Ninja Editor
Автор: Надя Колева
Пиша тази статия във връзка с проявен интерес към моя публикация в голяма БГ група за майчинство.
Случаят е следният: решихме да пуснем детето си на ясла, преди да е навършило 2 годинки. От детското заведение ни поискаха следните документи:
- талон за здравното и имунизационно състояние на детето;
- отрицателен резултат от изследване за чревни паразити;
- медицинска бележка, с която се удостоверява, че детето не боледува, не е контактно със заразно болни;
- изследвания на кръв и урина на детето.
Дотук добре, но когато отидохме при лекуващия педиатър, за да ни бъдат издадени направления за тези изследвания, се оказа, че нямаме право на никакви направления, защото детето ми няма навършени 2 годинки. Направления за тези изследвания (най-вече за чревни паразити) се полагат на деца на възраст между 2 и 7 години (за справка, вижте Програма “Детско здравеопазване” на Националната здравноосигурителна каса).
Проведох разговори с РЗОК – Габрово и дори им изпратих следната жалба (текстът е копиран както е изпратен до РЗОК – Габрово):
На вниманието на: г-н Захари Илиев Дошков
РЗОК – Габрово
5300 Габрово
ул.“Отец Паисий” 25
ЖАЛБА
От: Надя Петрова Колева, гр. Габрово
Уважаеми г-н Директор,
Обръщам се към Вас във връзка със следната ситуация: дъщеря ми, Дея Стоянова Колева, родена на 27.11.2015г. в гр. Габрово, предстои да бъде пусната да посещава ясла от 02.10.2017г. Във връзка с това, от детското заведение ни поискаха следните здравни документи:
- талон за здравното и имунизационно състояние на детето;
- отрицателен резултат от изследване за чревни паразити;
- медицинска бележка, с която се удостоверява, че детето не боледува, не е контактно със заразно болни;
- изследвания на кръв и урина на детето.
И тук идва причината, поради която пиша тази жалба до Вас. Лекуващият лекар на детето ОТКАЗВА да даде направления за изискваните от детското заведение изследвания за чревни паразити и изследвания на кръв и урина на моето дете, тъй като няма навършени 2 години, а изследванията се покриват от НЗОК само, ако детето има навършени 2 години. Запозната съм със закона, но пиша тази жалба, за да Ви обърна внимание на този АБСУРД, с надеждата, че макар за моето дете вече да е късно, това писмо ще стане причина да се преразгледа въпросният абсурден закон. Моето дете НЯМА ДА ИМА НУЖДА от тези направления, когато навърши 2 години, то има нужда от тях СЕГА!
В последните години внимателно следя всички промени в българското законодателство, свързани с майчинството и децата ни – по всичко изглежда, че се полагат огромни усилия младите майки да се връщат на работа възможно най-скоро на работа, в което няма нищо лошо, но защо хиляди български семейства са принудени всяка година да заплащат тези изследвания, които всъщност не са приумица на родителите, а се изискват от ДЪРЖАВНИТЕ детски заведения?
Моля за Вашето съдействие, с надеждата, че НЗОК действително ще предприеме съответните мерки за промяна на този закон, който ощетява българските деца!
С уважение: Надя Колева
12.09.2017г.
гр. Габрово
Тъй като не получих отговор на жалбата, на 27.09.2017г. я препратих на г-жа Мая Манолова, Омбудсман на Република България.
Междувременно получих отговор от РЗОК – Габрово, в който общо-взето ми казваха, че разбират защо съм се ядосала, но реално нищо не зависи от тях и ще пренасочат въпроса към Министерство на здравеопазването.
На 04.12.2017г., получих писмен отговор и от г-жа Мая Манолова.
Искрено ме зарадва отговорът на г-жа Мая Манолова, която застана на страната на много български майки, които изпадат в ситуация, в която децата им реално са дискриминирани (възрастово).
Публикувах отговора на г-жа Мая Манолова в една от най-големите Фейсбук групи за майчинство и получих подкрепа от много майки!
Иска ми се да вярвам, че малко по малко ще започнем да си решаваме проблемите в тази държава! За съжаление, има много законови недомислици, много неуредици… Повечето хора забелязват тези неща, но в крайна сметка малцина се осмеляват да говорят за проблемите, които са обществено значими!
Иска ми се да вярвам, че в крайна сметка властимащите ще започнат да чуват гласа на обикновения човек. Иска ми се да вярвам, че нещата няма да приключат само с едно обещание, а действително ще се вземат мерки да бъде променен този закон, както и много други закони, които са в ущърб на децата ни и на самите нас!
В крайна сметка държавата е на народа!
Вярвам, че г-жа Мая Манолова, в качеството си на Омбудсман, действително ще успее да привлече общественото внимание към този и други въпроси, които засягат пряко правата на децата ни! Защото утре бъдещето на тази държава ще зависи точно от тези деца! Нека им дадем добър пример – нека растат силни хора, с ясна гражданска позиция, които ще се борят за правата си!
Иска ми се да вярвам, че все някога ще се променят много от онези неща, които са ни „трън в очите“ всеки ден, но понякога промяната трябва да тръгне от обикновения човек! От нас зависи да си направим държавата такава, че да ни е хубаво да живеем тук! И децата ни да искат да останат тук!
Препоръчваме ви още:
Собствената ни история в пубертета доказва, че прекалените ограничения водят само до прекалени нарушения. И колкото повече се страхуваме за децата си, колкото повече се опитваме да ги направляваме и контролираме, толкова повече те оспорват авторитета ни. Всички родители сме единодушни, че е в интерес на взаимното ни доверие да уважаваме и техните права, нали така? Тук обаче идва един интересен момент. Кои точно права на тийновете следва да уважаваме? Всички сме на едно мнение, че те имат право на избор, право да грешат, право да експериментират. В същото време, когато опре до конкретна ситуация, се разправяме с тях, че не искат да носят шапка в студа, или да си подредят стаята. И на практика се оказва, че между нашите добри намерения да дадем повече права на порасналите си хлапета и реалната свобода, която им позволяваме, зейва бездна, която постепенно се изпълва с отчуждение. Руската журналистка Инна Прибора, автор на стотици популярни статии за възпитанието, много хубаво е формулирала правата на тийнейджърите, чието нарушаване особено много ги дразни и които те приемат за "свещени". Можем да ги обсъдим с децата си и дори да им предложим сделка. Ние ще уважаваме техните свещени права, а в замяна на това те няма да нарушават нашите правила.
Кои са „свещените“ права на тийнейджъра
1. Правото да бъде едноличен собственик на стаята си
Да допуснем, че сме рискували да влезем в тази „обител“ и по невнимание сме настъпили бърканите яйца, които мислим за отдавна изядени. Този „забележителен“ повод би трябвало да ни проговори за това кой е собственикът на стаята. Ако сме възмутени (основателно), ще трябва за пореден път да изясним кой държи правата за това помещение, какви правила са установени по този повод и къде са границите им. В крайна сметка за чистотата в дома отговаряме ние и когато преялите хлебарки напуснат пределите на неприкосновената детска (юношеска) стая и плъзнат към кухнята вече влизат в територия, която е за общо ползване. Това обяснява защо не поощряваме наличието на кули от кутии за пица и опаковки от чипс. Но правата ни приключват дотук – до налагането на хигиенни норми. Всички останали възражения можем да изразим след като сме почукали и са ни поканили да влезем. А присъствието ни в стаята, когато собственикът й не е там, за тийнейджъра е влизане с взлом.
Прочетете и Житие и страдание
на тийнейджърския гардероб…
2. Правото на собствено мнение и правото да бъде чут
За пубера е жизнено необходимо доказателството, че неговите мисли и желания имат стойност. В тази възраст децата често се чувстват самотни и изпадат в меланхолия. Затова би било добре да ги изслушваме и да не коментираме, че рисуването на комикси по учебниците е глупост. Ами ако за тях е важно? „Телефоните на приятелите ми са с карта памет и събират двойно повече информация, на мен не ми стига място само за снимките.“ – споделя детето. Можем, разбира се, да отговорим, че собствените ни телефони също нямат, но едва ли подобна реплика ще скрепи отношенията ни. Много по-приемливо е да кажем, че картата памет ще стане факт, когато имаме възможност да я купим. Ако имаме някакви семейни правила и ограничения, не бива да се отказваме да ги обясняваме и доказваме, уважавайки реакциите на опонента. Аргументите под формата на „удар по масата“ нараняват и обиждат. Честният разговор за мотивацията да притежава въпросната придобивка и желанието да се договорим са много по-уместни.
3. Правото на тайни
Тайната е това, което детето не гори от желание да ни сподели. Опитите ни да установим с кого контактува в социалните мрежи, с кого излиза, пуши ли… убиват доверието - тънката нишка, която крепи отношенията ни. Колкото повече уважение проявяваме в обикновените жестове – „провери дали нещо не е останало в джобовете на ризата ти и ми я дай за пране“, толкова по-вероятно е да предизвикаме желание за споделяне - „виж какво съобщение получих днес“.
Вижте и Да не изгубиш лицето си
4. Правото сам да избира приятелите си
Детето ни има подозрителни приятели? Лошата компания е един от перманентните страхове на родителя. Вероятно специалистите ще ни кажат, че ако сме решили да подбираме приятелите на детето си в тази възраст, сме закъснели с 10 години. Ако започваме битката тепърва, почти сигурно ще я изгубим. Когато родителят поставя строги изисквания към приятелския кръг на детето си рискува да бъде лъган. Имаме ли поле за реакция? Можем да се опитаме да разберем защо тийнът ни общува с тези деца, каква потребност задоволява това общуване. Но трябва да му дадем възможност да обясни своята позиция, да споделим притесненията си, да го изслушаме и да му признаем правото на алтернативно мнение.
5. Правото да се „пробва“ в различни сфери
Можем да разберем семейните вълнения, ако човекът, който учи в математическа гимназия, изведнъж заяви, че ще се запише в клуб по актьорско майсторство и годините усилия и инвестиции в образованието му изведнъж ни се сторят изгубени. Но да се „намериш“ е труден и понякога мъчителен процес, изпитвали сме го на собствен гръб. Затова не бива да лишаваме детето си от правото на опит. Нека опитва – в най-различни поприща и форми, макар да ни изглежда хаотично, и вероятно е така, защото все още не е решило най-важния въпрос – коя дейност му носи удовлетворение. Сами знаем, че когато не си отговориш навреме и правилно, последствията са трайно отегчение и омерзение от това, с което се занимаваш. Всеки минава през периода на вършене на „глупости“ и правене на грешки, но тези, на които това е спестено, ги правят като възрастни, а тогава пораженията са много по-сериозни.
Прочетете За да не видим дъщеря си
да търси спонсор
6. Правото на силна музика и шантави дрехи
Дрехите, езикът, музиката, безумните татуси и пиърсингът са още един начин да търсиш себе си и да се отъждествиш с определена група. В своята книга „Не изпускайте децата си“ канадският психолог Гордън Нюфелд обяснява как работи привързаността. Едно от нейните нива е подражанието - когато искаш да приличаш на хората, които са важни за теб. Всичко, което можем да направим, е да бъдем до детето си, та дори и на място, където се правим, че не се познаваме.
7. Правото на избор на професия
Може да е обидно да разберем, че кандидат-студентът ни не е избрал медицината, която е потомствена професия в семейството, а се е насочил към не толкова престижната филологическа специалност (според нас). Но това категорично е личен избор и той трябва да бъде направен само от този, чието бъдеще зависи от него. Освен това, в тази възраст вече би трябвало да сме изградили трайни отношения на разбиране, приемане и доверие. Ако се доверяваме на порасналото си дете, не критикуваме или осъждаме избора му, имаме всички шансове да ни потърси за съвет или помощ в труден за него момент.
Вижте "Непоносимите" майки
8. Правото да не носи шапка
Най-важното право. Защото се оспорва ежедневно, с молби, предупреждения, заплахи, предизвикани единствено от грижата за здравето на тийнейджъра и дори на вече възрастното „дете“. Знаем, че е безсмислено, но всеки път настояваме шапката да бъде сложена. Това е навик, който няма никакво отношение към годините на обекта на грижите ни. И нищо не може да предотврати произнасянето на репликата: „Сложи си шапката!“. Разбира се, с излизането, въпросният аксесоар веднага бива свален и натикан в джоба или раницата. Ние го знаем, но произнасянето на тези думи има магическото свойство да ни успокоява.
За какво все пак можем да настояваме
За спазване на правилата в семейството. Домът ни е обществена територия. В него може, и е необходимо, да се установят правила за поддържането му, които се следват от всички – да почистиш след хранене, да не влизаш с обувки в стаите, да имаш ангажимент към домакинството, да бъдеш „тих“ във времето за почивка на всички, да се прибираш, когато си поел ангажимент да го правиш, да предупреждаваш за отсъствията или закъсненията си. Щом това са правила, с които се съобразяват и другите, можем да бъдем настойчиви в искането си да бъдат уважени и от тийнейджъра.
Препоръчваме ви още:
Автор: Калоян Явашев
Понякога трябва да отсъствам от вкъщи с дни или седмици. Свързано е с работата ми, но има моменти, в които бих плувал с ядосани бели акули на стероиди, вместо да съм в апартамента с децата. Не че прилича на апартамент, по му приляга да се нарича леговище, Звездата на смъртта или Мордор.
Преди броени часове, жена ми ме изпраща на прага, а аз се чувствам като дезертьор от фронта. Успокоявам я, че времето ще мине бързо, а тя се съгласява кимайки, докато чифт ръчички се опитват да й свалят долнището, а друг чифт я дърпа към хладилника и крещи: "АМ, АМ, АМ". След минута, в асансьора, се чувствам свободен, силен, позитивен, непобедим. Оня дето избяга от Шоушенк, ряпа да яде.
Въпреки всичко, след само 48 часа, започвам да усещам липсата на децата. Слънцето и палмите не са достатъчни, за да ме разсеят. Прибирайки се в хотела, подредената стая ме дразни, а тишината е неестествена и ме напряга. Диагнозата е ясна. Стокхолмски синдром! Изпитвам любов към похитителите си, тоест близнаците. Започвам да тормозя Росито, да снима клипчета и да ми ги праща, гледам снимки в телефона, хиля се и изобщо се държа като един сериозно душевноболен човек. Не мога да повярвам, че съм искал да избягам от тези сладки, умнички, чаровни, усмихнати ангелчета. Броя дни и часове, докато накрая паркирам пред блока.
Усмихнат и нетърпелив, завирам куфарите и саковете в асансьора, редом до двама работници от санирането. Целият вход кънти от дрелки и чукове, но над тях се носи познат истеричен глас във високите тонове. Думите все още са неразбираеми, но прилича на слон с мегафон, раждащ комбайн. Единият работник си вдига учуден едната вежда:
- Брей, сериозен глас изкара тая жена. Като корабна сирена е!
Аз гордо се изпъчвам и отговарям:
- Мойта е. Към 55 кила, ама жилава и с голям дебит на белия дроб.
Вторият се включва:
- Да нямате куче или котка?
Аз, преброявайки електората наум, отговарям стегнато:
- Не, що?
- Абе май гони нещо из апартамента.
Тук гордостта ми изчезва и забивам поглед в пода. Знам какво гони аз, много добре знам. С наближаването на етажа, почваме да различаваме и виенето на два циркуляра, режещи едновременно метал, дърво и алуминий. Първият работник, плахо предполага:
- Нещо май пералнята, а? Да не е заминала центрофугата?
Вдигам очи и си признавам:
- Не, имаме близнаци!
Разглеждам с интерес безинтересните си обувки, а двамата ме гледат все едно съм фламинго с осем крака. Хем им е любопитно, хем ме съжаляват. Идва етажът и аз започвам да разтоварвам, докато единият ми държи вратата. Посочва полуизкъртената каса на вратата и пита дружелюбно:
- Ремонт, а?
Хладнокръвно отговарям:
- Не, синът ми!
Предвид объркването и уплахата, уточнявам:
- С една тротинетка се засилва от хола и... блъска цял ден, челно или странично, както му дойде. Айде, лека работа!
Съжалителните им погледи изобщо не ме трогват, щото съм свикнал. Броени секунди остават, докато ги видя, и отключвам вратата ухилен. Нека обичането, цункането и гушкането да започва, тати се прибра!
Първото, което виждам е, как срещу мен депресирано се влачи някакъв робот-кола-трансформър, за който определението "обезобразен" е комплимент. Горката машинка е видяла шанс да се измъкне и с упорито бръмчене и тракане, гледа да избяга през вратата. Убивам й оптимизма с мощен шут в обратна посока. Все пак окончателното й разфасоване някой ден ще ни осигури поне 5 минути почивка. След това търся с поглед най-скъпото ми, моето съкровище. Новата ни сушилня Бош. Имаме я от една седмица и за нас тя вече е най-важният член на семейството. Дори може да се каже, че аз и Росито я почитаме като божество, а ако поиска, всеки ден свещи ще й палим и курбан ще й правим. Даваме караул на смени, за да я опазим от набези, тъй като привлича децата както глиган бостан.
След това поглеждам дали спалнята ни е заключена и дали ключът виси на пирона.
В нашата спалня сме събрали всичко ценно, което притежаваме и не искаме да се унищожи. Голямото огледало, лаптопа, летните гуми, дрехите, бебето... Нахлуването там, без оторизиран достъп от близнаците, предизвиква истерия и душевно разстройство у нас. Все едно джихадист да цъфне в тоалетната на Тръмп, докато той си мие зъбите. Събух се и ухилен влязох в обичайния им ловен район - хола. Ако има играчка, която издава дразнещ, безсмислен звук, тя трябва да работи нон-стоп. Това е един от законите при отглеждането на нашите деца. Така се оформя прилична анархистка какафония от мини-пералня, автобус, кола, пиано, няк`ва жаба с бутони, бебе с батерии в задника, мини-таблет и виеща линейка. Една от тези играчки да спре, те забелязват и посредством бързи, силни удари в стената, се опитват да я поправят.
Ако искате да взривите и без това крехкия мир в дом с близнаци, можете да се изтъпаните с два различни подаръка. Например автобус за момченцето, кукла за момиченцето. Разберете, че всичко трябва да е еднакво - 2 автобуса или 2 кукли. В еднакъв цвят, размер, материал и дата на производство. Нашите са готови за един празен буркан и Троянската война да възобновят, камо ли единият да притежава нещо, което другият няма. Всичко, абсолютно всичко, е двойно у нас. Дори ако единият пие антибиотик, другия се чувства жестоко ощетен, ако не му се даде, макар да е здрав. Не ни питайте как обяснихме на малката, че не може да има и тя чурка, но накрая миряса, като й обещахме, че Дядо Коледа ще й донесе. Той си няма друга работа и цял ден се занимава с транссексуални бебета. Дори когато някой отнесе шамар по дупето, другият вече е в позиция на ски-скачач и възмутено си сочи задника, засегнат, че е пренебрегнат при раздаването на "ласки".
Затова изобщо не ми обърнаха внимание като влязох в стаята, а всеки беше сграбчил левия чехъл на майка им и го дърпаше към себе си шумно. Явно десният вече беше заминал. Тя ме погледна и вместо да обяви със сълзи на очи колко съм й липсвал и как е страдала от моята липса, просто с равен глас промълви:
- Счупиха вратата на терасата. Не може да се затваря, обади се на някой да дойде, да я оправи.
Аз, проправяйки си внимателно път, през гробището за домашни играчки, попитах предпазливо:
- Здравей, всичко наред ли е?
Никога не бях разсмивал човек така. Потекоха й сълзи, взе да хълца като повреден бетоновоз, падна на земята и взе да мята крака и ръце като хлебарка. Докато чаках да й мине пристъпът, ми доскуча и взех да чистя едното ухо на дъщеря ми с пръст, от нещо дето приличаше на овесена каша, щото брат й почти я беше туширал и ми я държеше удобно. Най-после Росито се успокои и задъхана ме попита:
- Абе ти пиян ли се връщаш? Какво да е наред? Ти не виждаш ли, не чуваш ли?
Аз я хващам нежно за рамото и я успокоявам:
- Нищо де, виж ги колко са сладки!
Сега е убедена, че докато ме е нямало, съм се друсал яко и ефектът от наркотиците ме държи още. Погледът й се втвърдява и отсича:
- Добре, ти оставаш с тях, аз излизам да напазаря някои работи. Ще се върна след 2 часа.
След 2 часа, 13 минути и 27 секунди, жена ми се прибира, а аз съм готов да й се развикам, че е закъсняла, но ме е страх да не излезе пак и да остана сам с тях. Поосвежена, ме поглежда с насмешка и пита:
- Всичко наред ли е?
Мен с насмешка не може да ме гледат. Много ясно, че е наред, с две лапета ли не мога да си оправя. То и бебето, ама него все го забравям, горкото. Само за 2 часа съм им преинсталирал настройките и са спрели да чупят покъщнина. Научил съм щерката да рисува мяу (коте) и сина бау (куче) на тетрадка. И двете им творби приличат повече на Млечния път, но важното е, че събудих интереса им към изкуството.
Отговарям самодоволно:
- Много ясно, че е наред. - един вид да се разбере, кой става за родител тука и кой не. - Отначало беше тихо, после покрещях малко, порисувахме, после нещо утихнаха, а аз се зазяпах в телефона и накрая ти се прибра. Виждаш ли, по-спокойно трябва с тях, малки са още! - тук вече бях готов наръчник за гледане на деца да пиша. Бащиният инстинкт му е майката, майчиният за нищо не става. Цяло ТВУ могат да ми поверят и сам самичък ще се справя. В тоя ред на мисли, въпросът й ми се стори съвсем незначителен:
- Къде са?
Аз вече се готвех да й разяснявам дълбоките тайни на детското възпитание, като същевременно снизходително да я поощря, че ако ме слуша внимателно и попива тази ценна информация, ще стане добра като мен някой ден, но щом няма да се възхищава на педагогическите ми умения, да си ги търси сама:
- Някъде тука са - отговарям небрежно и се отпускам на дивана с дистанционното.
След 5 секунди прозорците започват да вибрират, а миг по-късно ме връхлита и звуковата вълна:
- Вие какво правите бееее? Калоянееееее... майкооо, ела да видиш! Ела, бързоооо!
Аз обаче не искам да ходя. Не искам да гледам, не искам да съм в този апартамент, в този град. Тайно искам да мога да летя или да ставам невидим. Нещо лошо се е случило, за хубави работи жена ми не крещи така. Обмислям варианти да си чупя ръка, крак, гръбнак белким нещо й трепне в сърцето и ми прости това, което явно съм направил. Обаче нямам избор и се приближавам като котка към кучкарник.
На пръв поглед ми се набива необичайният нов нюанс на иначе зеленикавите ни плочки в банята. Фокусирам някаква кална диря, все едно изцапани катерици са се гонили там. Децата са необичайно тихи и статични, което ми привлича вниманието и започвам да ги оглеждам подозрително. Броя на ум крайниците им, сканирам за кървави петна, цицини и аркади. Всичко е уж наред, защо тогава крещи тая истерична жена, майка им? Очите ми подават някакъв алармен сигнал към мозъка, но той упорито не зацепва. Така изглеждам като бобър в аптека, а времето е спряло. Росито се предава пред кататонията, в която очевидно се намирам, и ми подсказва:
- Памперси нямат, не виждаш ли? И гащите са си свалили - спира и очаква, мозъкът ми да заработи сам. Обаче аз даже и не мигам, а от усилие да проумея причината за истеричните крясъци, почвам да чувам как ми растат косми в ушите.
Ето че облекчението идва. Ужасът бавно се намества в изпразнената ми глава. Тия деца кой ги е правил, раждал, възпитавал? Защо са го направили? Как да се отърва от тях? Жена ми започва да се забавлява с физиономията ми, която преминава през абсолютно неразбиране, постепенно осъзнаване на трагедията и непоколебимо желание за убийство накрая. Приличам на току-що снесъл петел, който се е обърнал и е видял шевна машина.
Децата също изглеждат озадачени, понеже никой не им е обяснявал състава на материалите за рисуване. Така те са допуснали, че акото е с приемлив цвят и гъстота, за да изобразят шедьоврите си. Като едни невръстни, полуголи абстракционисти, двамата стоят до творбите си гордо и малко надменно. Когато гласът ми достигна гърлото, изревах като магаре с люта чушка на задника:
- Какво е това, беееее? - от устата ми се разхвърчаха слюнка, пломби, мостове.
Двамата възпитано вдигнаха ръце, за да уточнят коя творба на кого е и много внимателно, сякаш съм с три лоботомии, ми отговориха.
Тя:
- Мяу.
Той:
- Бау.
Тъй като много читатели се интересуват дали Калоян наистина е дресьор на папагали, прилагам видео, на което можете да го видите на финала на "Турция търси талант" през 2015.
Препоръчваме ви още:
Нашата Коледа е „бяла“, „тиха“, „снежна“. Събира семействата ни край огнището от далечни времена. Другаде я посрещат на плажа, с внушителни шествия или вместо да се наслаждават на празника, съсредоточено изписват йероглифи.
Япония
Католиците в Япония отбелязват Рождество като всички останали – в семеен кръг. Основна фигура на празника е бог Хотейошо, който носи коледните подаръци.
За прецизните и старателни японци Нова година е повод да почетат калиграфията. Затова, вместо да се хванат за приборите и да се отдадат на гастрономически разгул, те посвещават времето си на изписване на йероглифи, които спокойно могат да бъдат провъзгласени за произведения на изкуството.
Традиционното рождественско меню за японците включва ястието „о-сечи-ори“, което се приготвя от червен боб, ориз, гъби и бамбук (и според вярванията носи щастие). Разбира се, традицията повелява да бъде изпита и по чаша саке.
Какво си пожелават на празниците? Вечна младост, дълголетие и пролет. Това са трите „кита“ на щастливия живот, според тях.
Гонят злите духове като палят снопчета слама и така „пречистват“ домовете си.
Празненствата приключват на 14-и януари. Тогава японците излизат на улицата и палят писмата с пожеланията си. Ако вятърът вдигне листата нагоре, всичко наречено ще се сбъдне.
Китай
Държавата, която снабдява цял свят с коледна украса и фойерверки, е усвоила и някои типично християнски обичаи в отбелязването на празника. Китайците нямат елха, но затова пък разполагат със „светещи“ дървета, които украсяват в традициите на изтока – с ярки, изящни фенери, цветя и гирлянди. Същите украшения се подреждат и в домовете. Малките китайчета окачват на стената чорапчета, в които Дун Че Лао Рен (техният Дядо Коледа) оставя подаръците.
Всички знаем, че Китайската нова година настъпва значително по-късно – в края на януари или в началото на февруари (според лунния цикъл). С нейното идване започва годината на символа, определен от китайския календар. За 2018-а това е Жълтото (земното) куче. Според източните астролози, то ще донесе мир, спокойствие, съзидание и благополучие. За по-голям късмет ни препоръчват да се обличаме в дрехи със „земни“ тонове – жълто, зелено, кафяво и всички техни нюанси.
С настъпването на Новата година китайците отдават почит на предците си. Техните портрети се окачват по стените, в знак на преклонение и признателност.
Аржентина
Аржентинската Коледа е семеен празник. По традиция всички сядат на трапезата около 10 часа вечерта. В полунощ тържествено отварят бутилка сайдер или шампанско. Младите членове на фамилията излизат да пуснат няколко фойерверка или да пострелят по въздушни балони. Някои отиват на църква, за да присъстват на богослужението. 25-и декември е почивен ден, в който магазините, ресторантите, баровете са затворени.
На трапезата на аржентинците винаги присъстват традиционните ensalada rusa (подобна на популярната у нас руска салата) и ensalada de lechuga y tomate (салата с маруля и домат), аржентинското асадо – месо, печено на дървени въглища върху нагорещена скара наречена „париля“, или маринована кокошка.
Мексико
Коледа в Мексико се празнува по доста необичаен начин. Основно празнично ястие са репичките. Всяка година на 23-и срещу 24-и декември, жителите на град Оахака организират фестивал на репичките. „Нощта на репичките“ съществува от 16-и век, когато испански монаси пренасят този зеленчук в новите колонии. За да привлекат интереса на клиентите, търговците започнали да дълбаят и изрязват причудливи фигури по него. Така, с времето, се създавали цели скулптори от репички, които могат да бъдат видени и днес на ежегодния Фестивал на репичките.
За да участваш в това коледно-новогодишно събитие, е достатъчно само да изрежеш от репичка (или ряпа) фигура на любимия си приказен персонаж. Победителят се радва на честта снимките на неговото творение да бъдат поместени на първите страници в местните вестници. Това е своеобразната кулминация на коледните празници.
Австралия
Какво е да те „споходи“ Коледа в разгара на лятото могат да разкажат австралийците. Празникът започва, когато слънцето най-сетне се скрие и настъпи дългоочакваната прохлада. Въпреки че е невъзможно да си организират празничен бой със снежни топки, австралийците не униват – местните устройват празненствата си на плажа или сред природата. Но за жителите на големите градове като Сидни и Мелбърн, празниците започват с внушително Рождественско шествие. В кулминацията му се появява самият Санта Клаус.
Австралийците украсяват домовете си богато, не пестят средства и за подаръци – всеки член на семейството трябва да бъде зарадван, а на децата се задоволява всеки каприз. По вратите на домовете са окачени коледни венци, а най-любимото лакомство за малчуганите по празниците е сладоледът. Една от популярните местни традиции са песните на свещи, които се изпълняват в нощта на Коледа. Тогава хората излизат навън, за да станат съпричастни на общия празник.
Препоръчваме ви още:
Автор: Лени Рафаилова
Той върви към мен, стиснал в дясната си ръка голямата ножица от кабинета по трудово обучение. Аз съм в паника и стискам с длани косата си, вързана на дебела плитка. Очите ми ще изскочат от напрежение. Той стига до чина, дръпва силно ръката ми, ножицата щраква. Плитката е на пода. Искам да рева, да избягам, да се обадя на мама. Стиснала съм зъби и скърцам. От гняв, от обида, от срам. Няма да рева, няма да избягам, няма да се обадя на мама. В класната стая се чува само моето скърцане. Всички са прилепили длани към главите си. От страх.
Седем без нещо. Забравила съм отворен прозореца и декемврийският студ вие като гладно, бездомно куче. Утрото още спи, твърди стиропорени снежинки почукват сприхаво по стъклото. Отнякъде се носи аромат на евтино еспресо. Преглъщам сълзи. От съня. Първите ми години в училище бяха през осемдесетте. По времето на така наречения социализъм, когато имаше "моля, другарко", отряден съвет, чавдарчета със сини връзки, калпачета със зелено дъно и медни лъвчета. Падна ми се прекрасна учителка. Мила, спокойна, умна и справедлива. Класната на 1-ви "б". Не такава беше другарката на 1-ви "а". И двете имаха показалки, ама на тази на "а" клас изглеждаше хем по-дълга, хем по-дебела. Вероятно заради разказите на децата или заради синините по ръцете им. Големи са очите на страха, особено на детския. Спомням си как в едно голямо междучасие, Весела излезе в коридора, подсмърчайки, държеше се за главата. После дойде майка й, а още по-после друга другарка стана класна на "а". Тя нямаше показалка. Но крилете вече бяха скършени. Новата учителка трябваше да ги лекува, за да могат някога отново да придобият смелостта за полет.
Другарят Петров. Зимата. Час първи. Йордан е хубаво момче, всички момичета го знаем. Още по-хубав е сега, когато косата му е малко по-дълга и пада загадъчно над клепачите. Кикотим се. "Клас, стани, клас, мирно!". Другарят Петров и ножицата. Меката коса на Данчо пада по паркета, а сълзите му по чина. Бузите му са червени от гняв. Него вече не го е страх, срам го е. Най-хубавото момче. Без криле. В гимназията. В една по-друга епоха.
Епохално промяна няма. Е, не ни бият през пръстите и не ни режат косите за назидание. По-добре е, ама още във въздуха мирише на завист и злоба. Зелена и квакаща като крастава жаба. Наумила съм си, че съм литературно чудо. Шегувам се, разбира се. По това време четях много и много обичах да пиша. Пишех за себе си, за приятели, за цветята, за любовта, за сините очи на някого си. Пишех и се вълнувах. Отговор на литературен въпрос пишех както аз си знам и понеже госпожата и тя си знаеше, аз получавах "срамната" оценка две. Ама не ме беше срам. А брат ми се ожени за момичето, което обичаше, а не за пъпчивата дъщеря на госпожата по български. Съответно аз отнесох всички следващи от това своеволно действие негативи. Някаква отлична работа на някаква олимпиада изненадващо изчезна в дълбоките архиви на училището. Пропуснах националния кръг, защото не знаех, че трябва да отида. Тайната за това прегрешение госпожата пазеше дълбоко в просветлената си от литературата душа. Но един човек знаеше. Защото лошото, знаейки че е лошо, понякога в бързането си стъпва накриво, преобръща плочката и си намокря крачолите.
В този кратък "обзор", имената на действащите лица са сменени. Не защото ме е страх да ги назова, а защото част от тях вече изобщо не си спомням, а други просто ми се ще да забравя. На някои съм простила, на други още не. Особено на другаря Петров, задето отряза крилете на Данчо.
Едно име обаче няма да променя. Така, както не можем да променим факта, че корен трети от двадесет и седем е три, така и за мен не се променя фактът, че един човек застана зад мен, за да ме защити срещу една несправедливост. За мен не беше голяма работа, че са ме ощетили, че са ме излъгали, скривайки истината за някаква си награда от някаква си олимпиада. За него обаче е била. Моят учител по математика, Георги Коларов, който прекрасно разбираше, че от мен математик никога няма да стане, но ще стане нещо и той е донякъде отговорен това нещо да се случи. Отговорен за моите криле. Те пораснаха заради човеци като него, не заради даскали като следващата ми учителка по литература, която се хилеше като зелка, когато разбра, че ще кандидатствам филология, която така и не осъзна, че в поемата "Септември" на Гео фрагментите изграждат емоция в картини. Експресионизъм… Явно тази лъжица не беше за нейната уста, а моята тя ловко се опитваше да затвори с поредната двойка. Завърших. В дипломата ми, оценката по математика бе по-висока от тази по литература и да, приеха ме филология и ми беше кеф, и си летях. Днес попаднах на един от тия постове във фейса, в които трябва да тагнеш някого по някаква причина. В този се тагваха учители. Готините учители. И моята сладурана и тя тагнала учителката си по литература. Не защото не я бие с показалка през пръстите, а защото й пази крилете. За да полети тя сама някой ден.
Препоръчваме ви още:
Това е историята на Ирина Коева, една от петдесетте хиляди майки, които всеки ден се борят и мечтаят да прегърнат своята рожба.
Какво е чувството да се бориш за дете и да имаш нужда от помощ от непознат?
Ние сме едно от многото семейства, които са минали или минават по този път. Ние сме вашите роднини, приятели, съседи, колеги. Ние сме 1 от над 50 000 такива семейства. За щастие, ние срещнахме нашия Ангел и чакаме своите чудеса (близнаци) около Коледа. Тази Коледа при нас сълзите няма да са от мъка, а от радост.
Но сега искам да ви разкажа за нашата история и едни прекрасни хора, без които тя нямаше да бъде реалност.
С моята половинка Марин се срещнахме, когато бяхме на 30 години. След няколко години съвместен живот решихме, че е дошъл моментът да увеличим нашето семейство. Бях на 33 години, всяка година ходех на профилактични гинекологични прегледи, никога не съм имала някакви заболявания или проблеми до момента, в който гинеколожката ми реши да ми пусне хормонални изследвания, заради нередовен цикъл. И така изследванията ми излязаха извън норма, бях насочена към неголяма ин витро клиника, с думите: „Те там инвитраджийте ги оправят хормоните, спокойно!”. Последва разговор по телефона с препоръчаната ми лекарка, която директно ми каза: „Няма смисъл да идвате на преглед, вие никога няма да можете да имате деца.”. Не пожелавам на никого да чуе тези думи, камо ли по телефона. Разбрах, че това не е моят лекар. Бях срещала информация за фондация „Майки за донорството” в социалните мрежи и по телевизията. Симпатизирах на тяхната дейност и дори съм се ядосвала, че нямам деца и не мога да бъда донор (едно от условията да бъдеш донор е да имаш дете). Но животът е колело. Завъртя се така, че аз имах нужда от донор. Имах нужда от майка-ангел, която да дари една клетка и да ми помогне да имаме дете. Тъй като имахме много познати с репродуктивни проблеми, които имат деца благодарение на д-р Стаменов, се насочих към него и болница „Надежда“.
Срещнахме се, разказах му историята ни, прегледа ме и с неземно спокойствие каза: „Ти ще имаш деца, по един или друг начин.”. Докторът поиска да пробваме със стимулация, но за съжаление, нищо не се получи. Имах си диагнозата „изчерпан яйчников резерв“ (просто съм се родила с по-малко яйцеклетки и те са се изчерпали по-рано). Няма яйцеклетка – няма бебе. В момента на прегледа с лошия резутат, докторът ми каза: „Винаги има вариант Б, ти ще имаш деца”. Въпреки лошата новина, ние излязохме от кабинета заредени с надеждата и увереността, която виждахме в неговите очи. Подадохме необходимите документи за донорско ин витро и започна нашето чакане. Един ден ми позвъниха с прекрасната вест, че има донор за нас, и че започваме опит.
Първи опит, голямо въодушевление, мечти и планове за бъдещето. Мина мечтаният трансфер и започна голямото чакане до теста. Това е период, в който започват да прескачат много мисли и въпроси в главата ти. Ще се получи ли? Всичко ли ще е наред? Каква ли е донорката? На този въпрос една вечер си седяхме с Марин и си отговорихме - „Със сигурност е добър човек.” Майка, която се е отделила от семейството си, за да ходи по процедури, отделя от времето си в днешния забързан живот, преминава през прегледи и изследвания, прави това напълно безвъзмездно и то за семейство, което никога не е виждала и няма да види. Съжалявам, но нямам достатъчно думи, с които да опиша тази жена. За съжаление, опитът ни беше неуспешен. За да стигнем до настоящия ни успех бяха нужни 6 опита.
По време на всички процедури и прегледи в болницата виждахме едни момичета рано-рано сутрин към 7 часа. Това бяха момичетата от Фондация „Майки за донорството“. Искам да представя поименно тези жени - Мариела Куртева, Виктория Георгиева и Валя Попова. Това са жени, посветени на каузата да помагат да се раждат деца, дълго мечтани и много чакани. Те всеки ден информират донорите за техните права, за самата процедура, през цялото време са в контакт с репродуктивните доктори, присъстват на прегледи и процедури свързани със самото донорство. Също така са в контакт и съдействат за всичко на рецепиентите. Тъй като ин витро процедурата с донорски материал не се поема от държавата, а се самофинансира, като един опит е в рамките от 5000 до 15000 лв., а голяма част от нуждаещите се двойки, са имали и други опити преди да стигнат до донорско ин витро, се сблъскват и с финансови затруднения. Фондацията организира набирането на средства за такива двойки, чрез онлайн базари и събития, не само в България, но и в Англия.
Това е нашият път до сбъдването на мечтата ни за дете. Трънлив, болезнен, но… с щастлив край. По пътя срещнахме прекрасни и добри хора, родиха се много бебета. Нашата история нямаше да има щастлив финал, ако не се бяхме срещнали с д-р Стаменов – човекът, за който думите не стигат, и с екипа на болница „Надежда“. Д.р Стаменов не ни остави, не се отказа от нас, не загуби надежда и страдаше с нас при неуспехите ни. Момичетата от Фондация „Майки за донорството“ - без тях нямаше да срещнем нашия ангел-донор. Този път го извървяхме заедно, ръка за ръка. Донорите на репродуктивен материал, хората, които помагат на такива семейства като нашето да имат деца. Всички роднини и приятели, които ни подкрепяха в тази борба.
И за финал, искам да кажа на всички борещи се за рожба семейства, НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ, мечтите се сбъдват. Нашите ги очакваме около Коледа!
Това е историята на само едно от 50 000 семейства, които всеки ден се борят и мечтаят да прегърнат своята рожба. Но за да се случи това, е необходимо да се намери донор на репродуктивен материал (сперма или яйцеклетка). И така минават много безсънни нощи, празници и молитви само с едничкото желание да се появи и твоят ангел.
Дни на донорството за пета поредна година
Фондация "Майки за донорството" в партньорство с МБАЛ „Надежда“ организират на 8-и, 9-и и 10-и декември „Дни на донорството 2017“. През тези дни донори, реципиенти, координатори на донорската програма у нас, както и водещи репродуктивни специалисти се срещат, запознават и обединяват около хуманната кауза за появата на нов живот.
„Дни на донорството 2017“ започват в петък 8-и декември. От 8 до 19 часа е организиран информационен кът и Благотворителен базар.
В събота и неделя (9-и и 10-и декември) събитието продължава като във времевия интервал от 10:30 - 13:00 часа е предвидена програма за деца с фокуси, театър, танци и появата на Дядо Коледа.
В последния от "Дни на донорството 2017" (неделя) в 16:00 часа ще бъдат изтеглени специалните коледни подаръци, които са жест към безвъзмездните донори по програмата на фондация „Майки за донорството“. Подаръци има и за пациентите:
- 3 ин витро процедури с донорска яйцеклетка
- 2 пакета "Раждане"
и още много други изненади за присъстващите.
За фондацията
Фондация „Майки за донорството“ е неправителствена организация с нестопанска цел. От май 2014-а година развива дейността си чрез обществено ангажирани информационни кампании, а година по-късно започва да набира средства за двойките с най-тежки репродуктивни проблеми у нас, които не подлежат на финансиране от Центъра за Асистирана репродукция и общинските ин витро програми, с изключение на специално разработената и активна от миналата година донорска програма на Столична община.
За година и половина Фондацията е финансирала изцяло 28 двойки с репродуктивни проблеми със сумата от 5 000 лв. за всяка двойка. Средствата са събрани основно от фейсбук базара на страницата на фондацията „Донорството е живот“. Родените деца на тези двойки към момента са 8, а още 4 са на път да се родят.
Всички двойки и бебета на фондация „Майки за донорството“ може да видите и в сайта www.maikizadonorstvo.com.
Препоръчваме ви още:
Автор: д-р Таня Металова
Захарният диабет (ЗД) включва група метаболитни заболявания, които се характеризират с хипергликемия, резултат от нарушение в инсулиновата секреция, в инсулиновото действие или и двете заедно. Захарният диабет тип 1 е хронично заболяване, което се дължи на нарушения в структурата на бета-клетките на панкреаса, произвеждащи инсулин, в резултат на автоимунен процес. Поради това при него се наблюдава абсолютен инсулинов дефицит, което определя и начина на лечение. Среща се предимно в детската и детско-юношеската възраст, но може да се изяви и във всяка друга. Доста по-рядък е в сравнение със ЗД тип 2 (9,6% от диабетиците страдат от ЗД тип 1).
Има два възрастови пика на заболяването: първият е между 5 и 8 години, а вторият – между 11 и 15 години.
Причини за възникване на заболяването
Като основна се изтъква генетичната предразположеност, а вирусните инфекции се явяват отключващ фактор. Т.е. захарен диабет тип 1 се развива в резултат на взаимодействие между ендогенни и екзогенни фактори. От ендогенните фактори основно значение има наличието на определени гени от главния комплекс на тъканната съвместимост, а от екзогенните фактори – вирусните инфекции (главно Коксаки В вируси). Имунната система изработва антитела, насочени срещу вирусните антигени. В резултат на т.нар. молекулярна мимикрия (сходство между вирусните антигени и тези на бета-клетката), антителата атакуват бета-клетките и ги разрушават. Като краен резултат от автоимунния процес се наблюдава абсолютен инсулинов дефицит.
ЗД тип 1 се класифицира в две групи:
А) автоимунен - при 85% от случаите
В) идиопатичен - при останалите 15%
В първия случай се установяват положителни антитела, които се откриват в серума, още преди изявата на заболяването, а някои от тях - и години след това. Във втория случай антитела липсват и затова се нарича идиопатичен ЗД .
Клиничните симптоми
Началото на заболяването обикновено е остро, настъпва внезапно и бързо прогресира като за няколко дни се проявяват клиничните симптоми. Най-честите първи оплаквания при ЗД тип 1 са силната жажда и честото уриниране, вкл. и нощем. Обикновено това е причината, поради която родителите търсят лекарска помощ. Нерядко началото на заболяването съвпада с инфекции или се появява известно време след тях. Наблюдава се сезонност в диагностицирането на нови случаи. Понякога отключващи са психотравми или други стресови състояния. Ако заболяването не се разпознае в началото и не се започне инсулинолечение, постепенно симптомите се задълбочават, прибавят се и нови и се развива диабетна кетоацидоза, която е животозастрашаващо остро усложнение на ЗД тип 1. В около 30% от случаите ЗД тип 1 се диагностицира с кетоацидоза. При неадекватно лечение тя може да завърши с кома и смърт. Други чести симптоми са: редукция на тегло, обща слабост, безсилие, лесна уморяемост, сухота в устата, която може да затруднява говора, замъгляване на зрението, парестезии (изтръпване, мравучкане, бодежи и парене) по краката и ръцете.
Как протича
ЗД тип 1 се характеризира с лабилно протичане. Характерни за него са големите отклонения в нивата на кръвната захар и тенденция за бърза поява на кетоацидоза. За тази лабилност допринасят емоционалните фактори, неспазването на хранителен режим, физическото пренапрежение и стресовите състояния. При отделни болни, особено в детската и юношеската възраст, се наблюдават спонтанни ремисии на ЗД тип 1 в рамките на 2-3 месеца след появата на заболяването и след започване на инсулинолечението т.нар. „меден месец” на диабетика. Това се дължи на преходно подобряване на функцията на бета-клетката след преодоляването на токсичния ефект на високата кръвна захар върху нея. Тогава може да стане възможно дори напълно да се преустанови лечението с инсулин (временно) или силно да се редуцира дозата, но е препоръчително да се запази инсулина, макар и в ниски дози през този период, който трае средно няколко месеца до 1-2 години в единични случаи. При правилно и компетентно проведено лечение децата и юношите със ЗД тип 1 израстват и се развиват нормално.
Рисковите групи деца са тези които имат родител със ЗД тип 1, като трябва да се отбележи, че наследственото предразположение при този тип ЗД е много по-слабо изразено в сравнение със ЗД тип 2. Известно е, че ако боледува бащата рискът за детето е малко по-голям отколкото при майката. Най-висок е този риск при еднояйчните близнаци. Ако единият е със ЗД тип 1 рискът за втория близнак е 30-50%, а при двуяйчните – този риск е значително по-малък. Доказано е, че децата, които като бебета са хранени с краве мляко, боледуват много по-често от ЗД тип 1, в сравнение с тези, които са били хранени само с майчино мляко.
Лечение
Лечението на ЗД тип 1 е доживот и по своя характер е заместително. Провежда се само с инсулин, пероралната терапия е неефективна и не се прилага. Най-физиологична е интензифицираната схема или т.нар. базално-болусен режим, който представлява разделно приложение на три пъти бързодействащ инсулин преди основните хранения и един път бавнодействащ инсулин вечер преди лягане. Други схеми се прилагат само, ако родителите или детето откажат четирикратното убождане. Бързият инсулин се прилага подкожно в областта на корема, а бавният – в областта на бедрата, като се сменят местата на инжектиране. Тази схема не е постоянна, тя се нагласява в ежедневието на детето. Дозите на инсулините могат да се променят с няколко единици в зависимост от състава на приетата храна, предстоящата физическа активност и наличието на вметнати инфекции, които изискват временно увеличаване на дневната доза инсулин. При забавяне или пропускане на основно хранене следва да се измести и инжектирането на инсулина.
Друг вариант на инсулинолечение, доказал безспорно своите предимства, е лечението с инсулинова помпа. То осигурява много по-стабилно ниво на кръвната захар, по-малка вариативност в нивата и през различните часове на денонощието, по-нисък риск от хипогликемии, по-гъвкаво ежедневие. Недостатъците са неудобството от постоянното носене на помпата, смяната на консумативите, техническите проблеми, които могат да доведат до спиране на доставянето на инсулин. Такова лечение трябва да се прилага само, когато детето и родителите са мотивирани и добре обучени да работят с нея.
Правени са опити за трансплантация на бета-клетки, които завършили са неуспешно. Работи се и върху въвеждането в практиката на т.нар. изкуствен панкреас, но на този етап е само експеримент.
Усложнения
Усложненията на ЗД биват остри и хронични. Острите са диабетната кетоацидоза и хипогликемията. Хроничните усложнения са съдови и от своя страна се делят на диабетна микроангиопатия (ретинопатия, нефропатия), диабетна макроангиопатия (коронарна болест на сърцето, атеросклероза, мозъчно-съдова болест и периферна съдова болест) и диабетна полиневропатия, която се разглежда отделно от съдовите усложнения. При ЗД тип 1 по-чести са микросъдовите усложнения.
Острите усложнения са животозастрашаващи и изискват незабавна намеса. Родителите трябва да бъдат обучени как да ги разпознаят и как да се справят с тях. Хипогликемията представлява спадане на нивото на кръвната захар под 4 ммол/л. Причините за това могат да бъдат различни – инжектиране на неадекватно висока доза инсулин, пропускане на хранене или приемане на много малко храна, прекомерна физическа активност и др.
Симптомите на хипогликемия са: изпотяване, разтреперване, премаляване, чувство на силен глад, сънливост, замъгляване на зрението, затруднена концентрация.
Как да реагирате?
Нужно е бързо възстановяване на нормалното ниво на гликемията чрез прием на бяла кристална захар или газирани безалкохоли напитки като фанта, кола.
Ако хипогликемията е тежка и пациентът не е в състояние да приема нищо през устата, може да се инжектира глюкагон или да се влива високопроцентен разтвор на глюкоза интравенозно. При неовладяване на тежката хипогликемия, тя може да прерасне в хипогликемична кома и да завърши фатално.
Диабетната кетоацидоза е другото животозастрашаващо остро усложнение на ЗД. Представлява комбинация от хипергликемия, кетонемия и дехидратация. Причините могат също да бъдат от различно естество като най-честите са пропускане или спиране на инсулинолечението, технически проблеми с инжекционните устройства, вметнати заболявания като различни инфекции, оперативни интервенции и др. При диабетната кетоацидоза се срещат всички симптоми на ЗД тип 1, които бързо прогресират, наблюдава се гадене, повръщане, болки в корема, настъпва дълбоко и шумно Кусмаулово дишане, появява се дъх на ацетон, пациентите лежат отпуснати, налице е сухота на лигавиците, намален тургор на кожата и тенденция към хипотония като белег на дехидратацията. При неадекватно лечение настъпва загуба на съзнание и смърт. Лечението на това усложнение се провежда в болнично заведение.
Хроничните усложнения се развиват години след началото на заболяването, значително нарушават качеството на живот на пациентите и могат да доведат до трайна инвалидизация. Диабетната ретинопатия, ако не се диагностицира и лекува навреме, може да доведе до слепота. Диабетната нефропатия в напреднали стадии завършва с терминална бъбречна недостатъчност и хемодиализа. Рискови фактори за развитието им са: голямата давност на диабета, поддържане на лош гликемичен контрол, липса на адекватен липемичен контрол, наличие на вече едно микросъдово усложнение и др. Добрият контрол на заболяването има за цел да предотврати или отложи във времето развитието на хроничните усложнения на диабета.
По отношение на профилактиката на ЗД тип 1 се разработва ваксина, която е още в стадий на клинични проучвания и има за цел да предотврати изявата на това заболяване при пациентите, които имат положителни антитела, но още не са го отключили.
Хранителен режим
ЗД тип 1 е заболяване, което изисква промяна в хранителните навици, в състава на приеманата храна и въобще промяна в начина на живот. Диетолечението има за цел да подобри метаболитния контрол, да подпомогне постигането и поддържането на нормален липиден профил и нормално телесно тегло. То е задължителен компонент в терапията и на двата типа диабет. По своята същност представлява здравословно хранене, към което трябва да се придържа и семейството. Общото количество въглехидрати следва да бъде 55-60% от дневната стойност на калориите, белтъчините до 18%, а наситените мастни киселини трябва да се ограничат под 7%. От значение е също и вида на въглехидратите – препоръчват се бавнорезорбиращи се въглехидрати или такива с нисък гликемичен индекс (този индекс отразява колко бързо се покачва кръвната захар, след консумация на определен вид храна, в сравнение с чистата глюкоза, чийто индекс е 100%). Препоръчват се храни с нисък гликемичен индекс, каквито са варивата (зрял боб, леща, грах), овесените ядки и др. С умерен гликемичен индекс са храните, които съдържат скорбяла като различните видове хляб, картофи, ориз, макарони. Те следва да се ограничават като количество. А тези с висок гликемичен индекс като храните и напитките, съдържащи бяла кристална захар трябва да се изключат от диетата. Те влизат в консумация само при хипогликемия.
Могат да се използват изкуствени подсладители за подобряване на вкусовите качества на храните.
Фибрите са много подходящи и трябва да присъстват в достатъчно количество в диетата. Те намаляват резорбцията на глюкоза и повлияват благоприятно мастния профил. Богати на фибри са листните зеленчуци, плодовете, пълнозърнестият, ръженият и типовият хляб. Месото, млякото, месните и млечни продукти и яйцата трябва да бъдат в умерена консумация. Солта трябва да се ограничава. Удобно за пациентите е въвеждането на хлебните единици за изчисляване на въглехидратите в храната като една хлебна единица съдържа 12 г. въглехидрати и се равнява на един среден картоф, половин банан, чаша прясно или кисело мляко, две лъжици варен ориз, 9 зърна грозде и др.
При диагностицирането на заболяването е препоръчително лечението да започне в болнично заведение, където детето и родителите ще бъдат обучени да работят с инсулиновите писалки, ще им бъдат дадени препоръки по отношение на храненето, ще бъдат обучени как да реагират при усложненията на заболяването, ако настъпят такива и въобще как да се справят с диабета в ежедневието си.
Установяването за ЗД тип 1 е сериозна психотравма както за детето, така и за цялото семейство и понякога се налага да се работи с психолог.
Това е заболяване, което налага промяна в хранителните навици, в начина на живот, изисква самоконтрол и адаптиране на ежедневието. Постигането на добър контрол над диабета осигурява нормален растеж и развитие на децата, добро качество на живот, въпреки ежедневните инжекции, и може да предотврати появата на късните усложнения.
За специалиста:
Д-р Металова е завършила Медицинския университет в София; специализира ендокринология в Клиниката по ендокринология във Военно-медицинска академия; има медицинска практика в София и в Гоце Делчев. За контакти: GSM 0895099914, e-mail Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Препоръчваме ви още:
Автор: Каролина Дия
Добре, вече знаете, че съм вещица. Затова няма да ви казвам колко съм мила и какво ми харесва. Днес ще ви разкажа за това, което МРАЗЯ.
В момента мразя националните празници. Глупавите лозунги за „бяла Европа” и „Господ”. Така наречените „патриоти”. Героите, които искат да ме спасят от украинците/бежанците/не знам какво си там още.
Мен не ме е страх от украинците и бежанците. Мен ме е страх от вас, скъпи „патриоти”, герои и спасители!
Вие ме наричате „черната шафрантия”, „убиец” и „това, което никой не иска да чука”, защото държа на правото си на избор и имам смелост да протестирам.
Вие ми казвате, че „сама съм си го търсила”, когато ви разказвам, че за малко не станах жертва на изнасилване.
Вие твърдите, че нямам чувство за хумор, защото се обидих след коментара: „Как щях да те чукам, ако бях по-млад!”.
Вие се „шегувате”, че не мога да стана жертва на сексуално насилие, защото съм прекалено грозна.
Вие казвате, че такова нещо като "сексуален тормоз" в Полша не съществува, защото сме консервативна държава.
Вие наричате жените „курви” просто така и не ви е срам.
Вие нямате готовност да обсъждате сериозни проблеми, защото е по-лесно да обидиш „една глупава феминистка, която пак преувеличава”.
Вие се отнасяте пренебрежително към всички, които имаха смелост да признаят, че са станали жертви на сексуален тормоз.
Всичко това не го правят украинците, бежанците или някакви зелени човечета. Това го правите вие – „истинските поляци”, патриоти, рицари и спасители.
Не си мислете, че пиша всичко това с голямо удоволствие. Напротив – пиша го със насълзени очи. Разочаровах се.
Разочаровах се от тези, които се смятат за интелигентни, а всъщност повтарят стереотипи. От нашия „елит”. От част на полските феминистки, които много крещят, но всъщност мерят с двоен аршин.
#MeToo в Полша предизвика много разправии, но какви? За „някакви там феминистки”. Тези, които на 11 ноември „честваха” Деня на независимостта с лозунги като „бяла Европа” и „искаме Господ”, все още се заблуждават. От друга страна, тези, които се смятат за много свестни, или не правят нищо или казват едно, а правят друго.
Докога така?
Препоръчваме ви още:
