Най-малкият ми син навършва днес 4 годинки, вече е голямо човече. От няколко дни ми обяснява, че иска да е батко, да си имаме бебенце и той да се грижи за него.

- Ще си имаме, мамче. – отговарям. – Ето, батко ти Теди се ожени и някой ден с Яна ще си имат бебенце и ние много ще им помагаме. Ти ще си му чичо, аз ще съм му баба и пак ще си е наше.

Алекс сърдит.

- Ама аз не искам да съм чичо и ти да си баба! Искам наше бебе, което да живее вкъщи. Ще помоля Теди и Яна да ни го подарят.

След един час молби и увещания Яна обеща да си помисли. Горкото момиче не знае в какъв филм се вкарва. Алекс помни като слон и когато бебето се появи, ще има големи битки за него. Напълно способен е да го отнесе в стаята си и да го скрие под леглото, за да не си го вземат. Алекс е един малък човек с голям характер.

А на мен не ми се раждат повече бебета. Не само защото скоро навършвам 44 години, много жени раждат за първи път на тази възраст. Най-вече защото се поуморих. А и вече не знам какво да очаквам. Всичките ми бременности бяха толкова различни. Общото беше само, че всеки път сме изненадани.

С Теди бях двайсетгодишна студентка. По медицински причини ми бяха забранили да забременявам и аз послушно си спазвах препоръките. Даже си мислех как ще завършим с Ванката като всички нормални хора, ще почнем сериозна работа и чак тогава ще мислим за бебе. Някой беше казал, че плановете на хората са любимото хумористично четиво на Господ. Има нещо такова. Един ден пипнах ужасен летен грип с повръщане, който продължи три месеца. Оказа се, че имало и усложнение. Бременност. Лекарят махна с ръка и каза, че най-вероятно ще изгубя бебето, като съм толкова глупава. Аз си поревах и се помолих на Непознатия отгоре. Обещах, ако детето се роди живо и здраво да се казва Теодор (означава Божи Дар) или Дарена. Не знам дали вярвате в наричане и такива бабини деветини. Аз си мислех, че не вярвам. Но щом се получи, значи все пак мъничко съм вярвала. Без вяра не работи. Обаче си беше тежка бременност, няма да ви лъжа. Кръвното ми беше толкова ниско, че постоянно ми прилошаваше. Но важното е, че Теди се роди жив и здрав, бял, синеок и гръмогласен. И може би щеше да си остане единствено дете.

Косьо реши да се появи в най-неподходящия момент откъм финансови и квартирни въпроси, но той си е добър организатор по природа. Още в корема ми успя да ни строи в две редици и с баща му за 9 месеца решихме всички битови проблеми, за да го посрещнем като хората. С него бременността ми беше лека, обикалях като кон напред-назад по цял ден, независимо че накрая коремът ми беше достатъчно голям да си поставям чашата отгоре. Роди се 4 килограма и половина, което за моя скромен ръст от 1,64 си е едно огромно бебе.

Най-забавно е как разбрах, че съм бременна с Калоян, третото ми момченце. Отивам на родителска среща на Теди, тогава в седми клас. Аз съм много усмихнат и благ човек. Дори когато има проблем, държа да се реши дипломатично, по възможност без да има засегнати. На въпросната родителска среща имах намерение да поговоря насаме с учителка, която беше казала на Теди нещо обидно пред децата от класа. Учителката влезе и вместо да обиколи родителите както обикновено и с всеки да размени по една приказка, застана пред класа и почна да плюе нещо по момчетата – колко били невъзпитани, разглезени, нетърпими и така нататък. Докато говореше, усетих как нещо се надига в мен, като огнена топка от гняв и жлъч. Стиснах зъби, докато не усетих, че се зачервявам и буквално ще се пръсна, ако не си отворя устата. И в един момент, както жената си нареждаше предварително подготвената реч за нашите мързеливи и неспособни деца, а всички родители я слушаха с наведени глави, аз скокнах и вулканът изригна. Не помня точно какво й наговорих, но жената избяга с писък от стаята, а родителите ме зяпаха с отворени уста. Седнах си обратно на чина и не казах и думичка повече до края на срещата, на която останалите учители само надничаха за минутка и казваха, че всичко е наред. Явно мълвата за лудата майка се беше разнесла. Като излязох от училището, си казах: „Боже, сигурно имам мозъчен тумор. Това вътре просто не бях аз. Трябва да съм болна от някое от онези гадни мозъчни заболявания, които променят коренно личността. Или пък… да съм бременна? Надали.“ Влязох в аптеката до училището, купих си два теста и познайте. J Все пак е далеч по-добър вариант от мозъчен тумор, струва ми се. Та с Коко бях много красива бременна, макар и очевидно доста избухлива, цели пет месеца, докато не паднах по едни стълби и си разбих цялата физиономия – нослето, предните зъби, скулата, изобщо страшна картинка. В Пирогов ме взеха за жертва на домашно насилие и ме дръпнаха да ме разпитват имам ли нужда от закрила. И досега майтапя Пеев, че трябваше да си извадя една епикриза тогава и да си я държа под ръка да го изнудвам, ако нещо ме ядоса. А той милият си беше изкарал ума от ужас за мен и бебето, но и това отмина. Номер 3 – Калоян на галено Коко - се роди и си намери мястото в нашето шумно семейство. Очаквах да е някое кресливо и зло бебе, каквато бях аз като бременна, но явно всичката лошотия се е изразходила. Коко е най-слънчевото момченце на света.

А на 6 март преди 4 години се появи и номер 4. Той беше най-голямата изненада, определено. Няма да се повтарям с неговата история, вече съм ви я разказвала – Алекс е героят на Историята с телешки опашки. С него бях мрачен пухкав облак от сълзи и лоши настроения, който повръщаше два пъти на ден в точно определен час и така почти до седмия месец. Последните два си отдъхнах от повръщане, но пък ме обхвана някаква бясна мания да подреждам и чистя, и ставах в три през нощта да пренареждам шкафове и гардероби и да размествам мебели. Вкъщи бяха вдигнали ръце от мен. Катерех се по една домакинска стълба с всичките си почти 80 килограма и нарушен равновесен център и по десет пъти на ден (и нощ) бършех праха върху гардеробите. Слава богу и тази лудост премина. Алекс обаче е голям чистник и подреждач. Даже чантата ми подрежда и си крие вътре разни важни лични вещи, като топчета корнфлейкс. Слава богу без млякото.

Това са моите четири любими изненади. Надявам се, ако има нови, да са под формата на внучета. Но… човек предполага, Господ разполага. Както казват хората – където четири, там и пет.

Всъщност казват ли така хората? Май сега си го измислих.

Мария Пеева