Култ към личността
Днес писах за враждата между братята и се сетих за една знакова история, която ми доказа колко пъти решението е под носа ни, но не го виждаме. Ще почна малко по-отдалеч.
Теди, най-големият ми син, ме обвинява в култ към личността, защото у дома е пълно с чаши с лицата на момчетата, снимки по стените, канави, албуми, тениски с физиономиите им и всякакви аксесоари с техните личица. Не знам дали е култ или просто обичам да пазарувам онлайн, но така или иначе често поръчвам сувенири от този род, каквито има всякакви - от пъзели до ключодържатели. Случвало се е дори на рожден ден да подарим на всички гости чашка с лика на рожденика и всички много им се радват. Много ми е забавно, когато отида на гости у някое приятелско семейство и те измъкнат отнякъде чаша с физиономията на моето дете :) Явно наистина малко прекалявам с "култа към личността", но знаете как е - за всяка майка нейното маймунче си е най-прекрасно.
Както и да е, в поредния си изблик на боготворене на децата, поръчах възглавнички с физиономиите им, като идеята ми беше да ги наредя красиво на холното диванче и всички да ахкат, като ги видят. Е, наредих ги, порадвах им се и с нетърпение зачаках момчетата да се върнат от училище и да им ги покажа. Косьо и Коко се прибраха скарани, както често се случва, и когато се опитах да ги разсея с тези сладки възглавнички, вместо да им се възхитят, познайте какво направиха?
Коко седна върху възглавницата с физиономията на Косьо и каза: На ти сега! След което Косьо седна върху тази на Коко и даже заподскача върху нея. От подскачане обаче взе, че пръцна шумно право върху новичката красива възглавничка с русата муцунка на Коко. Коко първо се възмути, но после идеята много му се хареса, и той побърза да върне "жеста" и хубавичко да напръцка възглавничката с лика на брат си. Пред изумения ми поглед настана голямо скачане върху възглавниците и здраво пръцкане, но най-важното е, че момчетата се разсмяха и караницата се размина. Е, после доста време намирисваше, но мирът винаги има цена.
Малко по-късно се върна и Теди, на когото веднага беше обяснено основното предназначение на възглавничките, което от този ден нататък до самия им край, (сдъвкани от Чара), беше само едно - възглавнички за пръцкане. Впоследствие осъзнах, че съвсем неволно сме приложили на практика преноса на гнева, който много психолози практикуват - като предложат на детето да нарисува или да покаже какво иска да направи с обекта на гнева си - брат, сестра, ново бебе в семейството и така нататък. А в Япония стигат още по-далеч - в някои компании има специални кукли с физиономията на началника, които служителите могат здраво да нашамарят, докато им мине яда. Е, семейство Пееви пък си имаше възглавнички за пръцкане.
И да ви кажа, доста нерви ми бяха спестени. Може би е добра идея да поръчам отново такива. Мисля да поръчам и една с моята физиономия, както и с тази на Иван. В крайна сметка, и ние не сме идеални родители. Със сигурност понякога заслужаваме да ни попръцкат малко на физиономията. Последната оцеляла възглавничка беше на Теди, можете да я видите на снимката, на дивана. Доскоро се търкаляше наоколо, мислех да я подаря на Яна, снаха ми, но Цезар я изяде навреме.
Може би ще ви хареса и тази история - Доброто куче Чара.
