Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Отговорът на една учителка

Инцидентът в 17-о училище, където първокласници бяха наказани унизително, провокира много коментари и реакции. Отговорът на една учителка - Таня Дайреджиева - според мен сочи единствената правилна посока за действие. Надявам се да има повече преподаватели като нея.
 
Учител съм. Вече съм и родител. И съм възмутена от случилото се. Но проблемът е много по-дълбок, отколкото изглежда на пръв поглед. Нещата са такива, защото родителите обвиняват учителите за всичко, а учителите обвиняват родителите. Децата са по средата и отнасят всичките негативи.
 
Истината е, че обществото ни е вече тотално объркано и лишено от морални ценности. И че не всеки става за учител или родител.
Истината е, че образователната система вече не работи адекватно, че в училищата има хора, които съвсем не стават за педагози, че на малкото хора, които имат желание и идеи как да направят учебния процес интересен и ефективен за децата, им се връзват ръцете... и езиците. Защото тези, които искаме нещо да се промени, не сме удобни. Всяваме раздвижване и смут. А това е излишно за тази система, която е изпаднала в дълбока летаргия. От министерството ни превърнаха в писари. Новите промени, коя от коя по-абсурдни, не работят и очевидно не са писани от хора, които имат интерес да отгледаме мислещо и образовано поколение. Някои от колегите "изперкват". Другите са се пуснали по течението и са преклонили глава пред тиранични директори. Тези, които имаме още малко свежи идеи и дух, ще се борим, но въпросът е докога? Докато и ние не "изперкаме", докато не ни уволнят или докато не ни откажат завинаги от професията.
 
В новия закон за образованието има едно изречение, което задължава родителите и учениците да уважават учителите. Така ли наистина трябва да се случват нещата? Защото ги пише в закона? Не искам да ме уважават по силата на нечие нареждане. Искам да ме уважават, защото съм си свършила работата; защото ме е грижа за децата; защото полагам усилия да контактувам с тях и родителите им, когато има проблем; защото съм на разположение 24 часа без почивен ден; защото разговарям с тях за неща, които нямат нищо общо с учебния процес, понеже те имат нужда нещата от живота да им бъдат обяснявани, а често пъти няма с кого да разговарят; защото искам да им дам личен пример, а те искат да го получат; защото за тях съм учител, възпитател, възрастен, човек с опит, приятел, съдия, психолог, довереник.
 
Не искам учениците да ми целуват ръка, защото това е унижение за тях. Искам, когато ме срещнат един ден, да не ме отминат, извръщайки глава, а да се спрат и да кажат "Благодаря!". За късмет съм имала единични конфликти с родители, защото винаги съм печелила респекта и уважението им. За моя радост децата ме обичат и успявам да провокирам повечето да учат и да им е интересно в часовете ми (винаги има изключения).
 
Ще се боря, докато мога, за да осмисля професията, която съм си избрала. Ще давам, докато имам да дам. Това е нашата работата. Да даваме не само знания, но и любов. Винаги ще има родители, които ще роптаят срещу нашето поприще. Винаги ще има и мързеливи или разглезени деца, или просто такива, на които не им е интересно в часовете. Но това не означава, че ние трябва да изолираме тези ученици и да спрем да се занимаваме с тях. Те имат нужда да усещат, че се интересуваме от интересите, емоциите, желанията им. При някои деца нещата стават по-бавно и трудно. Но не трябва да ги превърщаме в изкупителна жертва, заради неработещата и неадекватна образователна система. Те имат нужда от нас. Имат нужда от твърда ръка, за да бъдат дисциплинирани, но и от обич, за да вървят уверено по своя път. Страхът не ги кара да ни уважават. Той ги смачква и ги наранява и озлобява. И после родителите избухват или дори самите ученици избухват, губят контрол и посягат. На нас, на съучениците си, на приятелите си.
 
В наши ръце е да променим нещата. Родители и учители трябва да спрат да се обвиняват взаимно, а да намерят начин да работят заедно, за да направят децата пълноценни граждани. Възпитанието е обща грижа. Вярно е, че семейството е най-важна за изграждане модела на поведение у децата, но това не значи, че ние като учители нямаме съществена роля в оформянето на характера и ценностите им.
Не искам да ме е страх да работя съвестно, защото ще бъда санкционирана, защото може да бъда наругана или пребита от родител. Искам просто да си върша работата така, че един ден за бъда щастлива, ако съм вдъхновила поне едно дете да бъде като мен. Аз имах такива учители и им благодаря за отдадеността, с която работеха. И не, не съм целувала ръката им. Но ще ги помня, докато съм жива. И ще изпитвам само уважение и обич към тях. Това осмисля повече живота на един учител, нали?
 
******************
 
Препоръчваме ви още: 
Последно променена в Вторник, 05 Декември 2017 20:18
Прочетена 25684 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook