logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Те се сърдят, ако не стане на тяхното. Крещят, когато се преуморят. Отказват да ви изслушат, когато се ядосат. Да не си помислихте, че описваме четиригодишно дете?

Уви, не. 

Според брачните терапевти това е поведението на класическия незрял съпруг. Кои са другите признаци, че сте се омъжили за човек, който има проблем с емоционалната зрялост?

Типично поведение на незрял съпруг: 

Напива се безобразно на служебното парти и се излага, а после се извинява с това, че е прекалил с алкохола.

На гости у родителите ви се прозява и проявява видимо отегчение.

Дразни се от приятелите ви и се държи неучтиво с тях.

Очаква постоянно вие да правите всичко за него, без да ви отвръща със същото.

Отделя за хобито си повече време, отколкото за децата си.

Когато нещо не върви, никога не търси грешка в себе си.

Приема за нормално родителите му да му помагат финансово.

Избухва лесно.

Търси одобрението на приятелите си, често ви се струва, че те са по-важни за него от вас.

Очаква всички да се съобразяват с него, без да им отвръща със същото.

Приема защитна позиция, ако влезете в спор с него и започва да ви напада.

Понякога ви се струва, че обича да ви провокира и дразни, все едно ви "изпитва" дали го обичате. 

Честно казано, всички имаме моменти, когато се държим детински, но съпругът, който действително е незрял, дори не се опитва да се държи като възрастен в отношенията с жена си. Фактът, че съпругът ви се държи незряло означава, че той не е пораснал емоционално. Затова и също като малко дете не успява да овладее емоциите си. Когато се почувства застрашен или наранен, реагира с гняв. Способен е да избухне дори за дреболия. Проблемът му е същият като този на четиригодишните деца. Той не се е научил да признава чувствата си, нито да ги изразява с думи.

Защо любовта се превръща в претенции към другия

lyubov

Ако вашата половинка се проявява незряло през повечето време или често има такива изблици, това далеч не означава, че с него не може да се живее. Най-вероятно вие го обичате въпреки тях, защото има други ценни качества. Добрата новина е, че има неща, които можете да направите, за да подобрите ситуацията. Сигурно има моменти, когато ви се иска да му кажете “вземи да пораснеш”, но с това надали ще постигнете желания ефект. Може би е по-добра идея да пробвате тези три начина, за да се справите с незрелия съпруг.

1. Спрете да го обгрижвате и глезите

Когато мъжът ви започне да се държи като малко дете, му отговаряйте като на възрастен. Ако например ви се оплаква с хленчещ глас колко е тежка работата му или как светът е несправедлив към него, покажете съчувствие: “О, това е ужасно.”, но не се втурвайте да решавате неговия проблем. Не е добра идея и да се опитате да го убедите, че проблемът му е незначителен, защото разговорът ще се превърне в спор как вие не разбирате какво преживява той.

Не забравяйте, че може би съпругът ви наистина е имал тежък ден и се нуждае от подкрепата ви и от това да го изслушате. Може би сте единственият човек, пред когото той може да се разкрие. Ако не се оплаква, но е намусен, вероятно причината е, че не знае как да сподели какво изпитва и затова се затваря в себе си. Съчувствайте, проявете разбиране, но го поощрете да потърси решение като зрял човек.

Ако незрялото му отношение води до това да е груб или агресивен, не сте длъжни да го търпите. Ако например започне да ви напада или да ви се подиграва по време на спор, просто кажете: “Не искам да говоря с теб, когато се държиш така” - и излезте от стаята.

Момичета, вие сами разваляте мъжете си

lab

 

2. Оставете го на реалността

Това не е лесно. Но трябва да позволите той да понесе последиците за незрелите си избори. Да речем, че излезе да пие с приятели и не може да стане за футболния мач на детето на следващата сутрин. Позволете му да си понесе последиците. Вероятно ще ви се иска да го прикриете и извините пред детето, но е по-добре да го оставите да поеме отговорност за избора си и сам да се извини.

Ако съпругът ви има незряло отношение към семейните финанси, кажете му, че според вас би било по-мъдро да заделите средства за домакинските разходи преди той да започне да харчи необмислено.

3. Дръжте се на ниво

Не падайте до неговото. Ако той започне да ви крещи или да ви обвинява, може би ще ви се иска да му отговорите в неговия стил да се вземе в ръце и да не се държи като дете. Недейте. Останете на ниво. Кажете му по-скоро, че избирате да решавате споровете си като зрял човек, и когато той е готов да ви отговори по същия начин, ще го изслушате.

Съпругът ви трябва да знае, че вие не сте му майка.

Не допускайте да ви превърне в такава. Настоявайте домашните задължения и отговорността за децата да се разпределят. Не поемайте неговия дял, само защото предпочитате да свършите работата сама, отколкото той да ви се цупи или сърди. Прекрасно е, че вие му правите кафето сутрин или приготвяте вечерята, но не е добре той винаги да очаква това от вас. Нормално е да се вижда с приятелите си от време на време, но не е редно да пропусне вашия празник заради тях. Хубаво е да има хоби, но не може да похарчи половината бюджет за семейна почивка за него. В един момент постоянните компромиси ще ви дотежат ужасно, ако идват само от едната страна, колкото и да го обичате. 

Професионалната помощ никога не е излишна. В момента, в който той самият осъзнае, че има проблем, вече ще е готов да направи първата крачка за решаването му. За подобно поведение обикновено виним родителските грешки.

За жалост, незрелият съпруг е и незрял баща. Може би ще ви е интересно да прочетете и тези 12 признака на токсичните родителиСтатията на Люси Рикспуун за родителите нарциси също е много полезна.

Препоръчваме ви и този текст за патологичните лъжци.

Ако половинката ви има социопатични прояви или е склонна към агресия, вижте съветите на жена, живяла с насилник 18 години, която дели с него грижите за децата им. 

 

„Постойте с младата майка, поне за малко, дайте й възможност най-накрая да отиде до тоалетната.“ – Полина Волошина, журналист и писател за това защо майките имат нужда от компания.

Лятото на бездетните времена, което очаквахме с нетърпение, се превръща в адска мъка, когато си в отпуск по майчинство. Децата ядат пясък, хапят ги комари, изгарят от слънцето, удрят си голите колене в камъните. И всичко това в режим нон стоп, често на вилата, където майката е сама с децата, защото останалите трябва да работят.

Първо чакаш момента, когато ще започне да ходи (чакаш го някъде от втората минута след раждането) и постоянно нервничиш, защото ти се струва, че децата на другите са проходили, а твоето все още е на четири крака (нормално ли е!).

После започва да върви и някъде след седмица вече не си спомняш времето, когато не можеше да го прави. След това мъникът става още по-смел и в този момент се задейства програмата му за самоунищожение. Не, сериозно, ако така го е замислила природата, защо й е било нужно? Защо детето ми през цялото време, когато не спи, се опитва да се убие?

Със сигурност си млада майка, ако...

mlada

Ето например вчера… Нека ви разкажа за това иначе ще гръмна! Вчера останахме сами на вилата – аз, дете на една година и куче. Току-що бяхме пристигнали и още не бях съвсем ориентирана в обстановката, но си мислех, че съм обезопасила навсякъде.

И за някакви пет минути какво се случи – стъпи по чорапи в съда с вода за кучето и изтича на улицата в пясъка, беше заловен и чорапите бяха събути. Докато му перях чорапите, докопа шишето си с вода и започна да полива пода в кухнята. Вече се канех да му го взема, но видях, че кучето ближе водата и двамата много се забавляват, а това ми даваше възможност да доизпера чорапите (не ги изхвърлих, защото бяха единствените, които взех със себе си, освен обувките, които детето ми категорично отказваше да обуе).

Обърнах се отново към мивката, но когато след секунди погледнах към малкия той вече беше хвърлил шишето и завираше мокрите си пръстчета в контакта (не знае ли, че не трябва да прави това?). Когато го дръпнах от контакта и подсуших пода, той се заигра с количките си, а аз използвах момента да простра чорапите му. Колко време ми е отнело това? Няколко секунди! Когато се върнах синът ми беше измъкнал зарядното на телефона, подарък от мъжа ми само преди два дни, беше го омотал около врата си и весело го пристягаше, смеейки се на кучето. Взех зарядното и го скрих на надеждно място.

- Хей, разрешено ли ми е поне да отида до тоалетната? Можеш ли да постоиш сам една минута, без да се убиеш?

Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив
- вашите истории

pochivka

Ок, няма да рискуваме. Пуснах в ход универсалното оръжие – филмчетата. Включих лаптопа, пуснах жирафчето Софи и когато се убедих, че синът ми вече е потънал в историята, се скрих зад врата на тоалетната. По дяволите, хартията е свършила. Добре ще ползвам кърпички, все едно в близките 30 часа, никой няма да ми донесе хартия. Излизам от тоалетната и виждам, че детето го няма никъде. Само преди 10 секунди беше зяпнало филмчето. По следите от стъпки разбрах, че се е насочило към спалнята, където бях включила устройството за унищожаване на комари и всякаква друг гад. Светвам лампата точно в момента, в който синът ми, издърпал устройството, се кани да го завре в устата си. Неее! Спри!

- Спри най-сетне! Аз исках само да отида до тоалетна (през последните няколко часа).

Прибирам устройството, прибирам всичко, с което той може да се убие, внимателно оглеждам стаите и кухнята – всичко е покрито. Нищо опасно. Влизам за пореден опит в тоалетната, сядам на тоалетната чиния и чувам рязък удар, писък и плач. Ок, ще се изпикая после, догодина. Втурвам се навън и виждам, че малкият се е подхлъзнал на влажния под, паднал по гръб и си е ударил главата.

20 признака, че заслужавате черен колан по родителство

kolan

Разбирате ли? Това са пет минути от живота на жена с дете и куче. Възможно е, докато четете това, да ви се стори, че вие бихте се справили. Вероятно не бихте оставили зарядното в зоната на достъп и бихте изтрили пода до сухо. Но работата е там, че бях сигурна, че аз самата съм направила това, просто всичко се случи по-бързо, отколкото можете да прочетете. Понякога ви се струва, че с детето сте в паралелни реалности, там където за вас е изминала минута, за него са минали пет. Докато вие отстранявате причините за едната катастрофа, то вече е сътворило още няколко! Може едновременно да маже акото си по стените, да пълзи по стълбите на втория етаж, да събори шкафа или да излее чай върху лаптопа ви, докато междувременно гледа филмче или играе с количките си.

И знаете ли какво? Пиша това не за майките, които ще кажат: „И при мен е същото!“ или пък обратно: „На мен това никога не може да ми се случи!“ (да вървят на май…а си).

Пиша това за татковците, за приятелите и близките на майките, които са по цял ден с малките си деца. Моля ви, ако ме чувате, не оставяйте тези нещастни жени насаме с малките чудовища. Постойте при тях поне за малко, дайте им възможност най-сетне да отидат до тоалетна! И никога не казвайте: „О, той ти е толкова самостоятелен, сега ти е по-лесно, отколкото когато не можеше да върви.“ Не! Категорично не!


Препоръчваме ви още:

За мамнезията и други отклонения

Как да оцелеете след безсънна нощ с бебето

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

 

Това писмо пристигна в редакционната ни поща. Написа го Радослава Чернева. Текстът много ми хареса. Не само заради чувството за хумор на Радослава, а и заради усмивката, с която приема себе си и промяната, от която никоя жена няма да избяга. И която далеч не е толкова страшна, колкото може би ви се е струвала на 20 или на 30 години. :)

В живота на всяка жена идва момент, в който осъзнава, че остарява. Отне ми година и половина да разбера, че рязкото напълняване, състаряване и оглупяване са в резултат на настъпващата менопауза.

Как, по дяволите, да обясня на децата и съпруга си, че няма да се съблека на плажа, защото се притеснявам да не ги травмирам за цял живот.

Винаги съм била слаба, добре поддържана, добре облечена и силно стресирана.

От година и половина съм пухкава и щастлива.

Не ме разбирайте погрешно – не съм щастлива от факта, че имам целулит и 10 кг плюс. Просто спря да ми пука.

Мамо, не казвай...

lolita

Според мъжа ми съм син кит, големият ми син ме успокоява, че не е важно дали ще се побера в банския – важно било да се побера в морето. А малкият ми син всяка вечер мило ме пита кога точно смятам да започна гимнастика за отслабване.

Заредих се с кремове и четки – убийци на целулит и излишни килограми. Тц. Оказа се, че не са вълшебни.

Трябваше да стана на 44 години, за да разбера, че мога да се харесвам и неперфектна. Просто се приемам и това е. Повярвайте ми, усещането е приятно. Да знаеш, че не си идеален и да си ок с това. 

Интересно ми е какво е и вашето мнение, пораснали момичета? Как се чувствате на 40 плюс :)

Прочетохте ли Менопаузата, четиво само за жени?

 66144613 m

Препоръчваме ви още по темата:

Добре в кожата си

Митът за идеалното

Когато шоколадът загорчи

Автор: Бени Хюбнер

Случи се в една от онези летни вечери, в които имаш усещането, че времето е спряло и нищо хубаво не е невъзможно. Въздухът миришеше на дъжд и асфалтът блестеше от ситните капчици. Милото взимаше плавно завоите, хвърляйки ми от време на време по една странична нежна усмивка. Все едно съм на 20, той е на 20 и живеем в безвремие и безгрижие. Почти бях забравила, че утре съм на работа, и че е време да се разделя с морето. Все още бяхме близо до него, толкова близо, че ми се искаше да кажа спонтанно: „Хайде да останем, какво като вали.“

Точно в този момент на лежерно блаженство и почти осъществена спонтанност се чу едно „бум“, после „тряс“, колата подскочи и спря. Милото буквално излетя от вратата и по начина, по който оглеждаше предницата на колата разбрах, че нещата не са никак лежерни. Ама никак. Заек камикадзе беше лупингирал от крайпътните храсти право в бронята. И за зла участ беше потрошил не само нея, но и радиатора. Часът беше 22:45. Пътят – крайградски, тесен и криволичещ.

- Дотук сме! – гласът на половинката ми се беше изпразнил от всякаква романтичност и металните нотки в него ме накараха искрено да се притесня.

Ако допреди секунди идеята за оставане край морето ми се струваше прекрасна, алтернативата вече беше ужасна. Отгоре на всичко тъпият дъжд се усилваше.

„Останете си там. Тук е потоп“ – съобщението от дъщеря ми не направи нещата да изглеждат по-оптимистично, но аз все пак реших да подходя хладнокръвно и да потърся денонощна пътна помощ, сервиз или добра фея, чиято магическа пръчка мигновено възстановява счупени радиатори. За успокоение на природозащитниците искам да подчертая, че също така възнамерявах да я помоля, добрата фея, да съживи горкото зайче и да му каже никога повече, ама никога и в никакъв случай, да не прави така…

Един мъж,една жена

edin

Междувременно мъжът до мен, моят мъж, личната ми добра фея, се беше въоръжил с фенер и се опитваше да събере чаркалаците от туристическата ни идилия, разпилени по шосето. Аз, естествено, се притесних – сам, тъмно, броди, опасно е… Но гледам – спира джип. Слизат хора, поне по силуетите на хора приличаха. Ръкомахат, мъжът ми ръкомаха. Разговарят. Човеци ще да са.

Стана ми леко на душата, мисля си: „Спасени сме. Гледай какви са хората извън студенината на столицата – добри, отзивчиви, спонтанно човечни. Направо истински. Виждат аварирала кола в тъмнината, виждат бродещ мъж, разтрепераната от страх жена не виждат, но спират. Да помогнат, да съдействат един вид, да съпричастват“. Точно ми стана мило и благодарно и гледам – ония потеглят, фаровете им изчезват зад завоя . „Отиват за подкрепление“, мисля си - „Ще се върнат, ще ни дръпнат“.

Обаче се връща милото с едва мигащ фенер.

- Къде отидоха спасителите – питам аз.

- Кои?

- Тия, с джипа, дето спряха.

- Откъде да знам – тросва ми се той – сигурно да ядат заека.

- ???????????? – в смисъл ???? – недоумявам.

- В буквален. Спряха, питаха ме какво правя. Казах им, че е изскочил заек на пътя, потрошил ни е и бронята, и радиатора и сме закъсали. Те потърсиха заека, намериха го, метнаха го в багажника и отпрашиха…

Вече четвърти ден ме мъчи една твърде притеснителна мисъл: „Ами ако не са занесли заека да го изследват и са го изяли, пък той заразен…. “. Така тръгват заразите. Особено в България.


Препоръчваме ви още:

Не, не мога, ще разкажа!

Разбор на изминалата седмица

Криворазбраните правила на пътя

Нова поредица от екипа, създател на хитовия сериал „Невероятният свят на Гъмбол“

Cartoon Network даде зелена светлина на изцяло новия сериал „Elliott From Earth“. Създатели на поредицата са хората, които стоят зад глобалния хит „Невероятният свят на Гъмбол“.

„Elliott From Earth“ е във формат 20 епизода по 11 минути. Това е анимационен научнофантастичен сериал, който има за цел да забавлява децата, независимо на коя планета се намират. Елиът е човешко момче, което живее на космически кораб, пълен с извънземни от всички части на Вселената. Това е разказ за начина, по който откриваме мястото си в света, дори то да се окаже в Космоса. О, да, има и динозавър.

Началото на работата по продукцията е насрочено за септември 2018 г. Създателят на новия сериал е Гийом Касуто – бивш сценарист и ръководител на поредицата „Невероятният свят на Гъмбол“. Той ще бъде подкрепен от артистичния екип сценаристи и редактори на Гъмбол, които ще вдъхнат живот и на тази поредица.

Гийом Касуто споделя: „Историята на Елиът съзрява в мен от доста време. И всички различни роли, с които съм се занимавал в Гъмбол, ми предоставят уникален поглед над това как точно да бъде вдъхнат живот на подобен проект. Аз съм изключително развълнуван да имам възможността да представя Елиът на света и съм много горд, че имам този невероятен отбор, който да сподели изживяването с мен. Надявам се, че децата и любителите на анимацията по цялата Вселена ще заобичат Елиът толкова, колкото и ние го обичаме.“

Elliot from Earth ok

Cartoon Network е обичан от всички канал, фокусиран основно върху момчешката, но харесван и от момичешката аудитория заради своите комедийни и приключенски предавания. Програмата и съдържанието третират теми, които са близки до децата – хумор, приятелство, въображение, екшън и приключения. Cartoon Network е насочен към момчета и момичета на възраст 6–-12 г. и чрез разнообразното си и успешно съдържание цели да ги предизвиква да бъдат самите себе си. В програмата на канала се открояват анимационни комедии като „Невероятният свят на Гъмбол“, „Време за приключения“, „Парк шоу“, „Кларънс“, „Стивън Вселенски“, „Чичо дядко“, както и превърналите се в класика екшън поредици „Бен 10: Омнивърс“ и „Малки титани: В готовност!“


Препоръчваме ви още:

Дванайсет талантливи деца с награди
в конкурса "Студио Въображение"

 

Автор: Тамара Чакърова

Прашинката, влетяла в окото ми, ме накара да примигна рязко няколко пъти. Подръпнах миглите си надолу, и я освободих, заедно със сълзата, която самата тя бе отключила. Почти усетих вятъра, който я отнесе, както я беше и донесъл.

В началото си представях Холандия като русокоса девойка с бяла, нежна кожа, светли очи, румени бузи, висока и стройна... По-късно този образ започна да се редува в съзнанието ми с чернокожа жена, със сочни, розови устни, пищни форми, елегантна шия и море от тънки плитки, повела четири-пет хлапета, половината от тях с бяло-руси къдрици... И така, с времето, пред очите ми ставаше все по-пъстро и аз се оплитах в множество от образи.

holand

Но сега вече знаех какво беше тя. Прозрение, донесено ми от прашинката. Ами да! Холандия беше вятър.

Тук вятърът беше у дома си. Придружаваше, съпътстваше, присъстваше.

Той беше страстният танцьор, който завърташе перките на вятърните мелници, една след друга, в любовния си танц, а те всеки път му даряваха сърцето си. Сгушваше се привечер върху килим от розови лилии в блатото, и се събуждаше в морето, за да изкъпе, отърсвайки се, пясъчните дюни на разсъмване.

Той разнасяше семената и ги засаждаше, а после изкореняваше цели големи дървета. Завихряше пухчетата на тополите, а от дървесината им дялкаше обувки.

Нахлуваше, а после се оттегляше, подслушваше, нашепваше, почукваше и поскърцваше, буйстваше, а после галеше.

32944438 10215462814899232 942369494653730816 o

Ароматът, който донесе, беше на прясно окосена трева, примесена с маргарити, метличини и незабравки. Ноздрите ми се напълниха догоре с кадифе. Той ме подмамваше. A аз не можех да се съпротивлявам. Омаяна, подадох ръката си и се оставих да ме води.

Кадифето в ноздрите ми се смени с рязката миризма на марихуаната. Бяхме в близост до „кофи-шоп“ или до няколко такива. Огледах се страхливо, докато омайникът ми събаряше няколко велосипеда в канала, смеейки се неистово.

После ме изблъска полека към друг канал, подканвайки ме към витрините. А там завъртя развеселено очи, когато моите собствени се оказаха втренчени в тези на застаряваща дама, по дантелено бельо, излагаща се зад стъклото. Тя отвори леко вратата, без да ми обръща внимание, и покани с жест спътника ми. Той, още по-развеселен, се шмугна, целуна я страстно, и ме отнесе, заедно с парфюма й.

35389152 ok

Бяха ароматите на Амстердам, които моят властен водач носеше със себе си. Градът на "Амстел".

Преминахме през още няколко канала, където старите сгради се бяха наредили в редица и се бяха вкопчили толкова силно една в друга, че се накланяха от натиска. Той ги потупа, уж приятелски, по гърбовете, а те като че ли съвсем грохнаха и навъсено му закимаха с дългите куки, забучени на челата им.

На цветния пазар новият ми приятел разбърка луковиците на лалетата и развъртя като въртележка витрина със сувенири. Оттам завихме надясно, минахме през битака и нахълтахме в къщата на Рембранд.

Там за първи път долових шепота му, забравих времето и чух кавгата на Рембранд с любовницата му Герче в кухнята. В спалнята усетих безнадеждността на умиращата му съпруга Саския, оставяща едногодишен син, но и раждащата се от утробата на Хендрике, Корнелия. Тук всичко миришеше на богатство, но най-вече на бои. От горните етажи долитаха весели, младежки подвиквания и аз се оказах пред стативите, където учениците на майстора скицираха. Той самият беше в задния двор, опънал огромно платно на няколко статива, върху което довършваше мускетарската шапка на единия от стражите...

holand2

По-късно ме обгърна хлада на влагата, цветовете навън бяха тъмни и дори вятърът беше черен. Този път той беше донесъл чумата.

Неистово ми се прииска да съм далеч. Тогава видях слънчогледите. Около мен се тълпяха хора. Беше изпълнил желанието ми, пренасяйки ме при Ван Гог.

Когато беше в помещение ставаше кротък и почти невидим, но аз го усещах в тила си, галещ ме нежно. Дали той беше провокаторът на гения? Той ли беше отрязал ухото му?!

Нямах време да го попитам, стихията му ме понесе отново, този път по-надалече.

Прелетяхме през пъстрото море от лалета на Кукенхоф. Моят палавник погали младите цветове, и отвя последните венчелистчета на по-старите. Нямах нищо против, когато се намерих под водопад от цветове.

laleta

Изкъпахме се в Северното море на Схевенинген, покатерихме се на небостъргач в Ротердам, придружени от ято тлъсти, сиво-оранжеви гъски, откъдето се спуснахме към моста, наречен на Еразмус.

Вечерята ни бяха ротердамски крокети на бивш алено-червен пожарникарски кораб, обрасъл с глицинии и бели рози, придружени с множество елегантни чаши бяло вино.

С всяка нова чаша, вятърът сменяше цветовете си. Докато ухаеше на кафяво-шоколадово, носещо се от кожата на африканска девойка, изведнъж ставаше бял като мляко от фереджето на арабска красавица. После се боядисваше в зелено, отразяващо тучните пасища в очите на типично холандско момиче, и в златно жълто, също като цвета на виното, развявайки косите й...

Когато пристигнахме в Гауда, жълтото стана кашкавалено. Този цвят ни придружи и в градчето Алкмаар, на пазара на кашкавала, където моят отскорошен любим правеше пакост след пакост: размени шапките на кашкавалените носачи от гилдията, като по този начин ги причисли към конкурентната група с друг цвят на панделката; скри зад ъгъла теглилките за везната; подари няколко от лъскавите, тъмно-жълти кашкавалени пити на тълпата, а за мен открадна топъл сандвич със зеленчуци и кашкавал от скарата.

Настроението му се покачваше и той ставаше все по-палав. Отнесе ме чак до Делфт, като по пътя засвири на пиано, ползвайки за клавиши разноцветните контейнери в пристанището. В китното старо градче ми връчи четка и синя боя, принуждавайки ме да изрисувам ваза от бял порцелан. Направи пирует, и я глазира само за момент.

Не успях да я пъхна в чантата си. Стихията отново ме беше повлякла, завъртайки около мен облаци от жълти пясъци. Те заслепяваха очите ми, а тялото ми се въртеше като че ли във фунията на торнадо.

gauda

Явно любимият ми беше подарил рокля. Намерих се пременена в традиционна носия с цветна фуста, бяла риза и красива дантелена шапчица. Почудих се дали това е премяната на кашкавалено момиче от Алкмаар, но тази сякаш беше по-изискана. Пред мен се полюшваха рибарски лодки, фасадите на къщите бяха дървени, а покривите им триъгълни, покрити с червени керемиди. Беше ме довел във Волендам. Рибарите ги нямаше, но една жена ми донесе малки кръгли палачинки-пофертьес, между които се топеше бучка чисто масло. Ето къде бил моят вятър – върху мен и палачинките се изсипа полъх пудра захар, а той ни се хилеше с почервенели бузи, нахлупил шапката на майстор-готвач.

Сладостта все още се топеше в устата ми, когато разпознах фасадата на Мауритцхаус в Хага. Там се шмугнахме през прозорец, от страната на езерото. Нямаше нужда да я търся, беше точно пред мен –„ Момичето с перлената обица“. Направих си селфи до нея, а той ми пошушна: „Очите ти са също като нейните!“. Стори ми се, че в този момент тя ме погледна и ми се усмихна, но е било само въображение. Нямаше как да е чула думите му. Не можех, не исках, да откъсна очите си от тази екзотика, но той отново ме задърпа. Правеше ми знаци да се обърна назад, към отсрещната стена, където висеше пейзажът от Делфт, родният град на Вермеер.

35159233 10215639596758668 4162672424858419200 n

После отново стана зелен, неуморният ми спътник, и заля и мен с този цвят, понасяйки ме с меките си ръце през води, мочурища и насложени отгоре им почва и земи. Разлюлях се в малка лодка, която ме носеше по канал в приказно селце. Къщите носеха сламени покриви, издути в гърбици на камила, а дворовете им, разположени на водата се зеленееха, леко напъстрени в хортензиево. Гийтхорн - холандската Венеция, ме приюти в едно от традиционните си заведения, където моят любовник, вятърът, поръча сочни ребърца и червено вино.

Доволната ми любовна дрямка беше прекъсната от ярък слънчев лъч, напиращ през клепача ми. Гъделичкането ми напомни за прашинката и аз отворих рязко очи. През малкото прозорче на самолета виждах огромни, бели, пухени кълбета, които се плъстяха едно върху друго. Тогава го видях, моя вече стар познайник, който подръпваше оттук-оттам облаците, извайвайки отвор с форма на сърце. Сигурна бях, че то беше за мен. Погледнах през него и хвърлих поглед за последно на синьо-зелената холандска земя, изтъкана от вода. Усмивката на вятъра я набразди в слънчеви зайчета. Залепих нос на стъклото и приближих ръката си. Успях да му помахам, преди да се гмурне, щастлив и буен, в магията на водата.

За автора:

18426796 10212272637666795 1002730624 o
Тамара е пътешественик и великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.

Препоръчваме ви още:

Море от лалета - Кукенхоф

Залцбург и защо Моцарт ни прокле

Виенски истории


       

Автор: Сева Николаева

Преди никога не се бях замисляла колко е трудно да направиш нещо толкова просто като това да си обуеш един чорап. Какво толкова - сядаш на края на стола или дивана, навеждаш се, малко повдигаш стъпалото и хоп! А да го нахлузиш на крака си в "щъркелова поза" - това си е вече висш пилотаж, нали?

Един чорап, ще кажете, какво толкова. Сега си представете, само за миг, че сте парализирани от кръста надолу. Няколко прешлена на гръбначния стълб са раздробени, рязали са ви хиляда пъти за последните години... всъщност няма да навлизам в подробности. Аз не мога и не искам да си го представям. Просто искам едно момче - с красива усмивка, прилично дебел и в разцвета на силите си, да може пак да си обува чорапите. Сега ще си помислите - тази пък, какво толкова се е хванала за тези чорапи?! Ами смешно ми е, защото моят приятел Фори наскоро беше описал точно тази своя "битка" да си обуе чорапа така забавно, че просто няма как да я забравя. Фори е Христофор Караджов (Chris Karadjov), журналист от не много далечното минало в "24 часа", „Стандарт“ и списание „Сега“. Днес е преподавател в Сalifornia State University в Лонг Бийч! Леле мале, наш Фори и ги учи?! В Америка чак! Прелетя океана, за да се удари челно в едно тъпо дърво, докато се пързаля със ските. 10 сантиметра по-встрани и можеше само да се натърти. Ама не, Фори не се лигави, като удря, ще е право в джама. И ето ти инвалидната количка.

36371296 10155977930909877 2729084522673995776 n

"Малшанс, това се случи. Разликата понякога е много тънка. В моя случай 10 сантиметра по-нагоре може би щяха да ме убият на място или да ми парализират и ръцете, а 10 сантиметра встрани щяха да ми донесат само охлузване на плешката. Случи ми се това, че по време на свободно каране след една тренировка през януари 2012 г. изтървах канта на ската си на завой. Хлъзнах се по хълбок с голяма скорост, извъртях се от инерцията и се забих директно с гърба си в едно дърво. Това промени живота ми завинаги. Не мога да се сърдя на никого, дори на себе си, за тази елементарна техническа грешка. Като скиор съм падал стотици пъти, но не си бях чупил и малкото пръстче до онзи зимен ден през 2012 г. Не съм фаталист, просто отбелязвам колко случайно е всичко понякога."

Десетки операции, нечовешки болки, рехабилитации, шепа хапчета и ежедневни битки - да достигне книга на горния рафт, да отиде в банята, да се облече, да си обуе чорапите. Студентите му го обожават. Приятели го подкрепят. Даже непознати му се кефят на историите, които редовно пуска от фейсбук профила си. Е, винаги има и такива, които не пропускат да капнат катран в кацата с меда. Да са живи и здрави! Фори не спира да се усмихва.

36175951 10155967027509877 5804041060887822336 n

"Не обичам да “вдъхновявам” другите. Сутрин със сигурност не скачам пълен с енергия да променям света. Дори напротив, обичам да се излежавам. Аз съм нощен човек и сутрините винаги са ми били трудни. Не съм Балзак, но като него прекарвам доста време в леглото, защото там ми е най-удобно да работя. Обличането си е сложен процес. Не мога да го обясня, но си представете как си нахлузвате панталона, ако две трети от тялото ви не работят. Учил съм се движение по движение как да го правя, докато намеря най-подходящия вариант. Щом се задвижа обаче, денят тръгва. В началото ми беше трудно да изкарам повече от няколко часа активно. Уморявах се, примирах от болка, исках да се прибера и да си легна. Сега съм свикнал, случва ми се да съм в университета от 10 сутринта до 10 вечерта – лекции, срещи, оценяване на студентски работи, четене, писане на научни материали, журналистика. Да, професорите в САЩ работят доста. Вярното ми куче Ари, което е медийна звезда, търпеливо лежи на пода в офиса ми и чака да свърша, за да се приберем вкъщи. И на следващия ден отново, като трябва да си предвидя време да си напазарувам, да отида да спортувам, да изчистя вкъщи. Няма кой да ме отмени – ако аз не свърша нещо, то не се случва."

Преди десетина дни Христофор претърпя две поредни операции, всяка по шест часа. Мога да ви засипя с медицински термини, но не е нужно. Важното е, че часове след интервенцията Фори ни поздрави със снимка - усмихнат и вдигнал палец за ОК. После си призна, че точно в този миг му е идвало да крещи от болка. Сега започва пореден курс от рехабилитации. За да се "раздвижи". Приятели искат да му помогнат. Вече са събрани малко над 10 хиляди, за 5 дена. Можем ли да направим нещо и ние?

Иначе Фори е добре, благодаря. И е готов да продаде душата си за една порция мусака и шопска салата.

30911444 153012091561833 r

48-годишният Христофор Караджов е преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч, Калифорния. Преди да замине за САЩ преди повече от 20 години, работи в България във вестниците „24 часа“ и „Стандарт“ и списание „Сега“. В САЩ защитава докторат. През януари 2012 г. след инцидент със ски остава на инвалиден стол. Година по-късно преподава отново в университета, шофира и живее активно. 

"Искам подкрепата на хора, които могат и смятат, че трябва да ми я окажат. Не прося, не съм отчаян, а търся нормално човешко съдействие в ситуация, която е трудна за мен. Страхотно съм благодарен, че толкова много хора се отзоваха досега."

Как можете да направите дарение вижте тук.

В текста са използвани откъси от интервюто на Христофор Караджов за сп. „Жената днес“.


Препоръчваме ви още:

 За независим живот на хората с увреждания

Автор: Валентина Вълчева

Румънското ми приключение започва в 4:00 сутринта. Четиридесет и няколко души сме решили да гостуваме на северните съседи, повечето очевидно с не много тайното намерение да направят лично сравнение между България и Румъния, колкото да могат още по-разпалено да твърдят, че „никога няма да ги стигнем румънците, каквото щеш да ми говориш за тях”. (Между другото, близо са до истината, каквото и да сте чули за Румъния, но в това се убеждавам малко по-късно.)

Тръгнала съм с нагласата, че просто няма начин всичко да е идеално. Сама съм, което означава, че е твърде вероятно да ми се лепне някой нежелан компаньон, който да ми съсипе следващите три дни.

Оказва се, че съм познала, но само наполовина. Комбинирам се предвидливо с една дама, но на съседната седалка се оказва очакваният дразнител – дребен нервен тип, който не спира да дрънка, повтаря всичко по минимум пет пъти, всичко това – на висок глас; ръкопляска шумно на почти всяко изречение на организаторката ни все едно тя е минимум звезда от ранга на Майкъл Джексън и Мадона взети заедно; не спира да се върти във всички посоки, да заговаря всеки наоколо в радиус от поне две седалки; става, сяда, охка, пъшка, цъка, възклицава, вайка се… И, както казах, това – в 4:00 сутринта.

Очертаваше се тежко предизвикателство тоест.

На границата минаваме сравнително бързо – за около петнадесетина минути. Което обаче не спира комшията по седалка да дръпне един монолог на тема какви точно далавери се въртят по границите, как тия митничари с четири очи гледат откъде да изцицат някое евро, кого точно проверявали и кого не, на кое ГКПП се минава лесно и на кое не и т.н., и т.н. Много компетентно звучи за човек, който излиза за пръв път в чужбина. Ама нали… „аз ли не ги знам тия работи как стават, бе… „

Малко след Крайова, в посока Синая, спираме за уж десетминутна почивка, която се превръща в час и половина отчаяни опити да качим всички в автобуса, защото един търси тоалетна, друг – кафе, трети – закуска, четвърти – четирилистни детелини из близките тревни площи, други са се заплеснали да съзерцават един дядка, който пасе покрай пътя две кравички… Изобщо опитвали ли сте се да държите под контрол стадо пощръклели кози? Е, нещо такова е.

Междувременно шумният тип има проблем с роуминга. Тоест роуминга никакъв го няма и скоро цялата група е посветена насила в проблема, с най-дребни подробности, плюс подробен анализ на качествата на родните мобилни оператори или липсата на такива. Качества,  не оператори.

Разгеле, събрахме се. Надеждата ми да изгубим, уж случайно по пътя, нервака не се осъществи.

sinaya4

По обяд, точно в един страховит карпатски порой, се добрахме до Синая, където двайсет минути се въртяхме с автобуса в търсене на жп гарата, откъдето да заберем очакваната румънска екскурзоводка. После още известно време откарахме в издирване на хотела. На въпроса ми в този автобус още ли не са открили навигацията като технологично достижение новопридобитата ми приятелка обясни, че „той, нашият шофьор, има една, ама не обича да я използва, щото го обърквала”. Само да спомена, че аз открих хотела ни на картата в телефона си около десет минути преди някой от водачите ни изобщо да заподозре, че сме на петдесет метра от него. Но благоразумно си замълчах.

Нервакът отляво не прояви такова благоразумие, поради което беше отрязан като краставица да млъкне и да заспива.

Спряхме пред хотела, само за да започнем да се караме дали първо да се настаним и после да ходим до замъка Пелеш или направо натам да ходим. Междувременно Румъния потъваше като „Титаник”. Накрая на шофьора му писна и ни изрита от автобуса да се разкарваме кой накъдето иска, но той самият нямало да мръдне и на метър повече. И така, четиридесет и колкото там бяхме, мокри като кокошки, тръгнахме да търсим замъка на Карол І.

Е, намерихме го. По най-дългия и обиколен път, естествено, който би бил чудно преживяване, ако не се лееха десетки литри дъжд върху нас. Всъщност и така си беше чудно преживяване. Само се молех да не приключа воаяжа с нов пристъп на синузит.

За двореца на краля няма да говоря – това трябва да се види.

sinaya2

По Закона за Всеобщата Гадост дъждът спря и пекна слънце, точно когато вече се прибирахме в хотела. Поне вечерната разходка беше почти съвършена, като ефектът леко бе туширан от проблема с езиковата бариера. Не е лесно да откриеш нещо свястно за ядене, когато нямаш бъкел познания на румънски, а английският ти е на улично ниво. Но някак си се справихме. Открихме кокетно заведение с много сладки сервитьори. Достатъчно сладки, че да не е от първостепенно значение качеството на храната, ако разбирате какво имам предвид.

Ден втори – дестинацията е Брашов
Ама някой съмнява ли се, че отново се лее порой?! И все пак! И все пак Карпатите са великолепни. Казвам го без никаква ирония. Това е мястото, в което колкото и да си ощетен откъм въображение, се чувстваш като в епицентъра на „Властелинът на пръстените”. Обещавам си, че в следващия си живот ще направя всичко възможно да се родя някъде в района.

Проблемът с роуминга на „професора” продължава да е на дневен ред.

bash

В Брашов попадаме направо на военен парад насред града. Така и не разбрах какво празнуваха, но се нагледахме на млади хубави мъже в униформа. Малък бонус към Черната църква. Всичко това – под дъжда. В Черната църква беше общо взето добре, въпреки категоричната забрана за снимки. Единствения недостатък беше, че нямаше кой да запуши устата на нашия самоназначил се професор по всичко, който повтаряше всяка дума на екскурзовода на висок глас и накрая заби гвоздея на въпросите: „Тука таванът има ли сто метра? Според мене е към сто и двайсет даже.” Момичето ни изгледа съчувстващо и се опита да обясни, че цялата височина на църквата е 65 метра с все покрива на камбанарията, но само провокира ответна реакция от рода на: „Абе аз ли не мога да преценя, бе! Тука е поне сто метра, па и повече!”

Възползвах се от факта, че съм в църква (рядко ми се случва), пък било то и лутеранска, и тайничко се помолих за съдействие от Бог или който там има време да се занимава с изслушването на хорските тегоби. Не исках много – само някак си да накара „професора” да изчезне. Толкова ли е много, бе, Боже?!

brashov3

Към 14:00 решаваме, че ще ходим вече в хотела. В тоя порой няма какво толкова да търсим из града. Пристигаме в хотела – дъждът спира. Грейва слънце. Става горещо. След два часа решаваме да се върнем из центъра за втори опит да се разходим. Тръгваме – моментално се излива нова порция проливен дъжд. Половината група решава, че близкият Карфур е много по-удачен избор от историческите забележителности и там убиваме следващите час и половина-два, докато дойде време за вечеря. Аз имам доста по-опростени критерии: щом „професорът” не е наоколо и световен потоп е приемлив. А той решава, че ще се качи на лифта над града, което означава тишина и спокойствие докато го няма. Отново се пробвам да измрънкам от божествата спасение от присъствието му, но не възлагам големи надежди. Не съм чак такава късметлийка.

brashov4

На вечерята предвидливо сядам възможно най-далеч от дразнителя. Организаторите не са осигурили достатъчно алкохол, за да ми е все едно. Както и се очаква, ресторантът не е достатъчно голям. То и светът не е достатъчно голям в това отношение, но… Изтърпявам някак гръмогласния смях, гръмогласните наздравици, въпроси, отговори, лекции, наставления, непрестанното въртене и подскачане и всичко от репертоара. Плюс поне три предложения, ако искаме, да прати свои снимки от лифта на почти всички от групата.

А, да – и роуминг продължава да няма, ако ви интересува.

Предвидливо съм седнала така, че да не може да се доближи до мен.

Ден трети – замъка Бран

Роуминг – няма. Nein! Non! Нада!

Времето най-накрая е прекрасно, сигурно защото трябва да си тръгваме. Тръгваме към село Бран и прилежащия му замък и май повечето ми спътници наистина очакват сам Дракула да ни приветства на входа в духа на филмите на Хичкок. Решавам, че няма смисъл да развалям всеобщото настроение като им кажа, че той, Дракула, всъщност почти не е пребивавал в нарочения за негов замък. Библиотекарката в мен се изкушава да влезе в служебна роля, но човекът в мен просто не би преживял още един разговор с „професора”.

Всъщност той прекарва няколкото километра между Брашов и Бран в непрестанно цъкане, вайкане и въздишки. „Ц-ц-ц-ц-ц!... Ето! Почнаха завоите! Ц-ц-ц-ц-ц! Завоите се почнаха! Ц-ц-ц-ц-ц! Гле`й к`ви завои, к`во чудо само!. Ц-ц-ц-ц!”

Започвам да ровя в Гугъл да проверя колко дават за убийство в Румъния. Не може да е чак пък толкова много.

bran

Пристигаме в Бран и този път успявам с няколко маневри да изгубя цялата група. Лепвам се за някакви украинци, които изобщо не ме отразяват, и прекарвам най-съвършените два часа от цялата екскурзия. Снимам почти всеки сантиметър от замъка, на първо място едно селфи с портрета на румънския национален герой, почти си сцепвам главата на един фенер, и към обяд съм готова да поема предизвикателството на пътя обратно до България.

bran3

Времето като за „чао” се оправя напълно. Даже роумингът най-накрая се включва. Не съм си и помисляла, че ще е друго. И въпреки времето… Румъния дори и под пороен дъжд си струва, особено Карпатската част. И почти убива ефекта от присъствието на „професора”, когото още в началото на обратния път срязвам да намали децибелите и да спре да се върти като пиян пумпал, че нещо нервите ми са на привършване. Извинява ми се (шест пъти!) и прекарва цели… двайсет минути в мълчание. Благодарение на роуминга до голяма степен.

Двайсет – двайсет! Кой ти ги дава! След един финален опит да го изгубим при последното междинно спиране, привечер сме на родна земя.

Следващата екскурзия, в края на август, ще е до Сигишоара. Мисля, преди да реша дали ще ходя, да поискам пълен поименен списък на групата.


Препоръчваме ви още:

Румънският град Брашов и Рибният буквар на д-р Петър Берон

Лондон, винил и караоке

Леголенд и красивата баварска провинция

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам