Синдромът на отличника

Ако една петица е в състояние да предизвика сълзи - от обида или страх, имаме работа със Синдрома на отличника. Как се появява той?

Най-често се насажда от родителите: „Каква е тази петица по математика? Трябва да имаш шестица! На теб математиката ти се удава!“ Единствената възможна оценка е шестицата – всички фрази, които внушават това, създават у детето нагласа „аз съм добър само, когато изкарвам шестици“. И макар повече възрастни много добре да знаят, че оценките често нямат нищо общо с реалните знания, настояват да не се разваля успеха с петици.

Понякога шестиците и успехът в училище са единственият начин детето да бъде забелязано и признато в семейството си. За него отличните оценки се превръщат във възможност да получи малко внимание от най-скъпите му хора, защото иначе никой не го забелязва. Означава ли това, че у всички отличници се появява този синдром? Съвсем не. Децата, които са уверени в себе си и не са зависими от мнението на околните, също пълнят бележника си с отлични оценки, но за разлика от другите светът им няма да се срине, ако получат тройка по някой предмет.


Защо е вреден този синдром?
Той предизвиква негативни преживявания, невротични разстройства, безсъние, физическо и емоционално изтощение. Най-голямата му вреда е, че създава нагласата: „Бъди най-добър във всичко, само тогава ще те обичат, уважават, ценят.“
Когато пораснат, децата, които са страдали от синдрома на отличника, се превръщат в хора със занижена самооценка, с болезнен перфекционизъм. Това често провокира депресия. Човек, който е израснал с убеждението, че го обичат, признават и ценят, само когато прави нещо най-добре от всички, много трудно преживява неуспеха, критиката и дори само отсъствието на похвала от значимите фигури в обкръжението му.

Домакинята със синдром на отличника се чувства неспособна, ако мъжът й не хвали всеки неин кулинарен шедьовър; служителят в офиса смята, че си върши работата зле, ако шефът му не го поощрява непрекъснато. Няма похвала – значи няма успех. Но сами себе си тези хора не могат да похвалят.

Парадоксът е в това, че такива хора обикновено са много успешни, защото изискват от себе си максималното, но околните много бързо свикват с това. Дори се възползват. Първият път шефът ще похвали служителя, който е останал в офиса часове след края на работния ден, но след време ще започне да приема това за даденост, дори е възможно да му направи неприятно впечатление, ако той си отиде навреме. Тъй като потребността от шестици никога не изчезва, отличникът може да се доведе до нервен срив, защото за да заслужиш признанието на шефа си трябва да работиш още по-усилено и всеотдайно. Хората със синдром на отличника се боят да не направят грешка, затова предпочитат да не рискуват, за да не застрашат „шестиците“ си. Често те проектират перфекционизма си и върху околните - деца, родители, партньори, колеги. Тежко и горко на онези служители, чийто шеф в детството си е получавал заповеди – „без шестица да не ми се връщаш“.

Тъй като настроението и психическата стабилност на отличника са в пълна зависимост от оценката, която му поставя обкръжението, той прави всичко възможно да създаде идеални условия за реализацията на задачите. Дори ако толкова  му провърви, че си намери партньор, който ще го хвали непрекъснато, и да се устрои на работа там, където ще го ценят и ще е незаменим, в някакъв момент нишката все пак ще се скъса, ако забравят да отбележат изключителните му постижения.

Какво да правите, ако детето ви има такъв синдром?
По-често се интересувайте не от оценките, а от учебния процес – коя книга са обсъждали в часа по литература, какви опити са правили в часа по биология, как е преминала екскурзията му по музеите, защо учителят по английски им е дал толкова много задачи за домашно. Проявявайте искрен интерес, слушайте, ако детето иска да ви разкаже нещо, похвалете го, ако се гордее с някакво свое постижение, но не за оценката, а за опита, дори да не се е увенчал с успех. Учете детето, че в живота не са нужни само победи, че неуспехите са прекрасен начин да узнаеш слабите си страни и да разбереш над какво още трябва да работиш. Ако детето иска да демонстрира успеха си: „Мамо, днес имам две шестици!“, постарайте се да отвлечете вниманието от цифровото изражение на постижението му: „Ти си толкова старателна, видях как вчера учи три часа стихотворението си. Радвам се, че учителката ти е оценила твоето старание“ - хвалете детето за трудолюбието му, за старанието и усърдието.

Вашата задача е детето да разбере, че оценките не са най-важното. Най-разпространеният мит е, че ако нямаш пълен с шестици бележник, няма да се реализираш успешно в живота. Ако детето чувства, че родителите му се доверяват и не поемат изключителната отговорност за домашната му подготовка, то ще се заеме с това само. Възможно е естественото му ниво да не стига за бележник пълен само с шестици, но пък ще порасне като уверена в силите си хармонична личност. А точно такива хора успяват.
Огледайте се. Колко от най-успешните хора, които познавате са били отличниците на випуска? Много често тройкаджиите се реализират значително по-успешно и това е доказано в практиката. Защото умеят да поощряват и мотивират себе си. А и отсъствието на натрапчив контрол съвсем не означава изобилие от двойки.

Какво да правите, ако страдате от подобен синдром?
Това много често е „наследствено заболяване“. Бабата е изисквала шестици от таткото, той, на свой ред, прави същото с детето си. И колкото и да се опитва да се убеди, че една тройка на диктовката по английски не е фатален резултат, просто не може да сдържи критиката по адрес на детето си. В такъв момент в него „оживява“ критикуващият родител, който е копиран от неговите собствени майка и баща. И той започва да крещи, да обвинява детето си в безхаберие. Но все пак, някъде дълбоко в него живее и загриженият родител, който вместо фразата: „Така си и знаех, ти не си по ученето.“, може да попита: „Сложна ли беше диктовката?“. Грижовният родител не иронизира. Той съчувства и знае, че оценката невинаги показва реалните знания и че хората не са еднакви в моженето си.

Добрата новина е, че истински загриженият родител може да преодолее синдрома, с който се е сдобил в детството си. Когато му се прииска да критикува или засрами детето си, просто трябва да си спомни какво би направила грижовната му половина. И да опита да реагира точно така. Това работи дори при хората, които още нямат деца. Започнете да включвате състрадателната си половина, задавайки си въпроса: „Как се чувствам? Какво искам точно сега? Толкова ли е важно да правя основно почистване точно днес, когато утре трябва да стана в шест за работа?“

Перфекционизмът, предизвикан от синдрома на отличника може да бъде победен с тренировки. Направете нещо не толкова идеално, колкото ви се иска, и ще видите, че никой няма да започне да ви обича по-малко заради това.

Може ли да бъде изкоренен този синдром?
Обичайте детето си не „защото“, а просто така. Казвайте му по-често: „Толкова се радвам, че те имам!“ Прегръщайте го, усмихвайте му се.
Томас Едисон, именитият изобретател, е имал завършен едва четвърти клас и до дълбока старост обичал да казва: „Нима наистина мислите, че щях да изобретя всичко това, ако ходех на училище?“ Алберт Айнщайн едва завършил техническото училище в Цюрих. А Бил Гейтс е бил изключен от Харвард за слаб успех, защото правото го привличало много по-малко от микросхемите и техниката. Какъв би бил съвременният свят, ако тези хора страдаха от синдрома на отличника?

Препоръчваме ви още: 

Децата не са проект на родителя

Детето-трофей

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна.

12 признака на токсичните родители

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери 

Източник: materinstvo

Последно променена в Четвъртък, 11 Януари 2018 08:34
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам