Какво значи да бъдеш баба? Толкова често говорим за това колко е сложно да бъдеш майка или баща, но бабите като че ли остават настрана. Тях само ги критикуват. Ту не се занимават с внуците си и си гледат живота; ту твърде настойчиво се намесват във възпитанието им. Темата е много важна. Кръгът ни на общуване непрекъснато се стеснява. Макар светът да е пред очите ни, ние все повече се отдалечаваме от близките си. И невинаги причината е в лошите отношения. Може да живеем в различните краища на един и същ град и времето да не стига за нещо повече от кратки визити в почивните дни. Психолозите твърдят, че бабите и дядовците оказват силно влияние върху развитието на детето. А тези отношения трябва да се развиват и поддържат. „Да бъдеш баба е урок по смирение.“ – твърди журналистката Светлана Яковлева. Защо това е така?

Внукът ми се роди преди 8 години, а ми се струва, че сякаш беше вчера. Той, този малък пухкав дребосък (тежеше 4 кг), беше донесен в залата от родилното отделение от моя зет. После се появи педиатърът. Докато преглеждаше новороденото, виртуозно обръщайки го от една страна на друга, сгъвайки и разгъвайки ръчичките, накланяйки главата, аз изпадах в паника, че може да го изпуснат. Тези страхове и прекомерното вълнение, както по-късно разбрах, означаваха, че вече съм станала баба. Внукът ми се появи на бял свят три години след сватбата на родителите си и на мен ми се струваше, че съм готова за новата си роля.

Достатъчно е просто да обичаш

Въпросите, които вълнуваха моите приятелки, със същия статус, за мен бяха решени. В някои семейства е прието внуците да се обръщат към бабите си по име, за да не напомнят излишно на все още младите жени за възрастта им. Аз никога не съм имала съмнения как трябва да ме нарича внукът ми – само „баба“ и нищо друго, защото за мен тази дума има особено значение. В първите години от живота ми ме е гледала моята баба. Оставили са ме при нея, когато съм била на девет месеца и първата дума, която съм произнесла е била точно „баба“. Тя си остана най-добрият, ласкав и сговорчив авторитет на живота ми.

Имаше и още един въпрос, който бях решила предварително. Бях сигурна, че ще вземам активно участие в живота на внука си, нямаше да бъда баба, която го посещава само при повод.

Първите месеци с новия статус ми поднесоха изненади, не особено приятни. За мен беше съвсем неочаквано, че веднага след раждането на внука, дъщеря ми и зет ми започнаха да ми викат „бабо“:

- Баба дойде! – съобщаваше зет ми, щом се появях на прага.

Първоначално това ме дразнеше и вяло се опитвах да настоявам да ме наричат като преди. Но родителите откровено не разбираха какво не ми харесва. Всъщност и аз самата не можех да си го обясня. В крайна сметка свикнах с това обръщение. Ролята на бабата според мен е истински урок по смирение. Най-трудното е да разбереш, че по въпросите за възпитанието на внука или внучката ти не играеш главна роля и че последната дума винаги е на родителите. Всички баби, без изключение (зная го от личен опити от опита на приятелките ми) са подложени на едно и също изкушение. Струва ни се, че младите родители не правят нещата както трябва, не хранят детето както трябва, не го слагат да спи както трябва, не играят както трябва с него. Колкото по-големи са внукът или внучката, толкова повече са тези „не както трябва“.

10 съвета към бабите -
какво искат да им кажат майките, но не смеят

В началото спорех със зет си и дъщеря си по различни въпроси, свързани с грижите и възпитанието. Случваше се тези спорове да прераснат в конфликт. В крайна сметка реших да разкажа за проблемите си на свещеника. Той изслуша оплакванията ми от твърде строгите, и както ми се струваше жестоки, родители на внук ми и попита:

- Когато отглеждаше дъщеря си, сама ли решаваше как да я възпитаваш?

- Да! – отвърнах аз. – Моите родители бяха далече.

- Трябва да разбереш, че за възпитанието на внука ти отговарят неговите родители. Не бива да ги дразниш с безкрайни съвети и указания. Можеш да ги посъветваш, само ако поискат мнението ти, и то много деликатно, в никакъв случай категорично.

Запомних мъдрите му думи. Наистина ние живеехме в друго време и възпитавахме децата си според тогавашните представи. Днешното време изисква нов подход. Постепенно се успокоих и започнах повече да се доверявам на дъщеря си и зет си, да уважавам позицията им. Трябва да призная, че това се отрази благоприятно на отношенията ни. След като спрях да досаждам със съветите си, забелязах, че дъщеря ми и зет ми започнаха по-внимателно да се вслушват в мнението ми.

Поколението на НЕбабите

Родителите на внучето ми също имат претенции към мен от време на време. Най-често ме упрекват, че прекалено го глезя, вместо да го възпитавам в самостоятелност. Това е истина. Да се бориш с желанието да предпазиш от всичко малкия човек е много трудно. Дъщеря ми например не ми разрешава да нося раничката с вещите му: „Той ще си носи нещата сам.“ Но когато я вдигна, ми се струва твърде тежка, затова, щом останем сами с него, нарушавам забраните и вземам раницата. Разбирам, че това е неправилно, но съжалението над внука взема връх.

Мисията да бъдеш баба е сложна, изисква много мъдрост и, разбира се, определени сили и време. Работя по това. Но тъй като от самото начало реших, че ще участвам активно в живота на внука си, между мен и родителите му съществуват ясни правила: веднъж в седмицата в петък и събота го вземам да нощува при мен, а на другия ден го водя на басейн. Този график устройва всички. Зет ми и дъщеря ми възприемат моите „дежурства“ като нещо, което се разбира от само себе си. Една от приятелките ми се нервира по този повод – от младите родители нямало да дочакам благодарност.

А на мен тяхната благодарност не ми е нужна. Да общувам с внука си е истинско щастие. Затова аз самата съм благодарна на родителите му, че го има на тоя свят.

Прочетохте ли

Бавачка или баба