Залцбург и защо Моцарт ни прокле


Автор: Мария Пеева

След „еврейската“ закуска в неделя с линцери, които имат съвсем домашен вкус (и вид), кроасани и кафе, натоварваме багажа в колата и освобождаваме просторния апартамент. Още нямаме идея колко ще ни липсва в следващите дестинации. Планувала съм Техническия музей за този ден по специална препоръка и съм убедена, че ще им хареса, но момчетата настояват за още едно посещение на Пратера „като за последно“. Е, Техническият музей ще остане за следващия път.

На обяд доволни и достатъчно изпотени, превъзбудени и разтърсени, грабваме по един хотдог за из път и се качваме на колата, за да поемем към Залцбург, който е на около 300 км от Виена. Може би е добре да вметна тук нещичко за храната. Австрийците са хора, които обичат да си хапват и умеят да се насладят на храната. Три дни не ни омръзна да ядем виенски шницели и наденички. Ще ви кажа само, че дори 9-годишният Коко и 4-годишният Алекс са способни да ометат цяла порция с шницел и картофки, толкова им се услажда. Никъде, абсолютно никъде, не попаднахме на място с лоша кухня, с увехнали зеленчуци, жилаво месо, престояла или безвкусна храна. Дори в зоопарка, където общо-взето хората биха яли всичко, защото няма как да не се измориш и да не прегладнееш от толкова обикаляне, не ни разочароваха. Те просто уважават добрата храна, хубавата бира и вино, вкусните (малко тежки) десерти, истинския сладолед. Като цени – в приятни ресторантчета среден клас може да се хапне за 15-20 евро на човек. Понякога има и детско меню. Цените на хотдога, дюнера и сандвичите от улични сергии са доста по-ниски – например петте хотдога с не по-малко вкусни наденички, които си взехме на тръгване за Залцбург, заедно с пет води, бяха общо 22 евро. На всичко отгоре на всяка крачка има Била, (не като нашите огромни супермаркети, а малки квартални магазинчета Била, откъдето много бързо грабваш това-онова) и можете да си напазарувате каквото искате на цени като в България или малко отгоре. Ние си взехме плодове, които по нищо не отстъпваха на българските. Сладоледите на улицата са много вкусни – по 2-3 евро. Ако седнеш да си поръчаш в заведение, цената веднага скача. Същото се отнася за цяла Европа, разбира се. Но за разлика от други места, във Виена буквално на всяка крачка има пейчици, удобни кътове за сядане и дебели сенки, така че и да не седнете в заведение, няма да се наложи да ядете на крак.

zal1

Сбогом, Пратер! Пак ще се върнем :)

По пътя за Залцбург не мога да сваля очи от пейзажа. Всичко е потънало в тъмна, плътна зеленина, по заоблените хълмове са накацали приятни малки къщички, а зад високите дървени огради край магистралата се мяркат жилищни сгради. Малко преди Залцбург виждаме прекрасно езеро, с платноходки, а около него накацали вилички. На такова място човек може да живее и сто години – цари невероятно спокойствие. Някой ден задължително ще си направим екскурзия до кристалните езера около Залцбург. Записвам си го наум в списъка с нещата, които непременно трябва да направя, преди да умра, наред със скока с парашут и круиза по Амазонка. (Скокът ще оставя за последно, че знае ли човек). Но сега също ни предстои нещо ново, прекрасен град, в който не съм била, така че и аз се вълнувам като децата.

Хотелът се оказва разочарование. Едно малко помещение, в което са сбутани двойно легло и още две двуетажни, и всичко изглежда някак прекалено голямо за миниатюрната стая. Веднага ме обзема клаустрофобия. Ето сега е моментът, в който се присещаме с тъга за огромния виенски апартамент. Но тук получаваме само тази малка стая за цели 200 евро на вечер. Най-вероятно цената е такава, защото наемаме само за една вечер, но при всички положения изобщо не си струва парите. Във Виена плащахме същата цифра, но беше прекрасно. А както отбеляза Пеев – ако сме без децата, за 200 евро ще си наемем луксозна супериорна стая за двама. Факт е, че разходите, когато пътуваш с деца (особено ако са повече от едно), скачат двойно. Напълно разбирам хората, които си купуват кемпер, наистина си струва. И когато хотелът не ти хареса, а си дал толкова пари, е още по-неприятно. Децата обаче се радват на четирите легла и се почва едно катерене и „заплюване“ на етажи, само Косьо измрънква. Добре че поне има безжичен интернет, иначе направо щяхме да се изнесем. Оставяме момчетата да си починат и да проверят дали електронните им игри са оцелели без тях цели няколко часа, и излизаме на кратко проучване и кафе с Ванката.

Градът е толкова прекрасен, че много бързо му прощаваме гадният хотел. Пием кафе на тясна пешеходна уличка, точно срещу нас е витрината на магазин с оперни костюми и народни носии с палави деколтета и буфан ръкави, пристегнати в кръста, широкополи. До нас се извисява стара барокова сграда. Залцбург е град на барока. Навсякъде прелива от красиви заоблени форми, високи куполи, изящни богати декорации и злато.

Привечер водим момчетата в двореца Мирабел. Прочела съм малко за него, защото знам, че хлапетата ще разпитват и им разказвам, че архиепископ Волф Дитрих го е построил за любимата си и съвсем незаконна съпруга Саломе, която му родила цели 15 деца. Съдбата на архиепископа е тежка обаче, защото когато изпада в немилост и баварските войски го свалят от власт, той така и си изгнива в килията в Хоензалцбург, а Саломе изгубва благородническата си титла и това толкова важно „фон“ пред името, и бива прокудена заедно с цялата сюрия малки архиепископчета. Как са доживели дните си в онези тежки времена на далечния 17-и век, не смея дори да предположа. Дворецът получава названието си „Мирабел“ – чудно хубав - чак след като им е отнет, с идеята да бъдат забравени завинаги и споменът за престъпната и доста плодотворна любов да бъде напълно заличен. Но ето че не са забравени, и в тихата лятна привечер една майка разказва за тъжната им съдба на три малки момченца, пътували дотук цели 1400 км, за да чуят тяхната история и да видят красотата, която са ни оставили. И градините са наистина великолепни, с геометрични флорални мотиви и разкошни, закачливи статуи с митологични сюжети и римски богове, току метнали по някоя нимфа през рамо. Градината на джуджетата е изумителна, малки хора с гротескни лица, но толкова реалистични, че не се учудвам защо принц Лудвиг е разкарал някои от тях, след като са изпълвали с ужас бременната му съпруга. Чак през 1921 г. местният съвет за запазване на историческото наследство се сеща за тях и те са намерени и върнати на мястото си. Човек направо си представя как някогашните величества са се разхождали по зелените алеи и са си уговаряли тайни любовни или конспираторски срещи в ъгълчетата. Мястото е идеално да поиграем на криеница, но след като Алекс откъсва няколко цветенца под осъдителните погледи на възрастна двойка туристи, бързичко и гузно се изнасяме.

zal2Градините с геометрични фигури, които Алекс на няколко пъти се опита да оплеви.

zal3
zal4zal5zal6zal8zal12zal13zal14zal15zal17 mirabel




zal18След разходката присядаме на поредната тясна пешеходна уличка малко над Мирабел, в изискан ресторант със свещи по масите и тежки покривки. Съвсем наблизо е музикалният фестивал и след малко се изсипва цялата публика – предимно изискани възрастни двойки. Жените до една са с красиви дълги рокли и лек дантелен шал на раменете. Мъжете със смокинги или поне с костюми. Всички са австрийци, носят се бавно и достопочтено по тези тесни, живописни улички, които някога са принадлежали на дедите и прадедите им, истински стари европейци, фини, елегантни, поддържани, обгрижени, доволни от живота и малко надути. Не можеш да не им се възхитиш на търпението и невъзмутимостта, с което приемат нас, шумните туристи и натрапници.

И сякаш за да изпитат въпросното австрийско спокойствие, момчетата успяват да подпалят масата – всички салфетки в посребрената купа по средата някак прихващат от пламъка на свещта и настава кратка паника. Пожарът бързо бива потушен, преди да нанесе реални щети, (примерно да запали някаква си там стара сграда на пет-шест века, която е обявена за архитектурен паметник със световно значение), но до края на вечерята сервитьорът ни дебне с леко смръщен поглед. Разбира се, всички се извиняваме на няколко езика. Едновременно ми е конфузно, но и някак смешно. Кой не обича понякога да се чувства като малкото камъче, което прави вълнички по спокойната водна повърхност? Ами, да живнат малко тези хора, да подскочат, да хукнат, какво ми предъвкват Моцарт, не му ли се наситиха два века и половина? Малко по-късно Коко чупи и една чаша, с което вече прекаляваме и подбирам бандата да се изнасяме, и без това започва да гърми, сякаш ще има буря. Буря не започва, а след половин час обикаляне си намираме и колата. Това с губенето на колата се повтаря редовно. Навигацията работи перфектно, само дето ние губим мястото, където сме паркирали. Всеки път се лутаме из уличките, оглеждаме се, тичаме напред-назад и спорим за посоката, а накрая я откриваме с такава радост и облекчение, все едно сме ударили лотария. Децата сигурно си мислят, че го правим нарочно, за да им създаваме емоции. Всъщност аз се ориентирам идеално, вината е изцяло на Иван, той се губи и не иска да ме слуша, като му посоча правилния път. Изобщо не му вярвайте, ако ви каже обратното.

zal19zal20Масата, малко преди да я подпалим :)

На следващата сутрин ставам първа и сръчквам момчетата да се изнесем от клаустрофобичния хотел. Поне закуската е хубава. Всъщност не е кой знае какво - бюфет – студен и топъл, с няколко вида колбаси, зеленчуци, сирена, различни кифлички и видове хляб, плодове, мюсли и тем подобни стандартни неща, но както казах – в Австрия храната наистина е вкусна. Никъде обаче няма истинско късо кафе, каквото ние го обичаме. Всеки път казвам късо кафе и получавам едно и също – рядко дълго кафе. Така са настроени машините, ми обясняват. За да не ни е блудкаво, започваме да го пием с вкусната им гъста сметана – точно като тях.

Програмата за деня в Залцбург има само една забележителност, но тя ни стига – замъка Хоензалцбург (Горен Залцбург), който се намира над самия град. За съжаление до музея на Моцарт няма да успеем да стигнем, макар че момчетата много добре знаят, че той далеч не е само човек, на когото са кръстени някакви шоколадови бонбони. Имаме време само за една туристическа атракция и изборът е крепостта. Стигаме до нея с влакчето-лифт за по-малко от минута. Момчетата са впечатлени, че това влакче е създадено още през 1890-те и оттогава вози чак до горе по-мързеливите пътници (като нас), които не събират смелост да изкачат безкрайните стълби. А самата крепост е построена още през 1077-а от тогавашния архиепископ на града. Многоуважаваните принцове-архиепископи са управлявали града по-скоро в светски отколкото в църковен стил, и са поддържали тази крепост през вековете, най-вече за да има къде да се скрият, ако ги нападне някой враг. Въпреки достопочтения, културен и набожен вид, който успешно си придават на портретите, които методично разглеждаме в първата зала, въпросните архиепископи изглежда са били доста жестоки хора. Момчетата се изумяват от стаята за изтезания, която изглежда съвсем запазена и функционираща, с всички нужни пособия един психопат да си прекара добре. Разказваме им, че такива неща се случват и по наше време някъде по света, примерно в Сирия, а Иван не пропуска да допълни, че и ЦРУ ги върши тези мизерии, или поне ги вършеше в прословутите тайни лагери за изтезания, каквито е имало дори в Европа.

- Мамо, не ни разказвайте такива неща – Коко с доброто сърчице е в пълен потрес.

- Разказвам ви ги, за да промените света, когато пораснете, маме.

- Да бе. – батко му Косьо е малко скептичен. – Вие сте го прецакали толкова много, а сега очаквате ние да го оправяме.

zal21zal22Изгледът към крепостта Хоензалцбург отдолу

zal23Изглед от влакчето

zal24zal27 
zal29zal30Залата за изтезания

zal31zal32zal34zal35zal36


Интересно е, че самата крепост не само никога не е била завладяна, но и е функционирала до Втората световна война като казарма. Днес е великолепен музей и архитектурен паметник, в който освен да се надишате с история, можете и да похапнете в някой прекрасен панорамен ресторант и да си отдъхнете с халба бира. Ние го правим, разбира се, след което се сбогуваме с прекрасния Залцбург и потегляме за следващата дестинация – Мюнхен. Едно малко произшествие заплашва да ни забави с няколко часа. Изгубваме билета от подземния паркинг, и то след като сме го платили, при което правим адско задръстване на бариерата. Колите зад нас така се затапват, че няма как да дадем на заден и да им освободим изхода. Косьо се връща да търси билета по пътя и с победоносна физиономия носи някакъв билет, който обаче явно не е нашият, защото не работи. Иван е готов да плати отново, само и само за да потеглим най-после, но тогава се появява един мустакат рижав двуметров мъжага с работен гащеризон, от чийто джоб се подават всякакви инструменти, който решава да стигне до корена на проблема и провежда няколко телефонни разговора с хората, които следят камерите. Опашката зад нас вече става километрична, но никой не бипка, не крещи и не се разправя, мисля, че дори не ни псуват наум - всички чакат търпеливо да се реши съдбата ни – ще си тръгнем ли оттук, реабилитирани и свободни, или ще бъдем затворени в килията за изтезания на Хоензалцбург, ние, проклетите чужденци, които мамим на паркинга с неплатени билети.

Изглежда камерата доказва, че не сме мошеници, защото след половин час висене човекът ни се усмихва и ни кима да продължим, като вдига бариерата с картата, която през цялото това време му е била в джоба, и с която просто можеше да ни пусне от самото начало, вместо да объркаме деня на вече стотината коли зад нас. Но австрийците не са такива хора – правят го не от злоба или отмъстителност, а само защото във всичко трябва да има ред. (Впрочем истинският билет намираме няколко часа по-късно, попаднал кой знае как в кафяв плик, пълен с бонбонки Моцарт с марципан, поръчани от бременната ми снаха). След което на всичкото отгоре чупим фара на колата по най-нелепия начин и аз заявявам, че сигурно призракът на Моцарт ни отмъщава, че не посетихме музея му, а намерихме време да накупим бонбони в промишлени количества.

zal37
А може би причината е друга, казва Иван, когато най-после излизаме на магистралата за Мюнхен. Може би такива неща ни се случват, Меро, само за да можеш после да пишеш за тях.

Не, Ванка, случват се на всички хора във всякакви варианти. И може би затова е забавно да се четат, защото всеки се намира някъде из текста и се смее не само на нас, и не само заедно с нас, но и на себе си. А това, ако питате мен, е най-веселият смях.



Вижте още:

Виенски истории

Пееви ще покоряват Европата

Последно променена в Сряда, 02 Август 2017 10:04
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on