Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Майката на две деца и блогър Ема Бедингтън, която списва колонка в The Guardian, разсъждава по темата защо всички тийнейджъри смятат родителите си за идиоти и може ли това да се промени.

 

За малките деца родителите са вълшебници, които могат всичко: да изгонят чудовището, което се крие под леглото, да пуснат любимото филмче. После децата порастват и родителите се оказват просто хора, със своите слабости и несъвършенства. Вечно мърморят за дреболии, пречат ти да се занимаваш с нещата, които наистина са ти интересни и изобщо не те разбират. 

„Ти за идиот ли ме смяташ?“, рано или късно ще ви се наложи да произнесете тези думи. Това риторично възклицание, което сте чували и от своите родители, сега произнасяте вие, когато вашето хлапе с каменно лице отговаря с „не знам“ на въпрос къде е телефонът му.

За вашия пубер този въпрос не е риторичен. Отговорът е положителен. Поздравления! Вие достигнахте този момент във възпитанието, когато статусът ви на родител от „герой“ се променя в „идиот“.

С мен това се случи два пъти. Моят по-голям 14-годишен син и неговият брат (на 12) вече са достигнали съвършенството в изкуството да се отнасят към мен като към безпросветен, глупав човек. Сега и двамата имат изпити. Възможно е да се намирам под впечатленията на своите постижения (поне така мислят синовете ми), но аз никога не съм се сблъсквала с изпити, които не мога да взема. Обичам изпитите, но опитите ми да помогна бяха обявени за съвършено излишни: твърде съм глупава, за да ми се доверят. Аз съм отстранена от процеса на подготовка по математика и други науки. Всички мои бележки и маркери за подчертаване на важното останаха при предположенията, че ни харесва да прекарваме времето си сред природата заедно.

По-големият ми син хитрува в отговор на опитите ми да го въвлека в дискусия за феодализма, а малкият си създаде навик да поправя произношението ми, когато се опитам да проверя знанията му по китайски. В последно време на лицата им неизменно стоят снизходителни усмивки.

Една сутрин, преди изпит, спрях големия на стълбите, за да му дам някои напътствия и съвети. Когато започнах да изричам мислите си, внимателно подбирайки думите, той сложи ръка на рамото ми, погледна ме със странното си, но добре познато изражение. Това е изражението, което приема моето лице, когато гледам в ютуб видео за несръчните панди, които падат от дърветата. „Ще тръгвам.“, каза той внимателно, но твърдо. И ме потупа по бузата. Това е сега животът ми. Превърнах се в несръчна панда, която пада от дървото под тежестта на сарказма и тийнейджърската снизходителност.

По-рано беше по-просто. Аз бях оракул, божество, можех да творя чудеса. Моите деца ми се доверяваха безусловно. Беше им достатъчно да им покажа някое видео със сова, която кара скейтборд или да им направя торта под формата на Пикачу, за да видя възторга в очите им. Сега се смеят истерично, когато се опитам да ги занимавам със сексуално възпитание или да изразя мнение за конфликта в Сирия.

Признавам, че не всичко знам или мога да си спомня. И това не би било толкова страшно, ако не се отразяваше на изострените способности на децата ми към критично мислене. Знам ли аз какво имат предвид, когато казват, че трябва да „купят повече оперативна памет“ или да включат SLI? Не. Наистина ли 5 пъти попитах малкия син ще ходи ли утре на плуване? Възможно е. Неотдавна изпитаха върховно удоволствие показвайки ми отново и отново едно видео, в което трябваше да се изчисли каква е вероятността зад едната от три врати да се покаже коза или кола. Не можах да разбера как „работи“ това и едва не се разплаках.

Когато с баща им заспим на дивана, по време на вечерното шоу, а след няколко часа се раздвижим сънени, с процеждаща се слюнка в ъгълчето на устните, само ги убеждаваме, че не можем да бъдем пример за подражание. Като родители на деца билингви ние страдаме двойно.

На тях много им харесва да ни карат да произнасяме нелепи фрази на френски, за да се посмеят на акцента ни.

 

Разбира се, не сме само ние и това малко ме успокоява. Всички тийнейджъри мислят, че родителите им са глупави. Това е еволюционен императив, жесток, но универсален. Той заставя децата да напуснат семейното гнездо. Когато синът ми обяснява с апломб на мен, човека с диплома на историк, причините за избухването на Първата световна война, аз си спомням разговорите с биолога, чийто син го съветвал да използва възобновяеми енергийни източници и за жената, която изслушала лекция за менструацията от своя 11-годишен син. Всички ние сме в една лодка и едва ли ще можем да я управляваме без чужда помощ.

Оказали се в позицията на „глупави“ родители, на които им е сбъркан „чипът“, ние можем да се обърнем към опита на поколенията преди нас. Все пак фактът, че има някаква кармично предопределеност може да ни успокои в определена степен. Ние също сме се държали по този начин с родителите си, на нашите деца след време ще им се случи същото.

Като тийнейджър аз бях уверена в своето интелектуално превъзходство над родителите ми, проф. Бедингтън и проф. Болдуин, дори когато се сблъсквах с убедителни доказателства за обратното. В чест на баща ми беше кръстен математически модел, а аз изгубих 6 години да го смятам за най-глупавия човек, който някога се е раждал на Земята. Дотолкова бях убедена в неговата некомпетентност, че на улицата вървях 10 крачки след него, а сега ме застигна наказанието да ми се случва същото със синовете ми. Каквото посееш – това ще пожънеш. С нетърпение очаквам недалечното бъдеще, когато внуците ми намусено ще вървят зад бащите си, спазвайки дистанция.

А защо все пак да не опитаме да направим нещо с тази ситуация? Има два варианта за отговор. Първият звучи така: „Дори не се опитвайте. Твърде сложно е.“ За да преминете към втория, трябва да си спомните, че котките са привлечени от хората, които им обръщат най-малко внимание, не е ли така? Тийнейджърите са като котките.

Дори, ако ви е интересна тази теория ще допълня, че децата в доучилищна възраст са резултат от забранена любов между маймуна и плешив язовец, а към 10-та година са лабрадори.

При всички случаи е добре да не се престараваме в опитите си да бъдете „готини“. Историите за нашите похождения по купони ще им звучат отблъскващо. На тях им е все едно дали сме били на концерта на Radiohead през 1992-а, по времето когато все още не бяха достатъчно известни и не деляха един писоар с Боби Гилеспи. И да не се опитваме да използваме техния жаргон. Възрастните трябва да изглеждат достойно, оставайки възрастни.

Когато ние със сестра ми бяхме тийнейджърки, вторият ни баща прекарваше голяма част от времето си в четене на Тургенев и пушене на ръчно направени цигари в задния двор, без да ни занимава със себе си и възгледите си, с което заслужи постепенно сдържаното ни уважение. Ако следваме този път, някой ден може да бъдем възнаградени. Това може да е молба да им покажем как да си изпекат шоколадови бисквити или да им помогнем в решаването на квадратни уравнения. Твърде възможно е дори нечия глава да легне на рамото ни, докато гледаме телевизия.

За всичко това има алтернатива. Можем да покажем на тийнейджърите, че са прави, смятайки ни за идиоти. Можем да се обличаме като тях и да тананикаме любимите си стари песни, да бъдем шутът, за който ни смятат. Има нещо успокояващо в това, пред перспективата да сме единствено касов апарат и послушна марионетка в ръцете им. В крайна сметка няма как да ги разочароваме, защото те очакват от нас най-лошото.

Работата обаче е там, че аз обичам пуберите – и своите, и всички останали. При цялото им презрение, иронизиране, нежелание да се вслушват в съветите ми на мен ми е приятно да прекарвам времето си с тях. Те са весели, жизнени, преливат от идеи – те са най-яркият пример за това какво значи да си човек. Знам, че ми провървя с тях (освен в моментите, когато ми се иска да ги убия, които са 50 на 50 с другите).

Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е възможно ние, родителите, да сме наистина глупави. Това е техният свят и ние със своето глобално затопляне, хомофобия и брекзит просто им пречим. Наскоро моята приятелка Барбара попитала дъщеря си (също тийнейджър) може ли да направи нещо, за да престане да бъде обект на презрение: "Не ставай глупава!", отговорила дъщеря й. Е, сега вече знаем какво трябва да правим, колеги идиоти.


Източник: The Guardian
Снимка: The Guardian



Препоръчваме ви още:

Оцеляване сред тойнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Пубер вкъщи 
И мама е правила глупости

Последно променена в Вторник, 03 Октомври 2017 12:43
Прочетена 13397 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook