Автор: Мария Пеева

Татко се казва Константин, а мама - Елена. Когато бях малка, мислех, че всички женени хора празнуват имените си дни заедно. Нещо като много специален семеен празник. Животът обича да си прави шеги с нас. Аз съм Мария и взех, че се омъжих за Иван. Не празнуваме заедно имените си дни, но двете ни имена също обичат да вървят в комплект и някак си подхождат. И за приказки, и за вицове.

Но сега ще ви разкажа за моите Константин и Елена.

Някога мама беше много кипро женче. И като момиче такава е била. Лелите ми все я подкачаха, че от трите тя е най-кокетната и най-много хваща окото. С нейните големи пъстри очи, нацупени устнички, кръшна фигура на амфора и този уязвим, крехък вид на жена, която има нужда от закрила, веднага е привлякла погледа на татко. А татко какъв хубавец беше…. На младини много приличаше на Микеле Плачидо или може би на Стефан Данаилов. Строен, с широки рамене и здрави жилести ръце, къдрав и най-вече лъчезарен. Момичетата са били луди по него. Но той не се разсейвал - очите му само в мама.

А тя, представете си, била сгодена, като се запознали. И то за инженер. В еснафското семейство годежът си е почти сватба. Татко знаел, че няма никакъв шанс и само я наблюдавал отдалеч. Колеги били. Тя - млад счетоводител, той - някъде из склада, докато учи вечерно. Татко е имал проблем с образованието. Той е от силно религиозно семейство на адвентисти. Отказал да ходи на училище в събота и не му разрешили да завърши. Затова и се дипломирал впоследствие вечерно. Мама е от православно семейство на дребни буржоа. Толкова различни били двамата, като възпитание, ценности, приоритети. Но любовта не пита каква ти е религията. Татко видял мама и повече не помислил за друга. Сигурно и ерген е щял да си остане, защото тя била вече обещана.

Годежът обаче се развалил. Годеникът кръшнал, а мама разбрала, че другото момиче е бременно. И се отдръпнала. Сама се отдръпнала. Онзи казал, че съжалява. Обещал да зареже клетото момиче и да се ожени за мама, но тя - не. Кой ще му гледа детето? Дете е това, не е шега работа. Не може да се остави току-така. После от мъка взела, че се разболяла. А татко видял, че не е на работа и питал колежките й, дето все го закачали, къде е Ленка. Казали му. А неговото сърце хем се свило, че мама страда, хем ей така започнало да пърха от надежда. Може би сега ще го забележат!

Татко изчакал мама да оздравее и да се върне на работа и хоп, изтъпанчил се на обедната почивка пред всички да я покани на среща. Тя го погледнала в очите и му отказала. Пфу, за какво й е този прост работник. А той на другия ден пак. И така, докато един ден не се съгласила.

Продължението съм ви го разказвала. Татко толкова бил замаян от любов и щастие, че на първата среща мама му говори нещо и ситни, а той върви като заслепен и право в нея гледа. А на пътя дупка от отворена шахта. И татко взел, че паднал в нея. Мама даже не разбрала. По някое време се усетила, че върви и си говори сама, обърнала се, татко го няма, само главата му се подава от дупката. От срам не смее да извика за помощ. И досега се смеят на тази история. И оттогава все под ръка си ходят. За всеки случай. Да не пропадне някой по пътя.

Откакто се разболяха и двамата, много приятели и роднини ми казват: “Ех, колко жалко за вашите. И как така и двамата едновременно ги тресна тази деменция, та сега не знаят на кой свят са? Да беше поне само единият.”

Дълго време и аз мислех така. Но вече знам. За добро е било. Какво щеше да прави единият без другия. Как щеше да страда, като остане сам? Нека да си бъдат двамата.

То нали такъв е обетът.

В добро и в зло, докато смъртта ни раздели. 

Дай боже още много път да имат заедно. Все под ръка.

Моите Константин и Елена.

*************

Прочетохте ли Моята дъщеричка Елена? Всъщност там разказвам за... сина ми Константин :) Ако темата за деменцията ви интересува, ви препоръчвам Защо не разбрах по-рано.