Едно момиче сподели в Будоара своите колебания. Разказва ни за двамата мъже в живота си, които слага на везните на любовта. Мило непознато момиче, колкото и жени да попиташ, всяка ще ти отговори различно Единствено сърцето може да ти посочи правилния отговор. Но първо трябва да му зададеш правилния въпрос. Благодарим ти за прекрасната история.

Аз съм мъничко човече. На 29. Вярвам в доброто, че трябва да се усмихваме заради себе си и че трябва да бъдем собственият си най-голям приоритет. Вярвам, че някои хора никога не се променят, но пък други го правят. Заради себе си. Колкото и да е късно. И колкото и да е трудно.

 Не знам колко е типична тази история. Защото хората минават през това поне веднъж в живота си в различни етапи. Уж поне така ми казват напоследък. Е, при мен се случи, докато деветгодишната ми връзка с моя годеник не взе да пропада вдън земята. Проблемите ни идваха оттам, че скъпото ми момче можеше без една чашка, но с една не минаваше номера. И бяхме различни, много различни, но обичащи се безумно. Та след дългогодишни битки, обещания, клетви, спирания и започвания, любовта стана една сива, а аз вдигнах ръце. Престанах да търся и искам промяна. То обикновено така става. В тези моменти когато се отказваме, това от което имаме нужда ни намира само.

Та и мен така промяната – намери си ме. На служебно работно събитие в полите на Витоша. В стая обляна от светлина. Сякаш всичката тази светлина се събираше в русата му коса и зелени очи. Свенлив, със закачливия си поглед под онези секси очила… и толкова. Свърши събитието, наработихме се и всеки по пътя си. Прибирам се аз, а моето момче ме пита – „Как прекара?“ Отговорих му шеговито – „Влюбих се от пръв поглед…“ На другия ден се събуждам сутринта и образа на русльото още ме гложди, но отивам на работа, захващам си задачите и забравям. Поддържам служебна фейсбук страница освен всичко останало и следобед става време да „отворя“ социалната мрежа. Тъй като в профила ми не могат да ми предлагат приятелства, а само аз да искам такива, отразявам някакъв message request! „Привет колежке :)“ Изсипва се върху мен една гореща ли, студена ли вълна не помня. Същия рус и зеленоок, здрав младеж. Пишем си около месец. Всеки ден още в 8 сутринта получавам съобщения. След още някоя седмица ме пита, ще му стана ли приятелка в мрежата? После дали съм обвързана? Отговарям положително. После той има кратка връзка. Вече се виждаме. Безобидно. На по бира, кафе, коктейл. Но знаем накъде сме тръгнали. Аз знам какво искам и знам, че не трябва. Обаче се прибира подпийналото ми момче и аз бягам при русльото. И вече съм вътре с двата крака. Влюбена или загубена, си мисля и се питам?! Винаги съм била пряма и честна, но сега ми се налагаше все по-често да лъжа, че излизам ту тук, ту там. А русльото ме пренасяше в друг свят. Въпреки че първия път беше толкова притеснен, че нищо не се получи. И после още няколко пъти не се получи. До момента в който се отпусна и взехме че полетяхме заедно. Аз искаща го още повече, той предпазлив… Пазещ се от моята обвързаност и искащ ме вече само за себе си. До деня, в който чашата преля и вече десет годишната ми връзка приключи. Разплакана и отчаяна му звъня, той ме вика при себе си веднага. Прегръща ме, правим много секс /както обикновено/. Aма такъв безсрамен и дълъг. По няколко пъти – като тийнейджъри, открили го за първи път. И винаги можещи още. Такава химия. Никога. С никого. Толкова силна, че лежейки изтощени си говорим как няма да го правим поне няколко дни, а след половин час, литър вода и малко плодове започваме отначало. Минават малко месеци. Той ме моли да заживея с него. Така ме прегръща…, но все нещо липсва. Вече не прави секс, прави любов. Личи му. И ми казва, че вече е така. Аз настанена при приятелка, а той близо до работата ми. Тъкмо се навивам на тази крачка. След едноседмична отпуска се връщам в столицата и право при него. Голяма радост, безумно щастие! Прегръщаме се, пием вино; вечеряме, пием вино; прегръщаме се, правим секс, пием вино; прегръщаме се. Говорим си за миналото си. Питам го ще ме направи ли щастлива, защото в този момент преливам от чувства и щастие /страх ме е да му кажа, че го обичам, а той се страхува да ми каже същото- нали се сещате как си го казвате с някого с очи, недомлъвки и докосвания, но не и на глас/. И той ми отговаря някак ледено „Не знам.“ И онази промяна, която в началото аз бях спряла да търся, пак ме намира сама. Ледено ми става в гърдите. Ледено студено. Потискам си сълзите, прегръщам го и заспиваме. На другия ден той е на работа, оставя ме за първи път от месеци насам в домa му да се наспя сутринта и да не ставам с него. Будя се от целувката му, преди да тръгне, но не отварям очи. Ставам след като излиза, обличам се, събирам си малкото неща и запалвам колата си с мръсна газ. Прибирам се в жилището ни с моя вече бивш годеник, където имам още много багаж. Русльото звъни. Не вдигам. Пише – не отговарям. Ледено ми е. Безкрайно. Няма го вкъщи моето момче. Знам че е сменил работата си. Звъня му, казва ми адреса и отивам. Отдалеч го виждам, седнал на една работна среща. Не съм го виждала отдавна. И лицето ми грейва. И устните ми се отварят в неочаквана усмивка. Спирам в далечината и го гледам. Чакам да приключи. Вижда ме. Става. Усмихва се. Отваря широко ръце и ми казва „Тук съм миличка!“. Потъвам в ръцете му. Сълзите ми вече текат неудържимо, а аз си мисля за вечерния въздух. Онзи на силния му опияняващ парфюм във въздуха. Който оставаше поне час в коридора, след като бе излязъл. Онзи въздух, когато се приготвяхме за излизане. Когато си слагах най-леката и ефирна рокля. Заради него. Защото винаги казваше, че съм неговото бижу. И аз се чувствах точно като такова. Като най-ценното му съкровище. Онзи въздух, когато се гримирах и се поклащах леко на любимата си песен. Когато той бе леко раздразнен, че я слушам за пореден път. Но въпреки това заставаше зад мен, обгръщаше ме с ръцете си и ми повтаряше колко съм красива. И как въздуха в столицата ще е различен тази нощ, защото аз ще се разхождам по тротоарите. Онзи въздух, когато си е сложил любимата риза, в която изглежда толкова непринудено секси. Но все пак ме пита – „Нея ли да сложа или някоя друга..?“ Вечерния въздух, когато сме тръгнали към скъп ресторант, но аз решавам че ми се разхожда и ми се яде бургер. И той се смее… Виж как сме облечени… бургер, звучи добре! И ходим из центъра. За ръце. Ядем бургери в най-елегантните си дрехи. Смеем се, обсъждаме нещо, някого. Онзи вечерен въздух, когато се разминаваме с мъже, които се заглеждат в мен дори когато съм с него. Флиртуват с очи. И той се обръща след тях. Поглежда ме и се усмихва доволен. Хваща и целува ръката ми. „Съкровището си е мое!“, казва доволно и щастливо. Оглежда ме отгоре до долу, пак се усмихва и поклаща самодоволно глава. Когато виждам красива жена и му я показвам, той ми отвръща, че няма по-красива от мен. Защото само истинският мъж го прави така. Когато влизаме в бара, той ми поръчва мартини без да ме пита какво искам. Защото знае, че обичам. И въздуха мирише на любов от това мартини. Защото знае асоциацията. Онзи въздух, който само истинският мъж може да създаде около една жена… С думи, с жестове, с очи, с докосване… Безценен, несравним. Този въздух не се забравя. И не се подценява… Поне не за дълго. Защото да те карат да се чувстваш истинска, специална, незаменима, се случва един път в живота. Всичко друго е фалш и игра на любов. В началото се чувствах мръсна, предателка, инфантилна, несериозна, незряла, слаба. После объркана и наранена. Накрая разбрах. Бях загубила щастието си! А то беше всичко, от което се нуждаех.

  И сега не знам кое е по-ценно. Русият зеленоок младеж, който уж ме искаше само за себе си, но когато ме има само за себе си, не разкрива чувствата си. С когото спортуваме, пазаруваме, готвим, чистим, четем, играем и куп неща… С когото се чувствам щастлива, защото имаме толкова много общи интереси, особено любовта към спорта /нещо, което иначе с другия човек нямах дори в един аспект/. Но с когото се чувствам и несигурна. Когато му казах, че с ялата му потайност и прикритост имам чувството, че няма да ни се получи, той просто ми отвърна, че тогава няма смисъл да се мъчим.  Ей така, веднага готов да се откаже. „Да приключим, преди да сме започнали и докато правим само секс“, а на другия ден ми обяснява, че „От няколко месеца правим любов“. Обърква ме. Плаши ме. Особено когато ми заяви, че няма нищо сигурно, и че никой не може да ми даде или предложи СИГУРНОСТ. Или моето старо изпитано момче, което въпреки проклетия алкохол от време на време /понякога по на често, накрая доста често/ ми подаряваше цветя почти всяка седмица, казваше ми, че ме обича десетки пъти всеки ден, грижеше се за мен във всеки смисъл, гледаше първо моите интереси и слагаше после неговите /нещо което никога не съм одобрявала, но все пак ценях/, този, който ми даваше и ми взимаше сякаш всичко наведнъж. Днес се виждаме по необходимост с него и той ми казва – „Наживей се! Счупи си главата, ако трябва с някого, прави секс, имай връзка, каквото пожелаеш. Бъди щастлива! Потърси го това щастие другаде. Аз съм тук. И те чакам. Тук съм и винаги ще бъда за теб. И това е най-СИГУРНОТО нещо на този свят! Просто не забравяй, че аз съм тук и те чакам. Колкото трябва ще чакам, защото съм грешен и ти си тръгна заради мен, алкохола и лъжите ми. Защото разбирам чак сега и осъзнавам колко съм те наранявал. Защото ти си целият ми живот, целият ми свят! И без теб нищо няма смисъл!“

   И сега слагам на везните несигурността и сигурността. Та… по-повод това, че няма нищо сигурно в тоя живот… Понякога промяната идва по неведоми пътища. Променя вас, човека до вас, този, когото вече го няма. Промяната понякога се нуждае от трети човек, за да се случи. За да отрезви и вас и човека, с когото сте градили и рушили нещо дълги години заедно. За да започнем да оценяваме истинските си приоритети и потребности. Просто за да разберем кое наистина ни прави щастливи! Тази сутрин за първи път не се чувствам виновна, че избрах да спра да се боря с този алкохолен проблем и да избягам, а се почувствах благодарна… И въпреки, че още се лутам и не знам какво да правя… Дали щастието е русо със зелени очи, или прошарено с пъстри очи… Все още не знам кой път да избера и пак се чувствам раздвоена…. Накрая щастието и сигурността се оказаха от двете страни на везната. Благодарна съм! За урока. За изпитанието. И ще почакам… Докато разбера колко точно тежи щастието…