Автор: Ина Зарева

Всеки новороден родител започва трескаво да отмята с черти на вратата изминалите седмици, в които е оцелял без сън, храна, вода и всякакви жизнеподдържащи функции. Фанатично отбелязва оцеляването си и пресмята колко още остава докато малкото вресливо чудо, яхнало живота му, не стане достатъчно голямо, за да си ляга, става, храни, облича и да си пуска телевизора само.

Първата година минава в нещо средно между амнезия, ступор и истерична паника.

През втората пак не се спи, но малкото чудо е станало толкова сладко и изобретателно, че замерването с играчки в 3 посред нощ, се отдава на великолепното му чувство за хумор, което е взело от вас или на любовта към нощния живот, по която се е метнало на баща си.

През третата година сте като Шива, но клонирана на три - бясно препускате между детски градини, работа, детски площадки, домакинстване, работа, детски градини, безкрайни разболявания, безкрайни болнични, работа от вкъщи, обилно подправени с нощните кошмари на детето, което отново се е върнало да спи при вас и всяка нощ плаче на сън: „Не ме оставяй в градината, не ме оставяй в градината!“ Сутрин кошмарите продължават, но на живо. Ако то спира да плаче, малко след като сте го оставили, то вие плачете цял ден, чувствате се като майка – нацист и с носталгия си спомняте за месеците денонощно будуване вкъщи. Вкъщи!

През следващите години водовъртежът се превръща от приятно ромолене в гръмовен грохот. Отново не спите, защото имате да довършвате работа от офиса, да шиете костюм на маруля за тържеството в детската градина, да надувате сто балона за рожден ден или да го играете Феята на зъбките, Феята на неплаченето в градината, Феята на подредените дрешки, Феята на майките феи.

Наивно си мислите, че с тръгването на училище, всичко ще се нормализира. Ха ха! Бясното препускане се превръща в „Need for Speed“ – всяка сутрин, за да не закъснее детето за първия час; всяка вечер, защото занималнята е създадена за всички останали, само не и за родители, които работят до 17.30 в другия край на града.

Не дай си Боже детето да е проявило някакъв талант. Или пък два. Нижат се безкрайно водене, чакане и взимане от школи, уроци, спортни зали, училища и читалища. Овладявате всички олимпийски дисциплини, за да прекосите града три пъти за една вечер.

Междувременно някак се е появило братче или сестриче. Ах, вие – оптимисти такива! Комбинацията бебе и първокласник е като овчарски скок над кактуси – каквото и разстояние да успеете да прескочите накрая пак имате бодли в....... Най-вече от вина. Все някой е пренебрегнат за сметка на другия, все някой е закъснял за училище или за хранене. Все така вашият сън е като видение в пустинята. Още малко и ще го стигнете. Още съвсем малко да пораснат.

Глупости!

Та нали и второто дете преминава през всички гореизброени етапи. Даже при него се регистрират цели три дарования. Талантите при първото дете не само не са замрели, но и те се разгръщат с пълна сила. Овладявате всички щафетни дисциплини. Срещате се по три пъти на ден със съпруга си, някъде из града и обменяте единствено следната реплика: „На ти това дете, дай ми другото.“ После обратно.

Децата растат. Сънят ви все така се клатушка като пияно привидение и се хили зловещо. Нощите ви стават все по-бели, а дните все по-черни. Нямате търпение да заспят всички, за да започнете истинската работа – да си напишете доклада, да проверите домашните, да изпечете сладки за благотворителния базар в училище.

Мислите си, че само още малко да „дръпне“ голямото ви дете и всичко рязко ще се промени. Разбира се, че всичко се променя, само времето ви за сън все още се отмерва със секундарника. Защото с порастването на голямото ви дете, започват и големите ви разговори, и големите обсъждания на филми, ситуации, влюбвания и разлюбвания.

Редят се уроци за кандидатствания, самите кандидатствания, пътувания за концерти и разнородни изяви на даровитите ви деца (на кой пък се метнаха такива). Графикът ви вкъщи е по-червен от този в работата.

Отдавна сте се отрекли от съня, като от демон. Създали сте такива строги правила и разчети, че децата цял един път седмично не закъсняват за училище. И тъкмо започвате бааавно да поемате въздух, когато дъщеря ви, облечена отгоре до долу в тежък рок, ви връчва списък с концертите, които иска да посети до края на годината. Да стоите два часа на едно място, без да правите и координирате нищо, ви се е случвало последно, докато сте били увити в пелени. Казвате с въздишка:

- Разбираш, че няма как да те пусна сама, нито пък да дойда с теб. Но ако си намериш свястна компания, като под свястна разбирам: мъжки пол, над 170 см., математик, отличник, говорещ членоразделно и пишещ грамотно, с черен колан и изкаран курс към БЧК, с доказано чисто съдебно минало на родата му поне до 7-мо коляно, тогава можеш да ходиш, където и когато си поискаш.

Рокът отсреща тръсва тъжна балада:

- Ако беше толкова лесно, щеше ли да има толкова самотни баби с котки, бе мамо!

И така сто години по-късно отново сте тийн, ритъмът подскача между спиралата и пейсмейкъра, обаче детето е щастливо и съвсем скоро свястната компания се задава на хоризонта.

Следващите няколко години безсъние изкарвате със скърцащи по пода нокти в опити да се откъснете от спалнята си и да стоите изправени изобщо. Редят се безкрайни очаквания децата да се приберат от клубове, концерти, гостувания, пътувания. Да минат балове, следвания, сватби... Редят се трескави взирания в телефона по цели нощи, безкрайни тревоги, мисли, страхове. Реди се всичко друго, но не и сън.

И един ден децата вече наистина са големи. Имат свои подредени дни и животи. Градят свои семейства.

И ето – в далечината се задава вашата лична нощ. Тази, в която най-накрая ще се заспите и ще спите тооолкова дълго, както някога в миналия век. Подготвяте се ритуално. Първо разчиствате паяжините от леглото си. После изваждате любимата си възглавница и тя грейва като същинска луна върху тъмните сатенени чаршафи. Накрая се потапяте в това изкусително лоно като в нежна, ароматна вана и започвате съблазнително да примамвате демона – сън. Той никак не вярва в добрите ви намерения и все още обикаля предпазливо около вас. Но вие сърцераздиращо убеждавате и него, и себе си, че вече нищо няма да ви раздели. Прегръщате се като стари приятели, впивате се един в друг, вдъхвате се и никой повече не смее да помръдне.

До звъненето на телефона в 5:

- Мамо, нали не спиш? Ще си имаме близнаци!!! Много съм щастлива и ме е страх. Нали ще ми помагаш?

Скачате от леглото и отхвърляте демона – сън от себе си толкова силно, че той се блъсва в стената и се разбива завинаги на милион парчета, а вие извиквате с все сила в слушалката:

- Веднага лягай да спиш! Чуваш ли ме? Веднага! Аз идвам.

Препоръчваме ви още два страхотни текста от Ина:

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб 

Купон след 40? Задължителен е! 

Може би ще ви е интересно и да разберете дали и вие имате някой от тези 30 признака, че имате "мамешки мозък"

Автор: Мария Пеева

Надали има родител на този свят, който да не мечтае най-доброто за децата си. Съмнявам се, че някой иска да отгледа крадци, измамници, ленивци и безхаберници. Всички се борим да им осигурим най-правилното образование и възпитание, най-подходящата среда, да им дадем най-доброто начало, истински летящ старт да вървят напред и да реализират потенциала си.

А децата ни са прекрасни, всичките. Любознателни, изпълнени с оптимизъм и надежди, лъчезарни, кипящи от безкрайна енергия, мечтатели, откриватели, бунтари. Какво се случва някъде по пътя с тях? Кой убива мечтите им? Откъде се взимат тези стотици, да не кажа хиляди младежи, които започват висше образование, само за да не работят? Които се пребиват едни други по футболни мачове? Които предпочитат да си прекарват нощите в чалготека или пред компютъра и да проспиват дните, вместо да отидат на лекции или да започнат работа? Млади, здрави, способни хора, които не знаят какво да направят с живота си? Момичета и момчета с високи очаквания и ниска ценностна система?

Ще ви кажа откъде се взеха. Ние си ги отгледахме. Може би не конкретно вие или аз, но нашето поколение, с нашите ценности и разбирания. Чрез скритите послания, които им отправяхме ежедневно и ежеминутно в разговори, новини, коментари, социални медии. На какво научихме децата си? Ето няколко клишета, които се повтарят постоянно като един твърде изтъркан рефрен на народното недоволство.

1. „Богатите хора са престъпници.“ Българинът категорично отказва да повярва, че човек може да забогатее само с труд и ум. Винаги подозира измама, лъжа, престъпление зад финансовия успех. Няма как да научим децата си да работят упорито и да вярват, че ще се реализират добре, ако ние самите не го вярваме. Децата ни реално са демотивирани, още преди да започнат да работят. За какво им е? По-добре да потърсят далавера, някой бърз удар и да забогатеят изведнъж. Или просто изобщо да не се хабят и да си намират по-интересни занимания за уплътняване на времето.

2. „Успелите хора са късметлии.“ Още едно клише, което ме кара да потръпна. Какво значи късмет? Късмет е да не те блъсне кола, докато пресичаш. Късмет е да случиш на родители, защото тях не си ги избираме. Късмет е да родиш здраво дете. Не е късмет да учиш и да работиш по четиринайсет часа на ден, това е упоритост и амбиция. Не е късмет да вземеш правилното решение и да поемеш риск – това е далновидност и интуиция. Може би за нас е по-лесно да приемем собствените си поражения, когато наричаме чуждите успехи „късмет“, но това е много погрешно послание за нашите деца. И колкото и да е изкушаващо, по-добре да го избягваме. Защото ще възпитаме младежи, които не вярват, че успехът е възможен с труд и талант, а разчитат само на късмета. Идеята за късмета омаловажава и собствения ни провал, и чуждия успех и затова сме толкова склонни да я прегърнем, но в нея няма нищо конструктивно. Да възпитавате децата си да вярват, че успехът се дължи на гол късмет, е все едно да им кажете, че вместо да работят, по-добре да играят лотария.

3. „Учи, за да не работиш.“ Това клише е останало още от соц-времената, когато властта уж беше в ръцете на пролетариата, но всъщност всеки искаше детето му да работи „на бюро“. Скритото послание, което отправяме към децата си с подобна реплика е, че да работиш е срамно, скучно и неприятно и трябва да се отлага колкото може повече. Изобщо най-добре, ако може да се скатаваш някъде по цял ден и някой да ти плаща за това. Колкото и да ми е странно, все още има хора, които разсъждават по този начин. Слава богу, стават все по-малко.

4. „Всичко става с връзки.“ Още един постулат от миналия век, от който ми се повръща. Какво значи „връзки“? „Връзка“ ли е да покажеш пред партньорите си, че на теб може да се разчита и следващия път отново да те потърсят? „Връзка“ ли е да си предаваш работата навреме и качествено свършена? „Връзка“ ли е да си лоялен, отговорен и организиран? Вместо да учим децата си, че без връзки нищо няма да им се получи, по-добре да ги научим да си създават сами „връзките“ – като са добри партньори в служебните отношения. Личните контакти са решаващи във всяка една професия или бизнес, но те се основават на взаимно доверие, което се гради с постоянство, надеждност и много усилия.

Не твърдя, че в клишетата няма резон. Те не се появяват ей така, от нищото, с повея на източния вятър, като Мери Попинс. За жалост, реалният живот понякога ни сблъсква с живите им въплъщения. Но зад всяко такова клише стоят поне десет души, които го опровергават. Огледайте се около себе си и ще ги намерите. Навсякъде около нас има чудесни примери за успели хора. Нека се изказваме с уважение и добро чувство към тези, които са се реализирали добре, вместо да ги обвиняваме във всички земни грехове и да търсим срамни тайни зад успехите им. А накрая погледнете и в огледалото. Нищо ли не сте постигнали? Нима всичко дължите на връзки, измами, престъпления или чист късмет? Нима не сте работили здраво, за да се осъществите? Нека дадем личен пример за успех на децата си, като се радваме на собствените си постижения. Може да не сме Бил Гейтс или Анджелина Джоли, но със сигурност има с какво да се гордеем в професионалното и личностното си израстване. Децата ни трябва да виждат, че оценяваме своите успехи и постижения, независимо дали са малки и големи. Всяка професия предлага предизвикателства и възможности за развитие. Нека се радваме и споделяме успехите си у дома. Ако допуснем децата ни да растат в атмосфера на скрито недоволство, пораженчество, завист и мнителност, ще възпитаме у тях леност и примирение. Ако ние не вярваме в успеха, обричаме и тях на провал. Как да проявят своя потенциал, ако собствените им родители го отхвърлят? Вместо да убиваме мечтите им с клишета, нека ги насърчим да се борят, като уповават на собствените си качества, труд и умения. И да вярваме, че ще успеят. Защото клишетата са за това – да ги разбиваме, а не да им служим.

Moже би ще ви харесат и тези публикации:

За стереотипите във възпитанието 

Как да си отгледаме жертва

Когато пътуваме с деца на море, винаги носим някои лекарства от първа необходимост. Може би е парадоксално, но с времето броят на децата нарастваше, а количеството на лекарствата намаляваше. Предполагам, причината е, че мама стана по-спокойна и уверена и престана да подскача при най-малкия проблем.

 Наскоро ми се наложи да търся термометър за детенце, което ми беше на гости, и дори не можах да го открия, просто защото от години не съм ползвала. Затова списъкът, който ще ви предложа, е минимален, и единствената причина да го препоръчам е, че с малки деца е добре човек да е застрахован и да не му се налага да търси аптека по нощите, особено в малко градче или в чужбина. Тъй като на морето най-честите вируси са стомашни, повечето медикаменти са за тях.

И така:

1. Препарат за промиване на рани и лепенки. Ние винаги взимаме риванол, йодасепт и стерилни марлички, както и лепенки с различен размер. Когато е леко одраскване, морската вода го лекува, но палавниците често обелват коленете сериозно и тогава е добре да имаш нещо подръка. Имаме и антибиотичен спрей, но предпочитам да го избягвам.
2. Медикамент против повръщане – ние използваме натриев цитрат. Препоръчвам ви да вземете и една ампула деган, но тя е за много крайни случаи – тоест ако повръщането не може да се овладее по друг начин или ако има сериозен риск от обезводняване. Има и свещички против повръщане, но то често върви с разстройство, което ги прави неефективни.
3. Медикаменти против разстройство – ние използваме ентерол. Освен това винаги взимам пробиотик, като биогайя, който давам задължително, ако се проявят симптоми на стомашно разстройство или каквото и да е неразположение. Обикновено нося и няколко сашета хидратин алфа, който възстановява водния баланс на организма и много бързо помага при обезводняване.
4. Медикамент против алергии – ние използваме Аериус. Тъй като моите деца са правили и псевдокруп, нося също и метилпреднизолон за инжектиране, ако сме на място, където не мога да очаквам бърза помощ да дойде навреме.
5. Антипиретично средство – като парацетамол или нурофен, според възрастта. Давам го само при действително висока температура, когато усетя, че детето го втриса.
6. Спрей с физиологичен разтвор за запушени нослета. Можете да вземете и ампули.
7. Абсолютно винаги взимам и капки Отипакс за уши. Те не лекуват заболяването, но облекчават болката и са ме спасявали през много нощи с болни ушенца.
8. Препарат против насекоми, ние използваме Аутан.
9. Лосион против слънце. Тази година взех био лосион. Ползвали сме най-различни марки и общо-взето всички работят. Лосион за след слънце не използваме, изобщо съм на принципа за минимално количество химия.
10. Витамин С ампули. Моята панацея при всяка болежка. Когато Коко беше малък, много плачеше, като се удари и му давах витамин С като най-безобидно лекарство. Беше убеден, че успокоява болката му. И досега мисли така. Плацебо ефектът е голяма работа.
11. Не нося сиропи за кашлица или капки за нос и общо-взето избягвам да ги ползвам. Обикновено хремата и кашлицата минават от само себе си на морето. Ако не минат, значи и самолечението не би помогнало и трябва да се търси лекар.
12. Упсарин за мама и тате. На деца аспирин не се дава при никакви обстоятелства.

Няколко съвета за профилактика:
– Никога не пийте чешмяна вода на морски курорти. Това, че местните хора я пият, не означава, че на вас ще понесе добре.
– Внимавайте децата ви да не гълтат морска вода или вода в басейна на хотела.
– Избягвайте заведения със съмнителна хигиена. Ако някое капанче не ви вдъхва доверие, изобщо не рискувайте. По-добре си купете плодове или нещо пакетирано. (Единственият случай, в който бих препоръчала пакетирана храна)
– Лично аз предпочитам ястия без месо и яйца, най-вече салати.
– Яжте пакетиран сладолед от фризер, не от улицата.
– Ако сте с бебе, предварително си пригответе пюренцата, кашите и необходимата храна, освен ако не сте сигурни, че там, където отивате, има всичко необходимо.
– За бебето носете и памперси и мокри кърпички, отново за всеки случаи. Може на курорта ви да няма предпочитаната от вас марка. Не забравяйте и памперсите за басейн.
– Ако детето е предразположено към стомашни разстройства, не е лоша идея да си носите и лечебна хумана.
– За малките деца е винаги добре да имате подръка солети, някакви плодове и сокчета, за да не ви карат да им купувате лакомства на плажа, които могат да разстроят стомахчето им.
– Ако ви се наложи да търсите лекар на морето, моето впечатление е, че някои „курортни“ лекари предписват антибиотик без да е толкова наложително. Антибиотик се дава при бактериални инфекции и изобщо не помага за вируси. Затова ако се съмнявате, че антибиотикът е предписан без нужда, можете да пуснете кръвно изследване за Це-реактивен протеин, така нареченото CRP, което диференцира вируса от бактерията. Ако CRP е в норма, значи детето има вирусна инфекция и антибиотикът изобщо няма да помогне. Ако е над нормата, вече става дума за бактериална.
– За чужбина задължително си правим медицинска застраховка. Сумата е минимална, а покрива сериозни разходи.

И накрая още един парадокс. Обикновено, когато съм добре подготвена, изобщо не се налага да използваме никое от лекарствата. Обаче всеки път, когато забравя примерно капките за уши, задължително някой от моите се тръшва от ухобол и се налага нашият татко да обикаля посред нощ за аптека. Затова предпочитам да подредя всичко в една малка чанта, да я прибера в дъното на куфара и да се надявам изобщо да не ми потрябва.

Ето и моя списък за тазгодишната ваканция.

Риванол
Йодасепт
Стерилни марли
Лепенки в различни размери
Тампони за уши
Мокри кърпички
Дамски тампони
Натриев цитрат сироп
Деган – две ампули
Ампулки физиологичен разтвор
Упсарин
Нурофен – сироп за деца и хапчета за големи
Аериус – сироп за деца и хапчета за големи
Ентерол сашета
Биогайя хапчета
Отипакс
Аутан
Лосиони за слънце – за деца и големи
Витамин С ампули

Автор: Мария Пеева

Оплаквам се на приятелка от ежемесечните женски болежки и как отново не съм изчислила правилно кога да е морската ни почивка, а тя въздиша:

– Ох, по-добре това. Мен питаш ли ме, като вече съм в менопауза?

Това е нещо, с което още не съм се сблъсквала, а приятелката ми е съвсем малко по-голяма. Прибирам се вкъщи и както винаги подхождам към новия потенциален проблем задълбочено, научно и любознателно. Тоест, пиша в гугъл „менопауза“. След което започвам да чета и разбирам следните твърде притеснителни факти.

Менопаузата може да настъпи във всеки един момент, може би вече ме дебне зад ъгъла.
Ще стана изключително нервна, сприхава и при всички положения по-непоносима от обичайното си състояние за околните.
Ще ме връхлитат горещи вълни и студени тръпки, които ще се редуват и постоянно ще трябва да си вея с ветрило, вестник, да пускам вентилатор, климатик или да се загръщам с шалове и вълнени жилетки. Понякога вълните и тръпките ще ме нападат едновременно и тогава ще се чудя дали да си вея или да се загръщам, но във всички случаи ще се потя неудържимо.
Ще започна да наддавам на тегло и да ми растат косми.
Ще страдам от безсъние, намаляване на концентрацията, отслабване на паметта и хронична умора.
Хормоналното лечение може да има тежки странични ефекти.

И накрая тотално сразена, прочитам, че ще загубя интерес към секса, което ме довършва.

Кога възрастта не е от значение

След като изчитам всички тези ужасии обаче, най-после попадам на статия, която човешки ми обяснява, че менопаузата изобщо не е толкова страшна, че не е болест, а съвсем нормално състояние, и изобщо не е нужно да взимаш хормонални лекарства. Освен това вълните не са чак толкова нетърпими, теглото се регулира със спорт и правилно хранене, има билки и витамини, които помагат, йогата, разходките и масажите се отразяват чудесно и всъщност дори е полезно яйчниците ти да престанат да произвеждат яйцеклетки, защото така пазиш ресурсите на организма си. Да не говорим, че няма нужда да се притесняваш вече, че ще забременееш, или че цикълът ти ще дойде, докато си на почивка. А съветът за секса най-много ми хареса, цитирам:

Половият контакт стимулира притока на кръв към вагината и околните тъкани и това помага за по-дългото запазване на тяхната еластичност.

Тоест, редовният секс е най-добрият метод за облекчаване на симптомите при менопауза. Е, щом и докторите го казват, кои сме ние да им противоречим? Менопауза, и с теб ще се справим. Момичета, наблегнете на превенцията. :)

За всеки случай, макар и успокоена, решавам да се консултирам с Пеев, моят личен мъдрец и арбитър на всички важни житейски въпроси – от възпаленото ухо на кучето до цвета на роклята ми за сватбата на Теди.

Около 40

– Ванка, малко се притеснявам, че един ден, може би съвсем скоро, ще вляза в менопауза.

– Това пък какво е?
– Ами, когато вече няма да имам цикъл.
– Ти още бебета ли искаш?
– Не, боже опази!
– Е, какво те притеснява тогава?
– Ще настъпят разни промени в организма ми. Може вече да не ме обичаш.

Пеев ме поглежда и отсича :

– Ами, да! Меро, как не се бях сетил досега, че толкова години те обичам, САМО ЗАЩОТО ИМАШ ЦИКЪЛ.

Препоръчваме ви още:

Обикновената жена

Думите, които спояват връзката ни

"Секс? О, не! Та ние сме женени от векове!"

Автор: Мария Пеева

Не ви разказвам тази история, защото е сърцераздирателна, макар че все още ми се свива сърцето от нея. Разказвам ви я, защото се радвам, че има все по-малко деца като онзи сладък, мургав и мръхляв Райчо, когото намерих в кофата за смет на площад Съединение в Пловдив преди цели 22 години. Ядеше мазно парче от вестник.

По онова време бяхме младо семейство, с бебе и живеехме на един тавански етаж в центъра на Пловдив. Не се оплаквам, напротив, спомням си онези времена с най-добри чувства, защото с моя Иван се обичахме повече от всичко на света, бяхме млади, силни, борбени и нищо не ни плашеше – нито работа, нито учене, нито постоянното безпаричие, а Теди беше най-сладкото малко човече на света.

Едно от любимите ни развлечения бяха ежедневните разходки по Главната в Пловдив, а квартални градинки ни бяха двата най-хубави парка на града – Градската градина и Цар Борисовата градина. Бяха бедни времена, задаваше се Виденовата зима и те далеч не изглеждаха толкова чисти и добре поддържани като днес, а освен това нямаше и толкова майки с бебета. По време на криза първото, което изчезва от улиците са бременните жени и майките с колички. Наборът на Теди бяха толкова малко деца точно по тази причина и все го разхождах самичка, така и не си намерих весела мамешка тайфа, каквито после имах с по-малките ми синове. На разходка обикновено правех една голяма обиколка, докато Теди заспи в количката, а после сядах на някоя пейка и си четях книжка. Идилия.

С Райчо се намерихме един слънчев ден, докато довършвах поредния трилър, а наоколо нямаше жива душа, освен може би някой пенсионер, който се влачи към Четвъртък пазара в жегата, за да си купи евтини домати или чушки за зимнина. Нещо прошумоля на метър от мен, стреснах се, вдигнах поглед и чак подскочих, когато от бетоненото кошче за смет видях да се подава рошава детска главица на съвсем малко хлапенце. Огледах се, не видях наоколо мургави роднини, малкият беше съвсем сам. Беше се настанил в кофата удобно, кръстосал крачета и дъвчеше замислено мазно парче вестник.

- Гладен ли си?

Хлапето ме погледна и нищо не каза. Големи будни черни очички, мръсно личице, уж детско, а като на възрастен, можете да си го представите. Какво да го правя? Краткият ми жизнен опит не включваше справяне с дечица в кофи за боклук. Купих му баничка. (Ех, какви баници продаваха на спирката на Четвъртък пазара, дали все още ги има?)

- Обаче искам да излезеш от кофата. Ела да седнеш на пейката при мен.

Малкият ме погледна изпитателно и паркира на скамейката с баница в ръка, която изчезваше за отрицателно време. Може би трябваше да купя две?

- Как се казваш?

Пак мълчание.

- Можеш ли да говориш?

Кимна с глава.

- Имаш ли семейство?

Мълчание.

- Татко?

Мълчание.

- Мама?

Мълчание.

След половин час се озовах в къщи, вече с две хлапета. Когато Иван се прибра, завари един изкъпан, сресан и добре нахранен малчуган с доволен поглед. Облякла му бях едно комплектче на Теди, представете си какъв малък клечо е бил, след като му станаха бебешките дрешки. След като му зададох куп въпроси, на които отговаряше предимно с кимане или въртене на глава, разбрах, че е на пет годинки (не изглеждаше на повече от три) и има мама. Как се беше озовал в кофата обаче и къде е тази мама, не стана ясно.

Иван естествено се ужаси, когато му заявих, че хлапето остава вкъщи. Не защото е лош човек, а защото е реалист, здраво стъпил на земята. Нарисува ми разни апокалиптични картини. Обясни ми колко е незаконно да го задържим просто ей така, не е бездомно коте все пак. После извика на помощ и баща ми и двамата ми дръпнаха още по-сериозна лекция. Наблегнаха на чувствата на майката, която сега обикаля някъде из града и безутешно си търси детето. През цялото време осъзнавах абсолютната невъзможност на цялата ситуация и как нищо не мога да направя за това дете по простата причина, че едва гледахме и себе си. Просто отлагах момента, в който ще си го призная на глас. В крайна сметка сложих в едно пликче две ябълки и една играчка на Теди, която малкият си беше харесал, а Иван тръгна да го води към районното заедно с баща ми.

На вратата приклекнах до него и го хванах за раменете.

- Сега ще те заведат в полицията, а оттам при мама. Всичко ще е наред, ще видиш. И никакви кофи повече, чу ли?

Хлапето ме погледна с тези огромни очи, още по-блеснали на чистата муцунка.

- И да си научиш името, обещаваш ли? Искам другия път да ми кажеш как се казваш.

Чак тогава се усмихна и за първи път заприлича на истинско дете, а не на миниатюрно копие на старец.

- Райчо.

Зарадвах се и го прегърнах.

- Видя ли сега? Ето че можеш да говориш. Виж какво хубаво име си имаш – Райчо! А аз съм Мария.

А той ми каза:

- Не Мария. Мама.

Не успях да ревна, баща ми и Иван набързо го отведоха. В полицията им казали, че не е първото дете, което някой намира в кофите, или да проси, или изоставено. Обикновено ги отвеждали в дом, ако не си знаят адреса.

Какво се случи с Райчо не знам. Би трябвало вече да е голям мъж, почти трийсетгодишен. Дали са намерили майка му, дали някой го е осиновил, дали е отраснал в дом, дали е завършил училище...

Дали е оцелял?

Нищо не направих тогава за хлапето. Вдъхнах му празни надежди, постъпих наивно, дори глупаво. Не помогнах.

Но сега имам тази възможност.

Поканиха ме в консултативния съвет на фондация „За нашите деца“. Не заради тази история, разбира се, на никого не съм я разказвала досега, освен на най-близките си приятели. Поканиха ме заради ангажираността на сайта ни с каузите на всички наши деца. Заради работата ни. Приех, защото вярвам, че мога да съм им полезна. Мога да направя нещо, което тогава не успях. Да помогна. По времето, когато аз се чудех какво да правя с Райчо, те вече са действали в България и са спасявали деца като него. Само че тогава не знаех за тях, за да ги потърся.

Но вече знам. И ще разкажа и на вас. Все още има много Райчовци, които остават в родилното отделение или се озовават в дом за деца без родителска грижа. И те нямат нужда от спонтанни, необмислени пориви на съчувствие, а от стройна, организирана подкрепа, която да им осигури семейство, способно да се грижи за тях. Дали тяхното собствено, дали приемно, дали осиновители в България – има варианти и те работят.

А Райчо означава „слънце“. Така и не успях да го кажа на онзи Райчо, който не стана мой.

Автор: Мария Пеева

Най-малкият ми син, Алекс, четвърти поред, се оказа „трудно“ детенце. Както татко му веднъж отбеляза:

- Много е несправедливо най-палавото дете да ти се роди, когато си на 40.

И е точно така. Отгледали сме три момчета преди Алекс и си мислим, че сме опитни родители, а изведнъж се сблъскваме със съвсем различни проблеми и общо-взето отново се налага да се учим в движение.

Когато види „трудните“ деца в чужди семейства, човек понякога си казва, че вината е на родителите. Или са прекалено строги, или са прекалено либерални, или не обръщат достатъчно внимание, или обръщат твърде много внимание. Но ето че не е така. Четири деца, възпитавани от едни и същи хора, с едни гени и все пак толкова различни. Теорията, че всичко е от възпитанието и семейната среда, че детето е тесто, което можеш да омесиш по своя воля, тотално става на пух и прах, когато погледнеш в невинните сини очи на ангелчето, което ти обяснява, че всъщност батко му е разтурил стаята и е изсипал всички играчки, книги и дори дрехите от гардероба на пода, за да си направи крепост.

Реших да споделя с вас моите наблюдения над „трудното ми дете“, с какви проблеми се сблъсквам, кои методи работят и кои са абсолютно неефективни.

Първото, което трябва да отбележа е, че трудното дете е изключително любознателно. Повечето бели, които прави, са всъщност плод на интереса му към света. То ще разглоби колелото си или някоя скъпа играчка, защото му е интересно как са направени. Ще пусне телефона ви в леген с вода, за да види дали плува. Ще надраска домашната работа на батко си или международния ви паспорт, защото иска да се научи да пише буквите като голям. За да канализирате по някакъв начин разрушителната му страст, постарайте се да има достатъчно безопасни вещи за разучаване и изследване под ръка и прибирайте старателно всичко, което не искате да намери. Стандартните играчки много бързо му омръзват, затова му давайте подръчни материали и вещи от домакинството. Не казвайте „не“ на всичко, което поиска, защото ще си го вземе сам зад гърба ви. Давайте му варианти. Ако иска да разглобява, дайте му нещо, което после лесно ще сглобите сами. Ако иска да реже, дайте му непотребни списания. Вместо да го ограничаваме, трябва да пренасочим вниманието му. Ако е свръхенергично, да го запишем на спорт. Ако е свръхкреативно – на изкуство или някой кръжок за млади техници или конструктори.

Ето и второто наблюдение от опита ми с Алекс - трудното дете много ви обича и често с белите, които прави, всъщност иска да ви зарадва. То ще боядиса новата ви бяла блуза с водни боички, защото знае, че обичате розово. Ще открадне градинските лампи на съседката, защото е решил да украси собствения ви двор. Ще възпали ухото на кучето, защото му се е сторило мръсно и се е опитал да го измие с вода. Повечето му пакости всъщност са водени от искрен стремеж да достави радост и затова реакцията ви го обижда повече отколкото предполагате. Забелязах, че когато се карам или крещя след пакост от този сорт, той заема защитна позиция. По-добре работи когато му обясня надълго и широко кои неща не са редни и как нараняват чувствата на другите. „Мама харесваше розово, но точно тази блузка искаше да е бяла, както ти обичаш синьо, но също така си харесваш новата жълта блузка.“ „Не може да взимаш неща от чуждия двор, защото те са си техни. Представи си, че съседите влязат в нашия двор и вземат новата ти количка. Няма ли да ти е мъчно?“ „Ето сега Чара я боли ушенце и ще трябва отново да я водим на лекар.“

И последно, но не по важност. „Трудното дете“ има собствено виждане за това как трябва да се случат нещата, които го касаят пряко – какво ще яде, дали ще спи на собственото си легло или при вас, дали ще отиде на детска градина или не, какво ще облече. Методите на заплаха тук са напълно неефективни. То се заинатява още повече и е много странно, да не кажа шокиращо, да чуеш от устата на 4-годишно човече: „Ще правя каквото си искам, защото това е моят живот“. Още повече, че ако се замислим реално, е точно така. Пробвайте вместо със заплахи, да му дадете избор. Този метод действа при нас. Пример – не иска да яде вечерята си, а направо десерта. Вместо да го заплашваме „Ако не си изядеш вечерята, няма десерт“, му кажете същото, но така че да прозвучи сякаш изборът е в негови ръце и той взима решението. „Нали знаеш, че десертът е част от вечерята? Значи имаш два варианта – вечеря с десерт или нищо. Ако човек е гладен, яде. Ако не е гладен – не яде. Ти сам реши дали си гладен.“ Наскоро водихме подобен разговор и за спането в отделна стая. „Големите момчета, които карат мотор, не спят при мама и татко. Ако смяташ, че си голямо момче, ще трябва да спиш отделно. Ако смяташ, че още си малко момченце, ще трябва да приберем мотора, докато пораснеш достатъчно. Ти сам избираш.“ Алекс сумтя, легна при нас за малко, отиде си в стаята, по някое време пак пристигна, повъртя се около нашето легло и накрая каза: „Избирам, че съм голям“, и излезе с гръм и трясък на вратата зад гърба си.

Няма да ви заблуждавам, че този и десетки подобни разговори се провеждат веднъж и после всичко е наред. Всеки ден историята се повтаря в най-различни ситуации, а пакостите стават все повече. Номерът е да не си изпускаме нервите, да не крещим, да не прибягваме до заплахи и обиди. С годините все повече си мисля, че най-ценното качество на един родител е търпението. Може би ще ви успокоя, ако ви кажа, че дори да ни липсва, то децата неминуемо ще го възпитат у нас.

Характерно за трудните деца е, че имат силен характер и воля, но това пък са техните най-ценни качества. Не е идеята да ги „пречупим“, а да ги научим да ги използват конструктивно. Любопитството, упоритостта, това, което наричаме своеволие, могат да са трамплин за големи успехи, макар че сега ни притесняват и ядосват. Детето си идва с характера, но родителят може и е длъжен да му помогне да развие този характер в положителна насока, а не да го мачка. Затова нека приемем „трудното дете“ като дар Божи, а не като наказание. Ние също ще научим много от него.

Изкушавам се да завърша с този цитат от „Емил от Льонеберя“ на Астрид Линдгрен:

В цяла Льонеберя и в цял Смоланд, и в цяла Швеция, и — кой знае — може би в целия свят, едва ли е имало хлапе, което да е направило повече пакости от Емил, онзи, който живееше в стопанството Катхулт в общината Льонеберя в Смоланд преди доста време. Как това момче успя да стане председател на общинския съвет, когато порасна, това може да се причисли към чудесата, но той наистина стана председател и най-свестният мъж в цяла Льонеберя. Ето че като пораснат, и най-проклетите дечурлига с течение на времето могат да станат съвсем добри — успокоително е като си го помисля. Вие не смятате ли така, а? Защото май и вие сте правили много пакости, доколкото разбирам? Я, не сте ли? Как можах така да се заблудя?!

Прочетете още за проблемите, които срещнахме, когато най-кроткото ми дете стана тийнейджър в Пубертетът - неизбежното зло. 

Може би ще са ви интересни и тези полезни фрази за успокояване на детето.

А ето тук ще намерите забавната история с появата на Алекс, чието индианско име е Телешка опашка.

Автор: Цветелина Чобанова

"Не се чувствам щастлива. Отношенията с половинката ми не вървят. Бракът не се оказа онзи приказен свят с романтични вечери на свещи и розови листенца, плуващи във ваната. Какво се случи? Защо на мен? Какво се прави сега? Кой от двама ни е виновен?"

Това е само един вариант на връзка, която е в криза. На взаимоотношения между двама души, които не се случват спрямо очакванията им, представите им, мечтите. Но разновидностите може да са хиляди - изневяра, независимо дали осъществена или все още в главата на един от партньорите. Отдалечаване от партньора и охладняване на взаимоотношенията. Комуникация „на различни езици“ и обвиняване на другия. Появата на дете, кариерно развитие, нов проект... Колкото двойки съществуват по света, толкова различни взаимоотношения има. Съответно са различни нюансите на кризите им, възникването им и разрешаването им. Няма рецепта как се разваля една връзка, нито как да се възстановят взаимоотношенията.

Но има един съществен модел, който се повтаря във всички боледуващи връзки. И това е отказът от отговорност. Задайте си въпроса – поемам ли отговорността си за тази криза. Мога ли да се огледам и да видя себе си, или единствено виждам причината в другия? Достатъчно ли съм силен, за да кажа: “Не знам какво се случва с нас, но ми се иска да разбера къде грешим”. Мога ли да потърся помощ, за да се срещна със себе си, да се огледам в огледалото и да бъда честен? Не с другите. Да бъда честен със себе си.

Когато ме заболи ухото, отивам на специалист УНГ, когато си счупя ръката, отивам да ме гипсират, пускам си кръвни изследвания веднъж годишно, за да следя състоянието на тялото си, ходя на зъболекар, за да ми оправи кариеса. Но все още не е прието да се отиде на психолог или психотерапевт, когато душата страда и когато връзката боледува. А нима един изгубена любов боли по-малко? Чувам често “да не съм луд, за какво да ходя на терапия”, “там ще ми промият мозъка, аз съм си добре”, “така си се харесвам”, “аз нямам проблем, проблемът е в другите, в държавата, в политиците”.

А когато има проблем в двойката, единият започва да обвинява, а другия в отговор, започва да се защитава. И там някъде връзката се прекъсва. Комуникацията става еднопосочна или спира в задънена улица.

Има и ситуации, в които единият партньор иска да отиде на семейна терапия или дори само на еднократна консултация, но другият казва “моля те, може да се справим само, какво ще си показваме кирливите ризи пред чуждите хора, какво разбират те от нашите проблеми”.

Ако има желание от двете страни да се видят различията, проблемите, какво е довело до кризата и как може да се спряват с нея, не винаги е необходимо да се намесва психотерапевт. Но много често партньорите основно търсят вина в другия или в себе си, не могат да преценят реалната ситуация и не знаят как да излязат от нея. Всички сме имали този опит и знаем, че когато сме вътре в проблема, понякога виждаме единствено него и не можем да се дистанцираме. Не можем да намерим ключалката, в която да превъртим ключа и да отворим нова стая, която да декорираме отначало като използваме опита си натрупан до сега.

Терапевтът няма за цел да ви променя, нито да търси виновен. Той е вашето огледало, което ще ви помогне да се видите в детайли, с онези свои качества и ресурси, които сте забравили или просто приели за даденост. Да, ще има и моменти, в които истината няма да ви хареса, но тя ще бъде вашата истина. Тази истина, която ви прави уникални човешки същества и уникална двойка. Защото какво е връзката? Нещо, което се държи от двата края и за него са необходими двама души. Аз и ти. Но понякога изпускаме въжето и тогава имаме нужда някой да ни помогне, да се опитаме заедно с него да отговорим на своите въпроси. Държа ли въжето от моята страна, или искам само другия да го държи? Точно това въже ли искам да държа? Каква е моята отговорност към това, което се случва?

Терапевтът не е до вас, за да взима страна, да ви защити или обвини. Той няма да каже кой е прав и кой не е, нито какво решение да вземете. Но той може да ви бъде огледало и да ви помогне да разберете по-добре себе си и взаимоотношенията си с другия.

Препоръчваме ви и тази статия на Цвети - Секс? О, не! Та ние сме женени от векове.

Цветелина Чобанова е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Освен всичко това Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си. Тук можете да разгледате сайта й. 

Автор: Мария Пеева

Ако случайно сте изпуснали "Черната къща", първата книга от трилогията на Питър Мей, след втората набързо ще поправите тази грешка. И то не защото е задължително да сте я прочели, за да разберете продължението. Просто атмосферата ще ви завладее, а героите ще ви влязат под кожата. По мое мнение втората книга е още по-добра от първата, но и първата няма да ви разочарова.

В „Човекът от остров Луис“ отново се озоваваме на мрачния северно-шотландски остров, брулен от ветровете и населен от затворени корави хора, всеки от които сякаш крие някаква зловеща тайна.

И може би наистина е така, защото сред торфените полета местни хора намират мумифициран труп, който може да е на хиляди години… или пък не.

Малкото почва, съществуваща на този брулен от ветровете остров, на три часа път от северозападния бряг на Шотландия, дава на хората храна и топлина. Също така приема мъртвите им. И в много редки случаи, като например днес, връща някой от тях.

Както писах в ревюто на първата книга – островът сам по себе си е сред главните герои в тази поредица. Има нещо толкова автентично в описанията му, че той вече не е само декор, а буквално оживява във въображението. Всичко, което се случва, сякаш отразява суровата му зловеща природа, произлиза от нея и се връща към нея. Вече познатият ни от „Черната къща“ детектив Фин Маклауд също решава да се завърне в родния си дом. Животът му е обърнат с хастара навън след загубата на детето и развода със съпругата, с която нищо вече не ги свързва. Полицейската работа не му носи удовлетворение, след като не може да разкрие кой е убиецът на сина му. Объркан и обезверен, той се завръща на острова, който преди толкова години е смятал, че напуска завинаги, без да таи особени надежди за бъдещето си. Но там отново се озовава въвлечен в криминална загадка, чиито следи този път водят към Тормод Маклауд, бащата на Маршели, някогашната голяма любов на детектив Фин. Авторът отново ни разказва историята успоредно – минало в първо лице и настояще в трето. Но миналото този път не виждаме в спомените на Фин, а в откъслечните и объркани мисли на стария Тормод, който страда от деменция. Питър Мей е успял да предаде много достоверно това унищожаващо личността заболяване, което за жалост познавам твърде добре.

Мога да ги чуя как разговарят в антрето така, сякаш съм глух или отсъствам. Сякаш съм умрял. Понякога ми се иска наистина да бях.

За да помогне на нещастния старец, Фин се ангажира със случая и малко по малко разплита кълбото на отдавна погребана тайна, която застрашава живота на най-близките му хора. Героите оживяват пред нас с човешките си съдби, мрачни и бурни не по-малко от суровия климат на острова, а минало и настояще се преплитат в истории на любов, омраза, религиозна нетърпимост и ревност, жестокост и разкаяние, до изненадващия финал, в който едно сираче най-после намира своя пристан, един баща спасява дъщеря си с цената на душата си, а една отдавна изгубена любов разцъфва отново.

„Човекът от остров Луис“ е с награда за най-добър шотландски криминален роман на 2012 г. и с още куп отличия. Не че това има значение за запален читател на кримки като мен. Книгата просто е силна, завладяваща и запомняща се.

А третата част – „Шахматните фигури“ - вече ме очаква на нощното шкафче.

Може би ще ви е интересно да прочетете и впечатленията ми от „Черната къща“.