Клементина Манчева... Много преди да я познавам лично, попаднах на нейни картини и вече знаех, че тя е автор, който искам в дома си. Искам да я виждам всеки ден, защото ме трогва, кара ме и да се усмихна, и малко да се натъжа, докосва сърцето ми, изобщо въздейства ми по описуеми и неописуеми начини, както само истинското изкуство е способно. Представях си я по определен начин и когато се запознахме най-после, се оказа, че е точно такава, каквато си мислех - емоционална, изпълнена едновременно с мрак и светлина, с много щастие и мъничко тъга, и не на последно място красива. Красива и одухотворена като творбите си. Поканих я да ни разкаже нещо за себе си и за изкуството си, което се вдъхновява от живота и на свой ред вдъхва живот на празния лист.

Когато видях картините ти, преди да съм те срещнала, вече те обичах и имах чувството, че те познавам. Приятелки станахме по-късно, но още преди да те видя, вече знаех що за човек си от творбите ти. Случвало ли ти се е да ти го кажат и други хора?

Да, имам няколко чудесни приятелства, започнали по същия начин - разкодирайки ме по картините. А когато хората резонират на една и съща честота, дистанцията се скъсява бързо и лесно. Много красив начин за създаване на приятелства, нали?

Кога реши да се отдадеш на изкуството? Има ли конкретна случка, приятелство, какво те вдъхнови да избереш този не особено лек път?

Не съм го решавала в началото, рисувам от 4-ти клас в профилирана паралелка. Не съм имала особени колебания с какво да се занимавам, може би за кратко обмислях журналистика и медицина, но не продължи дълго. По-късно, когато децата бяха малки, имах период от 6 години, в които не бях пипала четка. Занимавах се с други неща, интериорен дизайн, 3D графика, в един момент осъзнах, че не мога да продължавам така. Имах един преломен период, в който си дадох реална сметка за истински важните за мен неща. Може би тогава е бил моментът на осъзнатото решение.
Иначе баща ми е бил архитект, явно кръвта вода не става.

Защо акварел? Какво те вдъхновява? Кой е твоят час за работа? Имаш ли нужда от усамотение, когато рисуваш?

Защото акварелът ме пресъздава като емоция. Акварелната техника е много нежна, много специална, учи на търпение и отдаденост, трябва да дадеш всичко от себе си, да си готов на изненади и до последно не си сигурен дали ще се получи или не. Нещо като с любовта. Която пък е основният източник на вдъхновение, във всичките й форми и по всички възможни начини. Работя през деня, на дневна светлина - според мен акварелът го изисква, старая се да няма хора около мен, но е трудно. Имам нужда като вляза в моя свят, да не ме вади нищо и никой насила. Но като човек със свободна професия, работещ от вкъщи и с деца, ти си наясно перфектно, че е почти непостижимо.
 

Трудно ли се разделяш с картините си? Коя от тях би запазила за себе си?

В началото беше адски трудно, плакала съм даже. С времето променяш отношението си, все пак идеята не е да си трупаш картините вкъщи. Освен това, да си художник е професия, налага се да продаваш, за да живееш и да продължаваш да рисуваш. Естествено, имам картини, които са много лични и с тях продължавам да се разделям сърцераздирателно. Или просто си остават за мен, тези, най-емоционалните.

Къде можем да видим Клементина? Какви изложби планираш?

Галерии "Абсент"  и "Галерията" - София,  а "Маркони" във Варна, "Стойчев" в Ямбол. Засега това са местата с постоянно мое присъствие. Правим доста често общи изложби в други галерии, старая се да  разгласявам своевременно и адекватно тези събития чрез социалните мрежи. В началото на пролетта следващата година ме очаква самостоятелна изложба в галерия "Абсент", надявам се да се получи красиво и смислено. И бих била много щастлива да успея да събера приятели и почитатели, за да споделим заедно този специален за мен момент.

Коя е Клементина? В какво вярва и какво я спасява?

Преди няколко дни имах рожден ден, сред всичките прекрасни и вдъхновяващи пожелания, които получих, беше и това: "Не падай духом!", от много близък човек. Това пожелание прекрасно олицетворява склонността ми да потъвам и да живея на дъното - от една страна, а от друга - колко ми е важно да има какво да ме издърпа нагоре, към светлината. Моята спасителна stairway to heaven е акварелът. Белият лист. Там мога да се скрия, да избягам, да обичам безрезервно, да тъгувам безбрежно,  да изживея отново всяка емоция и после да я пусна. И най-удивителното е, че тази емоция, която ме е водила и спасявала е безгрешно разпознаваема в картината. И е плашещо, и е хубаво.

Художниците и изобщо хората на изкуството са оголен нерв и няма как да бъде иначе. Ако не те докосват, ако не те разтърсват, ако не те убиват -  емоциите, погледите, небето, болката, усмивката, казаното, премълчаното - с какво и как ще достигнеш ти самият до сърцето на другите?

Аз вярвам, че всяко изкуство трябва да достига първо до сърцето на хората, да издърпа някоя струна в теб и да не знаеш точно защо. Да те отнася, да те връща някъде, при някого. Ако не го прави, значи е просто занаят и няма нищо общо с изкуството.

Много често ме питат какво ме вдъхновява и всеки път отговарям едно и също - липсата. Празното пространство. Някой си е тръгнал, нещо не стига до някого, въздухът трепти, сърцето ти спира, а Светът продължава своя монотонен ход, без да подозира.

Картините на Клементина Манчева можете да разгледате в галерията.

Снимките на Клементина са на Светослава Мадарова 

Интервюто взе Мария Пеева