Ninja Editor
или Защо само щастливите поотделно хора могат да бъдат щастливо семейство
Автор: Мария Касимова
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един, впечатляващо академичен за шестте си години, български език какво точно прави майка й в момента. Паркирала била колата, обличала на Вали якето и заедно се били качвали по стълбите към срещата ни, разбирам. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани – казвам - разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”
“Амииии... - върти очички тя - те непрекъснато се целуват!”
“Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз.
“Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка.
“Хората, които се целуват без повод, се обичат - решавам да обобщя аз - Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви:
“И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво, когото съзира в рамката на вратата. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. И не, не си фантазирам - наистина присъствието на тези четирима човеци моментално взривява летаргичната надвечерна зимна тишина в стаята и за секунди я превръща в избухнала от цветове и гласове сцена. С нас е дошъл професионален фотограф, който да направи портрет на семейството, но и той (като мен) изобщо не е очаквал, че шарените хора пред обектива ще са толкова готови на всякакви маймунджилъци в името на най-адекватната снимка. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!”. В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите и мизансцена за снимките.
Намираме се във втория дом на семейство Паскалеви - академията за всякакви артистични и езикови обучения за възрастни и деца, на която те са съпартньори със свои приятели. И сме спокойни, защото всеки детайл от интериора тук е мислен като за деца в статус “игра”.
Лъчезара, Иво, Даниела и Валентин Паскалеви
Всъщност Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия - той в английска паралелка, а тя - във френска. Съвпаденията продължават и нататък. В началото на деветдесетте, фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Животът продължава и вече самостоятелен, Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-а се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц случайно момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят - децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия. Благодарение на вродения им артистизъм сватбата е епична, а след нея съдбата отчита още една победа в своите планове - Зара и Иво вече са семейство.
Докато двамата ми разказват тази история, малката Дани, невидимо за, нас е чула всичко и при думите “вече сме семейство”, спонтанно допълва: “И деца!”.
“Дааа, и деца“, потвърждава Зара и нежно премята кичурче косичка от лицето на дъщеря си зад ушенцето й.
“Ами да, станахме семейство, за да можем да ви извикаме, нали знаеш?“ - включва се Иво - Сега ще разкажем… !“
Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017-а година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. И Космосът отново дава знак. Съвсем случайно, в един дъждовен ден, Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце - припомня си тя -и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво “ето ги нашите дечица”. Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата.
“Приемните семейства бяха отгледали децата с много грижа и истинска любов“, държи да каже Зара. „Поддържаме връзка с тях непрекъснато, много сме близки. Нашите малки, вълшебни тролчета са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди ние да се появим в живота им“.
Така през август 2017-а Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво решават да гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца - по-голямо момиченце и по-малко момченце - които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати! - възкликва очарована Дани - ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах - вие сте ни родили във вашето сърце!"
Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието - живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Своеобразна точка слага малкият Вали, който въпреки ведрия си бебешки характер, вече тихичко хленчи за сън. Докато чевръсто му облича якето, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.
Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…
**********
Историята на семейство Паскалеви е част от кампанията на Верея "За повече здрави семейства". Кампанията цели да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво, както и да покаже семейната терапия като една от успешните стратегии за постигане на семейно щастие и развновесие. В рамките на кампанията специалисти от Българската асоциация по фамилна терапия ще проведат семинар на тема „Как да изградим здравословни отношения в семейства с доведени родители и деца?“. Участието е безплатно. Limacon Event Center, бул. „Марица“ 154 А, гр. Пловдив; 25 февруари 2018 година (неделя); 16:00 - 17:30 ч.
Mamaninja е посланик на кампанията заедно с az-jenata.bg, сп. Grazia, "Дарик радио", сп. Eva, сп. "Жената днес", manager.bg, obekti.bg, в-к „Марица“, в-к "Стандарт", сп. "Програмата", „Първите седем“, webcafe.bg и Жюстин Томс.
Препоръчваме ви още:
Вдъхновяващи истории в кампанията „За повече здрави семейства“ на „Верея“
За по-здрави семейства с доведен родител
Игрите възпитават. Ако това твърдение е вярно, тогава какво възпитават игрите на война – независимо дали е междугалактическа или на безобидните стражари и апаши; дали е онлайн или на поляната? Притеснително ли е, ако детето е пристрастено към такива игри?
Децата са играли, играят и навярно ще продължават да играят на война, докато тя съществува в живота на възрастните. Като всяка ролева игра и тя създава навици за общуване, развива въображението. Играта е подготовка за живота на децата като възрастни, учи да отстояваш себе си, извън зависимостта от физическата й форма. Всяко момче иска да се почувства победител. Освен това играта на война е възможност да изразиш негативните си емоции, обидата и агресията в социално-приемлива форма. Но все пак е война, не е футбол.
Детската психика не възприема думата „смърт“. На момчетата им се струва, че война е да минеш с ефектната си униформа през чужда страна, убивайки задължително лошите си врагове, спечелвайки навеки почести, любов и слава. След това да маршируваш по главната улица и да приемаш овациите на тълпата. За тях военното дело не е сложна работа, не изисква продължително обучение. А ако ти трябва оръжие - един лазарен меч винаги ще свърши добра работа. Кажи-речи от всеки може да стане неуловим шпионин. Изобщо войната е лъскаво и атрактивно занимание. Извън обсега на детското внимание остават ужаса и нейната противоестественост.
Превръщайки войната в основно занимание на човечеството, ние обезценяваме живота, унищожаваме смисъла на любовта, творчеството, отглеждането на деца, създаването на красива и уютна среда. Научните открития, духовните прозрения, великите книги променят света не по-малко от войната.
В проблемното общество и в проблемното семейство силата и доминирането са на мода. Това са опасни симптоми за милитаризиране на съзнанието.
Игрите и играчките са неразривна част от живота на детето, неговото основно занимание, способ на познанието. Възпитаването чрез тях започва от раждането. Едва появило се на бял свят, с все още затворени очи, детето вече има първите си играчки – задължително ярки. Вероятно подсъзнателно ни се иска животът му да е пъстър и ярък.
След време му купуваме меки плюшени играчки, за да заменят топлите и меки обятия на мама, когато не е наоколо. Има ли дете без любима мека играчка?
Накрая детето попада в среда на връстници или излиза на площадката с друг, нов набор играчки.
И можем да чуем: „Защо си взел куклата, това е играчка за момичета“. Така започва половото възпитание. Разбира се, за момчетата са по-подходящи колите, мечовете, пистолетите, стрелите – нека се учат да бъдат истински мъже. И това е първият предупредителен звън – значи да си мъж, означава да се занимаваш с агресивни игри. Критичното мислене се появява във възрастта на пубертета, макар че не всеки усвоява този навик. Много възрастни остават податливи на внушения – „всички така смятат“, „винаги е било така“, „така е прието“. Всъщност няма нищо лошо в това, че момчето си играе на магазин, вари супа от листа, иска да му купят прахосмукачка – това се все неща от обкръжаващата го действителност, които му е интересно да разбере.
Минава още малко време и привичните занимания на мама и възпитателките, които момчето е наблюдавало от раждането си и се е опитвало с ентусиазъм да имитира, се оказват (според някои възрастни) не особено достойни за един мъж занимания. Това противоречи на потребността да си добър помощник на мама. В резултат тези противоположни нагласи създават тревожен дисонанс, страх че не съответстваш на очакванията на възрастните и образа на истинския мъж, който те са създали. И тогава на помощ идват играчките-оръжия и силовите игри. Започва отчуждаването по полов признак. Атрактивните униформи и оръжието стават по-интересни от куклите. Момчетата играят на война, рисуват я в черно-бели краски. Така постепенно яркият шарен свят, който родителите им задават с първи играчки си отива.
Да бъдеш мъж значи да бъдеш силен. „Само женчовците не играят футбол!“ – като че ли всички, които не са ритали топка по поляните не са мъже. Като че ли мъжествеността не може да се докаже по никакъв друг начин, освен ритайки топката.
Да забраняваме ли на момчетата да играят на война?
Това, преди всичко, е невъзможно. Игрите на война развиват ловкостта, обикновено са подвижни (ако не става дума за техния онлайн вариант), създават приятелства и социализират. Но момчетата трябва да знаят, че реалната война не е весела разходка, а страшно престъпление, което не би трябвало да съществува. Децата изучават живота в процеса на игра, затова трябва да знаят цената му.
Възпитават ли все пак в нещо играчките-оръжия?
Интересът към този вид играчки никога не е стихвал. Но те не бива да са точно копие на реалните пистолети, автомати и мечове. Много по-полезни биха били, ако са имитация направена от тате от парче дъска или картон. Така биха развили въображението, а не агресията. Освен това е важно мишена на пистолета-играчка да не са реални хора.
Много поколения момчета играеха с оловни войници. Войници, които пресъздават битка между две армии, от някое реално историческо събитие. Тези игри, освен че дават знания за факти от историята, развиват лидерски качества – защото битката трябва да е стратегически изпипана и затова е необходимо да премислиш много добре „военните“ си действия, преди да поведеш армията.
Най-важното качество на играчките е че възпитават с участието на възрастните. Ако в семейството има култ към силата, ако куклата в ръцете на момчето предизвиква презрителни коментари, а оръжията, които в действителността унищожават живота – одобрителни възгласи, детето ще разбере съвсем превратно предназначението на истинския мъж. Когато разговорите в семейството са наситени с агресия и търсене на виновния (врага), детето се учи не да се защитава, а да напада.
Разбира се, жестокостта и култът към силата не се възпитават от самите играчки. Но това може да се случи, ако към тях се добавят грубите отношения в дома, презрението към интелектуалния труд или хуманните ценности, които биват обявени за слабост.
Какво трябва да помним?
Невъзможно е, а и не е нужно, да забраняваме на момчетата да играят на война, но не бива да им я натрапваме, с купуването на подобни играчки.
Колкото „по-яки“ са военните играчки, колкото повече приличат на прототипа си, толкова по-малко развиват въображението и подпомагат изграждането на романтична представа за войната и жестокостта.
Категоричното разделяне на играчките по полов признак създава проблеми в общуването. Другият пол се възприема оценъчно – като по-добър или по-лош.
Историята на всяка страна, не се идентифицира с историята на войните, които е водила. Добре би било децата ни да знаят повече за мирния живот, изкуството и културата й.
Любовта към родината не е химн и не е патос. Като всяка любов, тя е интимна и изисква тишина. Гордостта от поколенията преди нас не трябва да е митична. Те самите не са били мит. Патриотизмът и родолюбието не могат да бъдат агресивни. Военните играчки трябва да възпитават защитници, а не агресори и това зависи от възпитателите.
Мъжествеността е качество на личността, свързано с достойнството, а не с агресията. Опасно е образът на истинския мъж да се свързва изключително с оръжието.
Ако детето непрекъснато рисува войни в черно-бели краски, това трябва да предизвика тревога у възпитателите му.
Злобата и превъзходството, които чувства детето, когато се прицели в приятел с пистолета-играчка, може да изплаши и него самото. Защото до този момент то е мислело, че е добро.
Не трябва да се пренебрегват и частните случаи, в които към военните играчки се прибавя и първичната жестокост в дома и агресивните изказвания по адрес на други хора. Подобни случаи са наченки на бъдеща катастрофа.
Случва се героите от трилърите и блокбастърите да търсят любовта, но най-често не я намират и се качват в суперколите си, за да се отправят към нови предизвикателства. Те са лишени от най-човешките качества. Супергероят, обременен със семейство, не е интересен на зрителите. Но ние не искаме да отглеждаме самотен герой, способен само да убива, нали? Ние мечтаем детето ни да създаде семейство, да бъде добър баща и любящ съпруг. И бихме искали професията му да не е свързана с убиване на хора. Играта е подготовка за живота ни като възрастни. Нека да не го забравяме.
Източник: Psychologies
Препоръчваме ви още:
Автор: Любов Карова
Отдавна се каня да разкажа историята с раждането на дъщеричката ми и все не намирах смелост. Предупреждавам, че историята не е подходяща за бременни или нераждали жени, съжалявам, че нямам подходяща позитивна история за раждането.
Имам си прекрасна дъщеря на 7 месеца, която обожавам! Всички очаквахме да се роди преди термина си, но тя, като една истинска млада госпожица, ни накара да я чакаме. Тъй като ми беше за първи път и повечето неща ми бяха неясни, следях бременността си в частна клиника, в която раждания не се извършват. Впоследствие съжалих за това, защото нямаше как следящият ме гинеколог да изроди бебето.
Дойде денят след термина, а аз реших, че е добре да отида да ме прегледат в болницата, в която бях решила да родя. Отидох в спешния им кабинет, защото беше събота, и поисках да ме прегледат. След кратък „спор“ имам ли нужда да ме гледат изобщо, накрая стигнахме до това, че ще ме прегледат, ако си платя. Не че аз нещо съм споменавала или очаквала безплатен преглед, но явно са решили, че трябва да ме заплашат с това, пък дано се откажа. Отношението на дежурния лекар беше, сякаш съм тъпа и си нямам друга работа, та ги занимавам да ме преглеждат. Погледнато отстрани сега не разбирам защо изобщо се върнах там да раждам. Това се случваше в събота сутрин. В неделя срещу понеделник започнаха контракции, които чинно записвах, бяха през 4-5 минути и продължаваха по минута. Сутринта се изкъпах и се отправихме към болницата. Прегледа ме една привидно мила лекарка, каза ми, че имам 2 сантиметра разкритие и изобщо нямало смисъл да ходя. Пожелах да остана за наблюдение, защото ме беше страх да чакам вкъщи сама и да не мога да реагирам адекватно. С огромно и демонстративно отегчение започнаха да оформят документите ми за хоспитализиране. Докато на мен пуфтеше и въртеше очи, по телефона говореше мило с пациентките, които имат часове за частният й кабинет. Въпреки че разбирам мотивацията от по-доброто заплащане, отношението беше ужасно грозно. Мъжът ми казваше, че от хормоните реагирам така, но и от позицията на времето също не го намирам за нормално.
Приеха ме в патология, където трябваше да чакам чудото. Контракциите бяха чести и силни през нощта, през деня се търпяха и успявах да спя. На третия ден ме прегледаха и се оказа, че разкритието е 3 см, според лекарката там щях да родя до следващия ден. Това не се случи и ми предложиха предизвикване с окситоцин. Вече бях изтощена от всичките денонощия с контракции и се съгласих. Рано сутринта започнаха да ме подготвят с клизма, бях въодушевена и щастлива, че срещата с моето бебе наближава. Системата действаше успешно по предизвикване на контракции, но разкритието не стигаше повече от 5 см. През 10-те часа предизвикване преживях най-големият си ужас, заради който имам нужда от психолог и изпитвам страх да забременея отново. Разни груби лекари проверяваха за разкритие на всеки час, опитваха се да пукат околоплодните води 3 пъти, накрая се оказа, че са ги спукали, ама не били разбрали. Междувременно разни акушерки ми обясняваха как се лигавя, те били раждали с окситоцин по 24 часа, лежейки по гръб като мен, за какво ми било да се движа. През цялото време идваха лекари, питаха на кого съм пациентка, а при откритието, че не си плащам за избор на екип, все едно разбираха, че на леглото не лежи човек, ами чувал с картофи. След около 5 часа предизвикване попитах за епидурална упойка и ме уведомиха, че без избор на екип нямам право на такава, няма опция да си платя само упойката. Мъжът ми провери онлайн и да, това беше упоменато в сайта на болницата при ценоразписа. След 10 часа на система с окситоцин, решиха, че е време за спешно секцио, защото бебето не слиза. Приготвиха ме, родих, по време на операцията разбраха, че пъпната връв е увита два пъти около бебето и затова не е слизало. Не че някой погледна на ехограф какво се случва, преди да включат системата.
24 часа след раждането ме преместиха в обикновена стая, в която леглата бяха с продънени пружини „за разкош“ след коремна операция. Едва на следващата сутрин намериха място във ВИП стая с нормални легла. Не ме интересуваше с колко още жени ще бъда в стаята, леглата е недопустимо да са такива в родилно отделение. Във ВИП стаята започна истинският купон – първоначално ми се караха, че не давам добавката адаптирано мляко на бебето, а то сучеше и биберон не признаваше, щяло да загуби много тегло, не можело да е само на кърма, какво разбирам аз. След това държаха да кърмя на 3 часа, следеше се, защото взимаха бебетата за тоалет. Когато неколкократно се случи да ме заварят кърмеща в нерегламентираните часове, ми се караха, че бебето ще качи твърде много (???) и трябва да има режим. През 7-те ни денонощия в родилно отделение се случи 16 часа бебето да реве постоянно. Сега вече знам, че е било от това, че я взимаха за тоалет спяща и я връщаха разплакана, аз я успокоявах на гърда и после това се повтаряше. Та по време на този 16-часов период търсих помощ и се молих някой да дойде и да ме посъветва какво да направя. Нито една акушерка, лекар или санитар нямаше 2 минути, за да дойде и да ме успокои. Минаваха през стаята, казваха: „Бебе е, ще реве“ - и си тръгваха.
Дойде денят, в който се прибрахме вкъщи и открихме, че дупето на бебето е зверски подсечено, въпреки кремовете, които давах с памперса. Обвинявам себе си за това, защото съм се доверявала да се грижат за хигиената на бебето, вместо да сменям памперсите сама, не бих повторила тази грешка никога.
Не зная дали някой ден ще се реша на втора бременност и раждане, но със сигурност няма да се върна в държавна болница, където да си „ничия пациентка“ означава, че не си човек, нямаш нужда от поощрение, подкрепа, разбиране и човешко отношение. Надявам се някой ден условията да се променят, грижата за родилките и новородените да се подобри и да не е лукс да раждаш в приятна обстановка, обграден от позитивни хора.
Препоръчваме ви още:
Раждайте с мъжете си, момичета!
Да станеш известен актьор на 10 години е яко. Но това не значи, че ще те освободят от училище. Джуди Филипс е обучавала децата-актьори, участвали в снимките на „Хари Потър“ в продължение на десет години. Тя разказва пред Guardian какво е да бъдеш учител на малките звезди.
Преподавах вече от 20 години, когато признах на една своя колежка, че ми омръзна да работя в училище. Долу-горе по това време ми позвъниха от снимачната площадка и попитаха дали не бих искала да обучавам децата, които се снимат в „Хари Потър и Орденът на Феникса“. Така започна моята кариера - преподавах на децата по време на снимките и на останалите части от поредицата, и от „Речта на краля“, „Орденът на асасините“, „Джурасик свят“ и др.
Трябваше да се простя с нормирания работен ден, случваше се да ме извикат в осем сутринта, а учениците ми да се появят в три следобед. Занимавахме се по пет часа дневно, възможно беше някое дете да бъде извикано на снимки всеки момент.
Снимачните костюми бяха скъпи, не за ежедневно носене. Забраняваха ни да ползваме лепила, флумастери и всичко друго, което би могло да ги изцапа, не дай Боже, да повредим тъканите. „Опасните“ за костюмите уроци ги планирах за по-ранните часове, до началото на снимките.
Учехме основно в каравана - нашето училище на колела. Всичко беше много неформално. Децата се обръщаха към мен по име, а когато бяха много уморени, просто ги прегръщах и им четях на глас. Разбира се, в такива условия е много трудно да обхванеш учебната програма. Акцентът беше върху математиката, езика и естествените науки. Целта ми беше да направя така, че децата да не се чувстват като извънземни, когато се върнат в училище. Колегите ми мислят, че да преподаваш на снимки е лесно. Честно казано, стресът е много по-голям. Непрекъснато ни прекъсваха и беше много трудно да следвам някакъв график. Млад учител според мен не би се справил, защото трябва едновременно да си директор на самия себе си, да отговаряш за учебната част, да преподаваш и винаги да си наясно какво ще правиш.
Това е много нестабилна работа. Освен ако за година не снимат няколко дузини филми с участието на деца, при това с продължителен снимачен режим. Затова много учители, които работят като мен, дават и частни уроци. Не сме много. Тази работа не може да се намери с търсене в интернет. Информацията се получава от познати.
Работният ми ден беше по-кратък от този на останалите членове на снимачния екип. Те работеха по 15 часа. Но са много, а аз съм една. Макар че имаше и изключения. Спомням си, че в масовите сцени в Голямата зала или на площадката за куидич във филмите за Хари Потър, се снимаха едновременно 400 деца. Максималната вместимост на един клас по време на снимки е 12 деца. Така се събрахме всички колеги, които обучаваме деца-актьори. Беше добра възможност да се опознаем.
Учила съм деца в петзвездния The Goring Hotel, който прилича на Бъкингамския дворец. Има ли сме и уроци в палатка сред скалите на Корнуел. Работата ми ме отведе дори в Катманду и Непал, където се снимаше „Доктор Стрейндж“.
Когато станах учител, никога не съм предполагала, че някога ще преподавам на снимачна площадка. Всеки ден се случва нещо ново. Освен това имам възможност да надниква в кухнята на продукцията и да разбера как се създава един филм.
Снимки: The Guardian
Препоръчваме ви още:
Книгите, които децата ни ще обикнат
Какво ще се случи на най-голямото безплатно събитие за настоящи и бъдещи родители в София на 24 февруари?
За бъдещите майки и бащи са предвидени безплатни консултации на място със специалисти по кърмене, спорт, бебеносене, безопасност и здраве. Ще могат да се срещнат с представители на продуктите, които ще им помагат в ежедневието с бебето.
Родителите ще имат възможно да получат информация по важните теми за възпитанието и образованието на децата от 0 до 7 години. Предвидени са кътове за споделяне и практически консултации от психолози, детски педагози, финансови специалисти.
Децата ще могат да се забавляват в тематични кътове и творчески семейни работилнички: здравословен кът на Harmonica, СТРОЕЖКО предизвикателство с Музейко, детска гимнастика с The Little Gym, развиващи игри с BrainOBrain и още - детско караоке, вълнуващи логически и приказни игри, и много други.
Как се справя работещата майка? Виктория Величкова (проект Маргаритка) и Мама Нинджа ще гостуват с откровен разговор за предизвикателството да си перфектна на всички фронтове.
Подаръци и много изненади очакват посетителите през целия ден: ваучери за прегледи при детски специалист, съхранение на стволови клетки, комплекти специализирана козметика, безплатни посещения на учебни центрове, креативни работилници и спортни занимания за деца, образователни и творчески материали.
Последна възможност за предварителна регистрация! Можете да го направите тук.
Време и място на събитието: 24 февруари, от 10 часа; София Евент Център,бул. Черни връх 100, ет.3 (Парадайз център)
Родителите винаги искат най-доброто за децата си – перспективна специалност, престижна (задължително) работа, надежден партньор. Затова непрекъснато дават мъдри съвети и правят тягостни забележки. А съветите невинаги работят, дори могат да бъдат вредни. Ема Сепала, директор на Центъра за състрадание и алтруизъм в Станфорд, селектира шестте най-опасни за децата ни съвета и предложи алтернативните им варианти.
1. Мисли за бъдещето
Вместо това: „Живей тук и сега!“
Човекът, който през цялото време е зает с мисли за бъдещето (как да изкара отлични оценки, как да постъпи в нужния университет), изпитва сериозен стрес. Това състояние се отразява на здравето и интелектуалните му способности (нарушават се функциите на вниманието и паметта). Излиза, че колкото по-съсредоточени сме в бъдещето си, толкова повече се влошава работоспособността ни.
Децата, които са се научили да живеят в настоящето, са по-щастливи. А когато си щастлив, започваш да учаш по-бързо, да мислиш по-креативно и своевременно да решаваш задачите си. Положителните емоции ни правят по-трудно податливи на стрес, помагат ни по-лесно да се справяме с проблемите и да не се предаваме след неуспех.
Разбира се, децата трябва да могат да си поставят цели и да ги постигат. Но не си струва постоянно да им напомняме, коя е следващата стъпка. По-полезни бихме били, ако им помагаме в ежедневните им задачи.
2. Всички се уморяват. Искаш да имаш повече – работи повече!
Вместо това: „Почивката е важна. Да отидем на кино!“
В училищна възраст всички деца са неспокойни. Преживяват заради оценките си, подложени са непрекъснатия натиск на родителите очаквания. За голямо съжаление, стресът от такъв род може да стане причина дори за самоубийство.
Начинът на живот на възрастните често дава отражение върху децата. Те започват да мислят, че стресът е неизбежна част от успешния живот. Ние се претоварваме ежедневно и работим до скъсване. Вечер сме толкова превъзбудени, че пием алкохол, сънотворни или успокоителни, за да заспим. Това не е особен добър пример за децата ни.
Тях трябва да учим не да живеят в стрес, а да се справят с него и да го избягват. Разбира се, ние не можем да изменим житейските обстоятелства или изискванията в работата, но можем да се научим да се справяме с натоварването. Децата трябва да могат да превеждат организма си в състояние „почивка и възстановяване“.
3. Не стой без работа
Вместо това: „Не е срамно да си почиваш.“
Кой знае защо, ние ценим повече ярките положителни емоции, вместо сдържаните (като спокойствието и умиротворението). Мисълта за това, че непрекъснато трябва да правим нещо, превръща нашия живот и живота на децата ни в изтощителен маратон. Свободното им време е ангажирано с какви ли не частни уроци и извънкласни форми. Просто нямат време за почивка.
Гениалните идеи ни хрумват тогава, когато мисълта ни не е заето с нещо. Затова и толкова често ни осеняват интересни идеи, докато сме под душа или докато мием чиниите.
Да оставим децата насаме със себе си. Нека сами да решат с какво искат или не искат да се занимават. Те са в състояние да се заиграят където и да е, а това е най-добрият начин да си починат. Може и просто да решат да почетат книга, да разходят кучето или да се потъркалят в снега. Всичко това им помага да приемат събитията в живота си спокойно. Важно е да ги научим да се разтоварват.
Разбира се, понякога е нужно да им поставяме сложни задачи, а и те трябва да се научат да работят. Но не бива да им отнемаме възможността да играят, да се уединят, да мечтаят. Те трябва да разберат, че ще са щастливи, защото живеят, а не защото постоянно постигат някакви цели.
4. Бъди най-добрият!
Вместо това: „Нормално е да сгрешиш.“
Ние, родителите, често преценяваме децата си, изхождайки от презумпцията, че на тях всичко лесно им се отдава. Дори им слагаме етикети – „той е добър математик/художник/душата на компанията. Но подобен подход поставя на детето рамки. Така постепенно се формира страх от новото. Ако постоянно казваме на детето, че е родено за спортист едва ли ще пожелае да излезе от зоната си на комфорт и да поиска да посещава театрално студио например (а може точно това да е искало да направи, преди да сме го убедили в обратното). Така се появяват стресът и страхът от неуспех. В съзнанието се загнездва една устойчива мисъл – „ако изпитвам трудности, значи не съм достатъчно добър в това, което правя“.
Умът ни е устроен така, че има потребност непрекъснато да учи нещо ново. И докато сме млади, е двойно по-полезно да се учим от грешките си. Затова, вместо да подчертаваме силните страни на детето, можем да го убедим, че ще научи каквото иска, ако положи усилия; че неуспехът не е завинаги; че трябва да опитва още веднъж. Въоръжено с тази мисъл, детето няма да се страхува от грешки. За него те ще бъдат само междинен резултат, макар и неуспешен.
5. Тези дрехи не са подходящи за твоята фигура, не ги носи
Вместо това: „Приеми себе си такъв, какъвто си!“
Често се заблуждаваме, че критиката е полезна за самоусъвършенстването. Но критикувайки постоянно, ние учим децата си да бъдат твърде самокритични. Или когато казваме на детето, че трябва да бъде по-общително, то може да възприеме това като критика към своята интровертна природа.
Изследвания са доказали, че самокритичността е самонавреждане. Заради нея ние сме твърде съсредоточени в това, което не е наред с нас, и сме все по-малко уверени в себе си. Боим се от неуспеха и работоспособността ни се влошава. Често се предаваме още в началото и вземаме неправилни решения. Когато сме твърде самокритични, ставаме по-неспокойни и депресирани при поява на трудности.
Трябва да научим децата си да се отнасят към себе си така, както се отнасят към приятелите си, когато имат проблем. Това не означава, че добре да са егоцентрични. Но и не бива да се потискат, ако са твърде стеснителни/пълни/ниски или не им върви математиката.
6. Светът е жесток, мисли само за себе си!
Вместо това: „Помагай на другите и не очаквай нищо в замяна.“
Социалните връзки от детството ни имат огромно влияние върху здравето, щастието и дори върху дълголетието ни. За благополучието ни са необходими добри и близки отношения с околните. Интелектуалните ни способности и успехът са пряко зависими от благополучието ни.
Адам Грант, психологът, обявен за един от най-влиятелните млади лидери на съвремието ни, в своята книга „Дай, за да вземеш“ твърди: „Ако сте състрадателни и създавате добри отношения с другите, а не сте съсредоточени единствено върху себе си, ще бъдете много по-успешни (ако, разбира се, не позволите на хората само да ви използват). “
Децата по природа са състрадателни и добри. Макар някои автори да твърдят, че днешните тийнейджъри са твърде затворени. Затова е толкова важно да поддържаме вродените им желания и стремеж да са внимателни към чувствата на другите.
Светът наистина е жесток, но ние можем да го направим малко по-добър. Ако научим децата ни да се разбират едно с друго, а не да се конкурират за нечие внимание и одобрение.
Препоръчваме ви още:
Изборите, които правим за децата си
7 признака, че възпитавате децата си правилно
Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?
Чавдар Панов сподели тази история вчера. Надали някой ще остане безразличен, след като я прочете. Нека в деня, в който сърцата са навсякъде около нас - като балони, бонбони и картички, да не забравяме хората, които се грижат за нашите сърца... и тези на децата ни.
Месец май, 2005 г. Отиваме в детската кардиология на НКБ (Национална кардиологична болница) София, с деветмесечното ни бебе Божан, за първа консултация преди планувана операция. Вроденият му порок налага да бъде опериран, преди да навърши годинка, за да се избегнат необратими поражения на белия дроб. Вървим по коридорите и до един лекарски кабинет виждаме мъж и жена - струва ни се, че жената плаче. Развинтеното ни от стреса въображение крещи, че може би детето им е починало при операция...
За това идване сме се готвили почти от раждането му. Имали сме една основна цел - да наддаде достатъчно на килограми, за да се даде по-голям шанс на операцията. Успели сме, макар и трудно.
Влизаме в кабинета. Д-р Велковски, висок, слаб мъж, не много млад, говори тихо и спокойно. Най-добрият ехографист на детско сърце в България вади бял лист хартия и започва да рисува. Четирилистната детелина се присъедини към рисунката малко по-късно - баба му на Божко я беше намерила някъде из баташките поляни. Тази детска рисунка очевидно не е за бебето - малък е и не разбира. За нас е - обяснява ни как при операцията ще затворят междукамерния дефект, че това, по техните разбирания, е сравнително лека операция. Да, риск винаги има, но е минимален и т.н. Абе, минимален, минимален, ама спираш сърцето, викам си на акъла. На глас, нищо де...
И ето, сутринта на 1 юли, денят на операцията. Мария е влязла с Божко в болницата няколко дни преди това, а аз съм се настанил у нейни роднини в съседен блок. Звъни ми телефонът - "Божко е с температура! 37,6 показва, говорят, че ще го отлагат". В главата ми смесени чувства - първата ми реакция е на облекчение - ще се отложи тоя зор, няма да е днес. Но веднага се сещам, че ако го отложат, ще остане най-вероятно за есента, защото в жегите през лятото спират плановите операции.
Минават 20-30 минути. Мария пак звъни: "Извикаха Велковски. Видя, че съм увила много бебето, каза да го отвия и да проветря, после пак да премерим. Сега няма температура! Явно съм го прегряла от пазене да не изстине преди операцията. Ще го оперират".
Понякога едно правилно решение, взето в рамките на минути, определя цял живот. Не знам какво щеше да стане, ако бяха отложили операцията, никой не знае.
Преди три години д-р Велковски отсъстваше известно време. Някой ни каза, че имал проблем със сърцето, не знам дали е вярно, но знам, че не можеш да се раздаваш безнаказано, някой някъде ги следи тези работи. Изчакахме го да се върне и пак при него ходим за профилактичните прегледи. Божан порасна, започна да се закача с доктора на прегледите, но всеки път излизаме от кабинета летейки, такова рядко чувство, че си се докоснал до нещо хубаво, в болница, ей Богу, е невероятно!
И това е само един от лекарите там. Още нищо не съм споменал за феноменалния хирург д-р Пламен Митев, който би бил гордост за всяка елитна кардиохирургия в света, за лекаря от Пловдив д-р Христов, който ни беше осиновил по землячески, за другите лекари и сестрите... Не знам дали всички са още там може би не.
И това са само нашите лекари. Има много други оперирани деца с техни истории и техни лекари.
На 14 февруари има протест пред Министерския съвет срещу закриването на детската кардиохирургия. Да оставим за час интернет сърчицата и цветята, денят е дълъг, време има за всичко. Виждал съм доста болници, и съм се нагледал на какво ли не, и смея на твърдя, че детската кардиохирургия на НКБ е едно от най-хубавите неща, случили се на българската медицина.
Има ли нещо по-важно от сърцата на децата ни? Или вече сме умрели на нечия операционна маса?
Родители се събраха тази сутрин на протест пред Министерски съвет в защита на детската кардиология. Клиниката към Националната кардиологична болница е пред фалит заради липса на пари и персонал. Вчера заместник-здравният министър Жени Начева коментира пред БНТ, че клиниката е уникална за страната и Министерството няма да допусне затварянето ѝ. Тя обеща проблемите да бъдат решени с преструктуриране на персонала и ресурсите за издръжка в болницата. Националната кардиологична болница е единствената в страната, която осигурява цялостното комплексно обгрижване на деца с вродени сърдечни малформации. Годишно там се настаняват 900 деца, оперират се 250, а над 10 000 малки пациенти са под наблюдение.
Препоръчваме ви още:
Един най-обикновен общопрактикуващ ден
Специалистите, на които имаме доверие
Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds
Няколко думи, преди да прочетете:
Написах тази история преди повече от година, но така и не я публикувах. Сега, година по-късно, детето ми вече има таблет и виждам осезаеми разлики в поведението, които съм склонна да отдам както на порастването, така и на „пристрастяването“ към електронните устройства. Изводите в края на статията се базират само и единствено на моя опит като родител и беглите ми наблюдения върху други деца. Не обвързвам никого с позицията си :)
Предистория
В тази история се разказва за двама родители филолози и тяхното шестгодишно Дете. Родителят от женски пол е леко старомоден по отношение на съвременните технологии. Доскоро се е пазил от смартфоните като дявол от тамян, но ето че обстоятелствата са го принудили да опре до това необходимо зло. Иначе, ако го попитате, най-добре би се чувствал, ако можеше да се шляе по улиците и парковете без телефон, само с фотоапарат, тефтерче и писалка в чантата. Този родител е стриктен, обича да чете книги, разбира се на хартия, по призвание е учител, а по професия – нещо съвсем друго. Накратко ще го по наричаме Майка. Тази Майка всячески се опитва да държи Детето далеч от таблети и телефони, за да може то да развива добре говорните и социалните си умения още от най-ранна възраст. Редовно го води на всякакви постановки за деца (че и за възрастни), та да се извисява детето нравствено и интелектуално. Умерено му пуска детски филмчета и строго надзирава какво гледа, за да не би някоя глупост да го ограби духовно. Възгледите й са леко амбициозни и не съвсем по стандартите на съвременния консуматорски свят.
Родителят от мъжки пол е меломан, привърженик на стрийт културата и горд представител на „Люлин“, почерпил немалко житейски опит от прочутия столичен квартал. Държи да въведе Детето от най-ранна възраст в дебрите на хип-хопа. Пуска му ъндърграунд музика, денс батъли, учи го на бийтбокс и му разказва как навремето в „Люлин“ само две деца от квартала са имали футболни топки и шоколад се е ядяло само на Нова година. Този родител накратко ще наричаме Баща. Бащата се слави като забавния човек вкъщи, винаги е готов да танцува с детето до последен дъх или да влезе в екшън ролята на сенсея от „Кунг-фу панда“. Бащата също има свои възгледи за възпитанието на детето – и тук е най-хубавата част от нашата история – те напълно съвпадат с тези на Майката, че даже отиват още по-далеч, защото ако Майката понякога е склонна да подреди стаята на Детето, ей така, понеже е майка, Бащата не вижда в това нищо възпитателно и отсича: „Детето ще си оправи стаята!“
И така, ето как тези двама, иначе нелоши и според някои даже симпатични хора, живеят със своето Дете, което не играе на таблет.
Истинска история
Детето, което не играе на таблет, има МНОГО свободно време. Представете си, това са минимум по четири часа всяка вечер, след прибиране от детска градина. Обикновено Детето си идва вкъщи в приповдигнато настроение и разказва всичко от изминалия ден. Ако е имало интересен урок, и е научило много нови факти, бързо донася във всекидневната стая всичките си около 30 плюшени играчки и започва да им преподава урок. Ако пък се връща от тренировка, показва всичко ново на родителите и продължава да тренира в домашни условия. Тези два варианта идеално устройват родителите, защото през това време Майката кълца лук и чесън на воля и даже може да чуе собствените си мисли, а Бащата може да си доработи на компютъра и дори да гледа новини.
Но не си мислете, че е толкова лесно.
В четири от пет случая, Детето влиза вкъщи, а с това вие трябва да влезете в най-новия му филм. Ролите се раздават още от вратата и след стандартните реплики: „Как си? Как беше на градината?“, следва или най-новият епизод на „Костенурките нинджа“, или последната прочетена глава от „Приключенията на Лукчо“, или някоя романтична драма по действителен случай. При тези обстоятелства на Бащата се налага да се „бие“ до откат с Рафаело, Майката трябва да се завре под масата като господин Тиквичка в малката си къща с единайсет тухли или да повтаря до припадък репликите, които Детето й подава. А вечерята... винаги изстива.
В семейството на Детето, което не играе на таблет, телевизорът не е център на света и макар и включен по време на вечеря, той е само фон на разговорите. Или по-скоро на монолозите на Детето, което винаги има какво да разкаже – ако не от реалния свят, то със сигурност от въображаемия. А той бъка от истории, които се изливат в словесен поток върху масата и главите на милите родители. И понеже Майката и Бащата винаги се опитват да поощрят желанието на детето да говори, използвайки всичките 12584 думи в речника си, както и най-съвестно и прямо отговарят на всеки негов въпрос – от „Каква е тая Берлинска стена и защо е паднала?“ – до „Вие, с татко, на коя дата се запознахте?“ – обикновено Детето се чувства свободно да приказва и плува в думите като в свои води. За разлика от детето си обаче, Майката и Бащата не водят чак толкова интересен живот - те са съвсем обикновени хора, които често след работа се чувстват изморени и имат простичката нужда от малко тишина. Затова, когато ги залее словесният поток до степен на удавяне, те строго отсичат: „А сега може ли да спреш да говориш и да си изядеш супата?“. Което само по себе си е също толкова прозаично, колкото и примерната картина на дете, зяпнало в телевизора, с лъжица, застинала в ръката му на средата между чинията и устата. Това семейство обаче е избрало първата проза. След вечеря става още по-забавно. Детето, което не играе на таблет, е замълчало на масата за пет минути, през които в главата му са се нароили поне десет идеи как да продължи вечерта си. И всички те, разбира се, са със специалното УЧАСТИЕ на родителите.
Един от най-щадящите варианти е реденето на пъзел. Ще кажете: „Какво пък толкова? Това дори е забавно!“. - Е, да, но Майката е станала в 5:40, ходила е досущ като всеки един човек на работа цял ден, прибрала се е в 19:00, сготвила е нещо набързо, сложила е масата и понеже уточнихме, че е най-обикновена жена, с вечерята е изпила една чаша вино. Затова към 20:30, когато детето ентусиазирано изтипосва на масата любимия си пъзел от 260 части, Майка му се усмихва мило, заслепена от романтичната идея, че да редиш пъзел с детето си, е прекрасно и трябва да се насладиш на този момент, да го загърнеш като бонбон в златен станиол, който да извадиш точно след 20 години и да изядеш с най-голяма наслада. Но точно след 30 минути и още половин чаша вино, Майката започва да вижда частите на пъзела двойно и главата й безмилостно натежава. Единственото й желание е да се добере до дивана, да се пльосне там и да потъне в него като в най-дълбоката галактическа дупка, където да изкара поне до утре сутринта. Детето обаче не е наясно с тези мисли на Мама и просто иска да си донаредят пъзела заедно. Това се случва под съпровода на детските брътвежи, които не спират до момента, в който е ред на приказката за лека нощ. Защото Детето, което не играе на таблет, никога не заспива само. Както казахме, то има много свободно време, а необременените му от игрите очи, имат нужда да погледат малко в някаква друга реалност. И, повярвайте, тази нужда е с размерите на същата галактическата дупка, в която Майката искаше да се скрие след вечеря. Така че Майката започва да чете. Чете и чете, и чете, и чете до пълно пресипване на гласа или докато и крушката на нощната лампа не изгори.
Не мислете обаче, че в семейството на Детето, което не играе на таблет, го отнася само Майката. Много често след дълъг и натоварен ден Бащата иска да послуша малко музика за разтуха. Нуждите му са различни и разнообразни. И тъй като Детето почти винаги също слуша музика с Татко, за невръстните си шест години то има изграден собствен вкус. Бащата харесва Nirvana и държи Детето да е запознато с част от репертоара на култовата група. Детето обаче не си пада по този рус мъж на микрофона, долавя нещо нередно в него, дори се разплаква, когато го слуша. То предпочита любимците си Роби Уилямс и Аксел Роуз. Затова горещо настоява да чуе някое парче на един от двамата. Да, но Бащата също е човек и, да му се не види, точно днес има голяма нужда да си послуша Nirvana. Тогава настава същинска драма. Детето отива сърдито в стаята си и... остава там точно четиридесет и три секунди. Връща се преобразено. Над клина и блузата е надянало вещерската рокля от хелоуинския си костюм. Наместо палци на краката носи джапанки, идеално комбиниращи се с коледните му чорапи. Ето, Детето вече е балерина, която ще бойкотира Nirvana, като покаже, че каквото и да мислим за тази музика, тя преди всичко става единствено и само за балет. При това, изпълнението ще стане точно пред екрана на телевизора, на който Бащата е пуснал групата. Разбира се, нищо от това нямаше да се случи, ако Майката и Бащата бяха дали един таблет на Детето да си поиграе. Или ако поне му бяха позволили да разцъка някоя игричка на телефоните им. Сега щеше да цари тишина и спокойствие вкъщи!
Тишина ли казах?
В дома на Детето, което не играе на таблет, никога не е тихо. Там до среднощ ще чуете да се извисява сопранът на Царицата на нощта от операта „Вълшебната флейта“, а рано сутрин може да се събудите с Менделсон. Но не мислете, че това са някакви снобско-садистични залитания на Майката и Бащата, които насила връзват Детето за стол пред уредбата и го карат да слуша класическа музика. По-скоро е обратното – клетите родители са принудени вместо с вечерното комедийно шоу да заспиват с Моцарт. И това е, защото, както вече казах, Детето, което не играе на таблет, има толкова свободно време, че понякога и до класическата музика опира.
Ще кажете: „Това дете няма ли играчки? Няма ли си стая? Да отиде там, с нещо да се позанимава... Стига е висяло на главите на майка си и баща си!... “. Има играчки, скъпи читатели, има си и стая, огромна стая, в която обаче НЯМА телевизор! А това е сериозна причина да не прекарва особено много време там. Е, случва се от време на време да постои в стаята си, да посвири на пиано или да поиграе на нещо, но играта неусетно и неизбежно се пренася във всекидневната стая, при Майката и Бащата. Все пак паркетът в хола е с цвета на безкрайната австралийска пустиня, където Детето отива, за да изследва живота на кенгурото (Мама) и да говори с бизнес партньора си (Татко).
Но нека не съдим строго детето – в крайна сметка то е водено от естествената нужда да общува със своите родители и да е във физическа близост с тях. Тази нужда, в случая, не е притъпена или иззета от някакво екранче. Тя просто е оставена да се развива свободно. Само че, в конкретния случай, „свободно“ означава ЦЕЛЕНАСОЧЕНО, защото в наши дни все по-естествено изглежда децата да са привързани към екраните на таблетите и телефоните повече, отколкото към родителите си.
Майката и Бащата в тази история, тези инатливи, но иначе симпатични хора, твърдо отказваха да дадат на Детето таблет или телефон, докато то не стана на седем години, защото предпочитаха да инвестират в него времето и вниманието си, надявайки се да му предадат най-важното умение – това да общува и да се развива пълноценно. Ако питате какво в крайна сметка ги накара да променят решението си, то беше намерението Детето да използва таблета преди всичко с образователна цел и да не се чувства твърде отделено от връстниците си в училище.
Как живеят те сега с Детето си? Е, то все още има своите интереси в спорта, четенето, музиката и ролевите игри, но родителите забелязват, че умът на дъщеря им е доста обсебен от електронните устройства. Въпреки че Детето има строго определено време за ползване на таблета, което стриктно се спазва, и с просто око се вижда колко му е трудно понякога да се върне към нормалните си игри, след като е използвало устройство. Умът на Детето остава задълго в електронната игра. Дори след като спре да играе, излизането от този виртуален свят се оказва доста трудно.
Понякога Детето получава наказание да не припарва до таблета си цяла седмица или повече. И тогава се случва най-интересното – Детето, което НЕ играе на таблет, сякаш се завръща у дома. Умът му е свободен и въображението започва да работи с пълна скорост. Детето отново започва да изпитва желанието да слуша музика, да свири на пиано, да създава свой въображаем свят в стаята, да задава въпроси, да иска нови книги, да гледа филмите на Чарли Чаплин. И със сигурност в реакциите му спрямо другите хора не се долавя тази раздразнителност, която родителите забелязват, че я има, когато играе игри. Това е истинска история.
Като родител, който е видял двете страни на една монета, и е живял с дете, което не играе на таблет, и с дете, което играе на таблет, скромно бих посъветвала всеки да държи децата си далеч от електронни устройства, колкото може по-дълго в най-ранна възраст. Убедена съм, че това помага на въображението им да се развива, а децата израстват с повече самочувствие и с по-отворен поглед към света.
Препоръчваме ви още:
Какво е Синдром на електронния екран
- Най-популярни
- Най-нови
