Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Помощ, ще раждам!

История за една българка в Испания, една акушерка и едно огледало

Автор: Веселина Гарчева

Преди много години по телевизията даваха един култов британски сериал “Ало, Ало“. В него имаше една баба, която беше прикована на легло. Когато въпросната баба трябваше да ходи по голяма нужда, се провикваше така, че стените се разтреперваха: “Помощ, ще акам!”

Та преди 5 години и аз бях в подобна ситуация, само дето ми идеше да крещя: “Помощ, ще раждам!

Бях бременна за първи път, общо-взето сама, с мъжа ми, в малкото ни испанско селце. Родата далече, приятелките още момееха, а в интернет да се удавиш от информация, повечето от която ненужна. Не ми оставаше друго, освен да слушам акушерките и да правя, каквото ми казват.

Тук към раждането се подхожда с такова спокойствие, все едно грип си хванала. Когато се потвърди, че съм бременна, личната ми лекарка ме изпрати при акушерката. Отидохме с мъжа ми, и двамата трепетни от радостната новина, очакващи нещо супер специално да се случи. Но не би! Акушерката ми записа данните, претегли ме, изчисли датата на термина и .... каза, че гинекологът ще ме прегледа след 3 месеца. СЛЕД 3 МЕСЕЦА?! А дотогава какво? Аз какво да правя? Ами пий си фолиевата киселина и си бременей.

Защо не отидох на частен лекар, ще попитате. Ами защото един преглед при частен гинеколог струва 120 евро. И защото изобщо не сметнах за необходимо. Тук няма практика да се ходи на частно при даден гинеколог, за да може после той да те изражда. Никой не те пита как искаш да раждаш. Няма и опция за избор на екип, нито за платени услуги. Правиш каквото ти кажат и следваш установения ред.

Тези 3 месеца ми се видяха като 3 години. Единственият добър признак беше, че се скапвах да повръщам и се чувствах като пасажер с постоянна морска болест. Но, както каза акушерката, ако на теб ти е зле, на бебето му е добре. Тъй че стисках зъби и се радвах.

Като се замисля, лекар ме видя 3 пъти за цялата ми бременност. 3 видеозона, на които се установи, че всичко си е в нормата. Предполагам, че ако беше възникнал проблем, щяха да ме следят по-изкъсо. Но тъй като моята бременност си беше абсолютно нормална, не се наложи. Всеки месец ходех при акушерката, която ми мереше кръвното, теглеше ме и опипваше корема. С един уред прослушваше сърдечния ритъм на бебето. Само веднъж не успя да го чуе и ме прати в спешния кабинет, но се оказа, че е било обърнато и апаратът не го е уловил.

Кръвни изледвания също ми правиха 3 пъти, по един на всеки триместър. Така и не ми обясниха какви са и за какво са. Достатъчно е, че лекарят ги вижда и разчита.

Някъде към седмия месец се записах на курс за бременни в местната поликлиника. С цялата си наивност си мислех, че ще ме научат как да държа бебето, как да го къпя и повивам. Да, ама не! Курсът беше организиран изцяло от акушерки и целта му беше да ни подготви за раждането, не за след това. Правехме упражнения, тренирахме дишане, обясняваха ни за кърменето. Но, от моя гледна точка, направиха един монументален гаф. Пуснаха ни видео на естествено раждане. Цяло-целеничко, от-до, без нищо да скрият. В онзи ден се прибрах и заявих на мъжа ми, че тая работа няма да я бъде, аз се отказвам, ТОВА НЕЩО ОТТАМ НЯМА КАК ДА ИЗЛЕЗЕ! Късно, чадо, си се сетила, каза той.

Последният преглед при гинеколог беше в осмия месец. “А след това?”, попитах аз недоумяваща. Ами след това или идваш на термина за запис на тонове, или ще раждаш, рекоха. Аз нали съм една информирана гражданка, изчетох целия интернет за разни там признаци на раждане, първи симптоми. Помня, че трябваше някаква тапа да пада. Брей гледах, гледах, ама тапа не видях.

Затова пък, голяма като товарен кораб, едва си намирах място. Ха на едната страна, ха на другата. А вътре явно тренироки за карате се вихреха, такива къчове ми хвърляше момъкът. Една мисъл ми беше останала в главата: “Извадете го това чудо от мен!

Дойде заветният ден на термина, отплавах аз към болницата, за тонове. Сложиха ми апарата, държаха го половин час, ама пукната контракция не хванаха. “Хайде, моме, към вкъщи, днес няма да е. Ще чакаме още седмица, и пак ще дойдеш на тонове”, каза акушерката. Отплавах аз обратно, леко разочарована. Следобеда поседнах на дивана, после постанах и май нещо там протече. Ама не бях сигурна, и друг път бях тичала в болницата, уж са ми изтекли водите, пък то не било това. Срам, не срам, пак ще се ходи. Мъжът ми погледна подозрително, но смее ли да спори с бременна!

Този път обаче правата бях аз. Само няколко часа след отсъствието на каквито и да е контракции, бях в стаята за дилатация. Нито са ме бръснали, нито са ми правили клизми. Още по време на курса ни обясниха, че това вече не се прави, за да не се стресира родилката. А акушерките са наясно, че с бебето излизат и други неща, част от работата!

Във въпросната стая бяхме аз, мъжът ми и акушерката. Беше към 8 вечерта. “Вечерял ли си?”, попита тя изшашкания ми съпруг. “Не“, изломоти той. “Върви да хапнеш нещо, че те чака дълга нощ”, рече тя. А мен ме върза на едни апарати, които изпращаха информация за тонове и контракции към някаква контролна зала. Така, от разстояние, акушерките наблюдаваха още няколко родилки. Лекар не се появи в нито един момент. Ако всичко е наред, раждането е работа на акушерката. То протича без викане, без нерви, с грижа и разбиране към родилката. И най-вече с уважение.

Не след дълго ми сложиха заветната епидурална упойка. Без пари. Никой в никакъв момент не отвори дума за плащане. Нито за упойката, нито за присъствието на бащата, нито за каквото и да било.

Така изкарахме цялата нощ, аз - упоена, мъжът ми - на един стол. Към 9 сутринта явно имах нужното разкритие, защото ме преместиха в родилна зала. Казаха на таткото да застане зад главата ми. “Хайде да го раждаш, че в 9,30 ми е почивката”, пошегува се акушерката. След още някой напън главичката започна да се показва. “Искаш ли да видиш?”, попита тя мъжа ми. Той пребледнял отказа. “Искаш ли да ти държа огледало, за да можеш да гледаш?“, попита ме другата акушерка. “НЕЕЕ,“ почти изкрещях.

Малко след това се роди синът ни, 3200 грама и 50 см любов. С изваждането го сложиха на гърдите ми. Целунах го, пуснах една сълза, таткото също се разчувства. През това време едната акушерка ме шиеше, а другата ни се любуваше. “Не знам какво да правя с него”, почти проплаках. “Дай, аз знам”, рече тя. Взе го, изми го, измери го и го пови.

Върнаха ми го на гърдите и ни качиха заедно в стаята, където останахме 3 дена. В нито един момент не останах сама, постоянно с мен имаше близък човек, денем и нощем. Всички приятели и роднини имаха свободен достъп до нас по всяко време. Никой не изпадна в паника, че влизат с дрехи и обувки отвън, че пипат или взимат бебето на ръце.

Изписаха ни една събота. Взехме си пакетчето любов и без излишни дандании се прибрахме вкъщи. Така завърши моето испанско раждане и започна нашето най-хубаво приключение.

 

Ще ви е интересно да прочетете и Женските тайни, които научаваме твърде късно.

За раждането в Англия може да прочетете тук.

Веселина ни разказва още за живота в Испания в тези две истории - Как от гражданка станах селянка и На 4 месеца на ясла, на 3 годинки - на училище.

А ако се питате, защо все пак си причиняваме всичко това с бременността и раждането, вместо просто да си гледаме живота - вижте Отговора на вселената :)

Нещата могат да се случват така и в България - вижте прекрасните снимки на водно раждане, дело на Ивелина Чолакова, и интервютата ни с акушерки, които вярват, че раждането може да е приятно като зачеването.

 

Последно променена в Събота, 22 Юли 2017 10:42
Прочетена 11605 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Ти все нямаш време за мен

Ти все нямаш време за мен

15 Дек, 2017 Възпитание

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

15 Дек, 2017 Забавно

Новогодишен лексикон

Новогодишен лексикон

15 Дек, 2017 Отношения

Ягоди през зимата

Ягоди през зимата

15 Дек, 2017 Истории

Моята болка, моят лек

Моята болка, моят лек

14 Дек, 2017 Хранене

Facebook