и парещото усещане от него. Донякъде ми олекна обаче. За втората тройка премълчах. Успях да я скрия – беше последната оценка на страницата в оня злополучен ученически бележник. Втория срок изкарах петица по математика, за годината – също, така че и тази учебна година уцелих границата на допустимото в оценките. Старата система се задържа, но не само тя – в мен и до днес се задържа нещо от ония емоции.

Двадесетина години по-късно се оказах в подобна ситуация, но вече като майка. Детето ми, което май беше въвело същата система на разумен компромис с оценките, неочаквано беше получило две двойки по природознание. И също като мен беше решило, че основният проблем са не двойките, а реакцията на майка му. Дори беше действало още по-отчаяно (което говори зле за мен): беше подправило оценките в бележника си. За това можеха да го изключат от училище, но тогава за него се застъпи класният му – големият човек и художник Йордан Коларов. Изглежда невероятно, но тогава не се сетих за моя случай отпреди две десетилетия – бях го закопала надълбоко. Реагирах първосигнално, така, както беше реагирала моята майка с мен, така, както беше реагирала нейната майка с нея. Понякога си мисля, че вече е в гените ми. Провини ли се детето, му се караш. Появи ли се проблем, обвиняваш.

Ценности

Веднъж, доста години след това, присъствах покрай другото ми отроче на лекция на психолог пред родители на две-три годишни. Психологът обясняваше, че да се караме на детето е контрапродуктивно. И тогава аз, без да осъзнавам защо, емоционално и съвсем извън контекст предвид аудиторията, го прекъснах: „Ако детето изкара лоша оценка в училище, как може да не му покажем, че това не е добре?“ „Мислите ли, че детето не го знае?“, попита ме психологът и ме закова. „И какво все пак да направя?“ – вече ми идваше да заплача. „Да му предложите помощта си“, беше краткият отговор.

В тоя живот е трябвало много неща да науча. Повтарям това, което мен ме е потискало, често без дори да се усетя. Правя грешки, опитвам се да ги поправя, спъвам се отново, продължавам. Уча се в движение, но децата ми растат. За по-големите вече е късно, не мога да им върна детството. За малките като че ли все още има надежда. Бих искала на едно да ги науча и да го помнят, докато съм жива: мама не е проблемът. Мама ще ти помогне да го разрешиш.

Препоръчваме ви още:

Как разреших на детето да не ходи на училище
и то не подивя