От първия миг се влюбих в тази книга. Тя не е просто една красива готварска книга с разкошни рецепти и прекрасни илюстрации. Тя е пътуване във времето. Върна ме и в моето детство, когато и майка ми правеше лозовите сармички с джоджен и запържена плънка. Пренесе ме и напред в бъдещето, защото си представих как моите момчета някой ден разказват за домашните ми гозби с любовта, с която шеф Манчев разказва за рецептите на майка си от детството. А как му се похапва на човек, докато я чете… Буквално усещаш аромата на джоджена и ти залютява от любимите люти чушки на майстора-готвач.

Иска ми се да бях снимала реакцията на Коко, когато видя книгата ми с автографа. Той буквално заподскача и се разпищя от радост.

Решили сме да изпробваме всички рецепти от книгата една по една двамата с него. Ще започнем от тези трите, които са ни любими и познати, но и са споделени с онези малки тънкости, които понякога майсторите-готвачи пропускат, може би неумишлено, а защото смятат, че всеки ги знае. А после ще вървим постепенно към по-сложните, онези за истинските майстори! Ентусиазмът на Коко е заразителен, а аз си имам вкъщи един бъдещ майстор-готвач, вече съм убедена.

Но както ви казах, книгата е повече от рецепти, много повече. Книгата е една вдъхновяваща история за успеха, който идва, когато правиш това, което обичаш, когато се раздаваш за мечтите си и когато не се плашиш от провалите.

Адмирации към шеф Манчев. Не само заради книгата, нито само заради кулинарния му гений. Най-вече за духа, с който е пропита цялата книга - за волята да направи живота по-хубав, за страстта да се развива, да променя света. Тя е за всички хора, които вярват, че това е възможно.

С позволението на издателството, публикувам този откъс. Няма по-добър начин да споделя с вас усещането си от тази книга, която ме завладя от първата страница и ме пренесе в един живот, изпълнен с мечти, кошмари, великолепни рецепти и… много успехи. Заслужени!

**********

Храната е машина на времето

Неотдавна мои приятели ме поканиха на гости в семейната си вила в Балкана – стара къща с огромен двор и красива градина насред тишината на едно от онези български планински селца, за които никога не сте чували. Приех на драго сърце да се отбия на път за морето. Една вечер на чист въздух в приятна компания щеше да ми се отрази добре, малка почивка от жегата в София и лудницата в средата на сезона на морето.

Когато пристигнах привечер, домакините тъкмо приготвяха вечерята. На двора бяха сложили голяма дървена маса и си представих, че само до половин час тя ще е отрупана с храна. Това се случва всеки път, като отида някъде на гости. Знаят ли, че ще посрещат готвач, хората винаги много се стараят. Аз съм изключително благодарен особено когато слагат на масата храната, която принципно обичат. Ако някога имате злоучастта или пък честта да посрещате в дома си майстор-готвач, пригответе му най-простата храна. Обикновено това е най-вкусната и запомняща се гощавка. Ако този майстор готвач съм аз, подсигурете и буркан печени люти чушки.

Исках да се включа в приготвянето на вечерята, затова предложих помощ на домакинята. Тя режеше зеленчуците за салатата на малка работна маса навън. Дворът беше зелен и просторен и освен че вече се изпълваше със свежестта на падащата вечерна роса, се усещаше и ароматът на дърво от стара къща. Наоколо имаше много цветя – високи ружи, пълзящи рози и малки градински храсти. Тъкмо си помислих, че тези хора имат голям късмет да са наследници на такова място, когато видях на масата онзи божествен домат. Голям червен градински домат, далеч не толкова съвършено оформен като онези, които излагат на първия ред по пазарите, а странен на вид, дори груб и леко крив. И все пак божествен!

Аз съм готвач и като повечето хора в тази професия преди всичко обичам да се храня. Докато готвя, вкусвам храната във всеки стадий – от суровото месо до готовия сос, пробвам всичко. Когато съм в кухнята, ям почти всичко пред очите ми – мога да опитам топло шоколадово суфле и след минута едно броколи, чакащо да се превърне в гарнитура, да ми се стори най-примамливата хапка на света. Храната за мен има притегателна сила, в пъти по-голяма от девет цяло и осем джи. Затова няма нищо чудно в това, че искам да опитам всичко. Но когато става дума за домати, говорим за отделна категория храна. За мен обикновеният градински домат е върхът на кулинарната пирамида. Или може би той е основата й. От него започва всичко и с него завършва. Пишейки това, си давам сметка, че едва ли има друга храна, която обичам повече в чистия й вид.

Затова онази вечер, когато видях онзи домат, който все още не се беше превърнал в салата, не можах да устоя. Помолих я да ми отреже малко. Тя взе една чиния, наряза домата на едри полумесеци, бръкна в бурканчето със солта, поръси го щедро и ми го подаде. После продължи да си върши нейната работа. Без да търся вилица, взех с пръсти едно парче и го погълнах наведнъж.

Миг по-късно аз съм на 15 години, висок, рус и кльощав. Току-що съм започнал девети клас на ТОХ-а в Банкя и заедно със съучениците си отивам за първи път на бригада. Изпратени сме в село Ветрен, Пазарджишко, да берем грозде. Разделени сме на групи по десет човека и всяка група се ръководи от две възрастни жени от селото, които ни дават наставления за работата. Рано сутрин ставаме, отиваме на полето да берем грозде, почиваме половин час на обяд, после продължаваме да работим до следобед, а след това до тъмно се шляем из селото потни, мръсни, изгорели от слънцето, но усмихнати и безгрижни. От стола, където ни изхранват, сутрин след закуска ни раздават храна за обяд, която ядем на полето. Храната е една и съща почти всеки ден и далеч недостатъчна за подрастващи момчета. Дойде ли време за обяд, ние започваме да дъвчем изстинали тутманици, а жените от селото сядат под ореха на сянка и вадят от платнените си торби своята храна. Тя е завита във вестник и представлява голям комат селски хляб, върху който са подредени парче сланина, плочка домашно сирене, няколко резена домат и лук, нарязан на тънки филийки. Доматът е попил в хляба, а от топлината навън сланината се е поразтопила и е омазнила вестника. Топлият ветрец носи към мен мириса на сладък лук и блажничко, а от домата преглъщам слюнка. Застанал само на няколко метра от бабите, много ми се иска да ги помоля да ми дадат да опитам, но и някак се чувствам неудобно заради съучениците ми. Гладът обаче е по-силен от срама, затова ставам, отивам при една от жените и й се примолвам да ми отчупи малко. „Вземи си, бабе, вземи!“ – щедро ми подава вестника си. Поемам влажния вестник, вземам с пръсти от всичко по малко и лакомо го слагам в устата си. Това е най-вкусната, най-съвършената храна, която съм ял. Насред полето, изморен от работата и изпит от слънцето, изгладнял от дни наред, тази хапка от най-простички селски продукти е същинско райско изживяване. Не бих могъл да забравя аромата и този благ, мек, засищаш вкус, на върха на който има резен посолен червен домат.

Когато във вилата на моите приятели, сред чистия въздух и абсолютната простота на нещата опитах онова парче червен градински домат, току-що поръсен с едра сол, се случи точно това – върнах се близо трийсет години назад. Върнаха ме ароматът и вкусът. Споменът изникна мигновено и неочаквано, хвана ме някак неподготвен. Пренесох се от един свят в друг, от едно време в друго, от едно настояще аз в едно минало. На мястото на умората от днешния напрегнат ден, в който едва дочаках да пристигна тук, застана сладката умора от онези дни на работа в полето. На мястото на днешната желана хапка се появи не просто усещането за наслада, което изпитах толкова отдавна, хапвайки онова късче храна, увита във вестник, появи се фантастичното чувство за пътешествие във времето.

Странно е как храната като фундамент, като материя може да проникне толкова неподозирано дълбоко в съзнанието ни, че да ни върне години назад. Това отдавам на аромата и вкуса, които са сетивни възприятия. Сетивният опит е най-големият опит, който трупаме през живота си, затова и храната толкова често ни връща назад във времето. Тя притежава силата на невидимите нишки, които ни свързват със самите себе си, както и с другите около нас. Тя може да ни пренесе назад във времето и да ни покаже като на лента картини от миналото, които мислим, че сме забравили.

В това намирам най-голямата сила на храната. Не просто да ни „захранва“, за да живеем, а да ни дава живот като хора – да събужда спомените и мечтите ни, да дава възможност да изразим себе си, да се свържем с предците и наследниците си. Всяко традиционно ястие е нишка между поколенията, наследство в чиния. Всяка семейна рецепта е една фамилна история, всяка подправка може да бъде онова, на което искаш да ухае детството на твоите деца. Всяка нова опитана храна запечатва в себе си едно пътуване.

Всичко, което искам да ви разкажа в тази книга, е свързано с храна. То започва от моята „първа лъжица“. В него има и солено, и горчиво, и кисело, и люто. Има, разбира се, и сладко, но за да стигнем дотам, заповядайте на моята маса.

Препоръчваме ви още:

Защо за децата е полезно да готвят

Илиян Димитров: „Животът има смисъл само ако е вкусен“

За винените сноби и как да се справяме с тях