Този текст ни изпрати Яница Минкова и мисля, че няма майка, която не би се съгласила с него. Въпреки че привидно работодателите не дискриминират жените след майчинство, ако за едно и също работно място кандидатстват майка, необвързана жена и необвързан мъж, кого ще предпочетат според вас? А колко майки се връщат на работа след майчинство, само за да открият, че вече няма къде? Отговорът всички го знаем. А всъщност работодателите не знаят какво губят! И ако вместо да се чудят как да се отърват от жената след майчинство, й дадат шанс, ще бъдат много приятно изненадани. Ето какво ни написа Яница.

След като в СV-то няма отделна графа за това дали имаш дете или нямаш, най-важният и първи зададен въпрос по време на интервюто за работа е дали имаш деца.

По-спокойно, мили работодатели! Не се бийте кой да НЕ вземе на работа жена след майчинство. От това губите само Вие!

Ето пет причини майката да се справя перфектно в офиса, да е продуктивен служител и добър колега.

1. Социализация

Ние имаме спешна нужда от социализация, искаме да спрем да говорим за памперси, мляко, ако, пране, прах, тръшкане, мрънкане, кой в колко ще излиза на площадката и какво ще правим в това лошо време. Ние копнеем за добри служебни отношения и не търсим интриги и клюки, защото нямаме време за такива неща. Искаме нормален човешки контакт и приятелство.

Една различна семейна история

2. Продуктивност.

По-продуктивен служител от майката няма! Мога да съм адекватна пълен работен ден и то без да съм спала през отминалата нощ, нищо няма да ми убегне. Това упражнение съм го правила две години и съм го отренирала добре. "Уморена съм" е забранена дума в речника на майката, а за единица време тя е способна да свърши повече работа отколкото очаквате.

3. Мултитаскинг

Мога да върша поне 10 неща едновременно без да забравя за първото, с което съм се захванала. Ако не ми вярвате, заповядайте да ме видите у дома как едновременно сменям памперс, говоря по телефона, готвя бебешко пюре и вечеря от три ястия, пера, гладя и подреждам шкафа с играчки, който по-голямото дете е разхвърляло.

Търсенето на работа

като приключенски екшън

4. Справяне с екстремни ситуации

Дори да е спрял тока, мога да ползвам тоалетната и на тъмно, защото поне ще съм сама вътре, няма да има излишно мрънкане. И да не ползвам обедна почивка, няма да е голяма загуба за мен, защото през последните 2 години буквално съм забравила какво е това. Майката е способна на неподозирани геройства и дори няма да забележи, че прави нещо необичайно, от което друг би се оплакал.

5. Добра организация

По-организиран човек от майката няма, нейната супер сила е в правенето на графици и спазването им. Майката е свикнала да разчита на собствените си сили, защото е всеизвестен факт, че докато си е вкъщи с бебето, тя "нищо не прави" по цял ден и затова всички извънредни задачи се стоварват на нея. Затова тя не само си прави точен график, с който не пропуска и най-незначителните ангажименти, а на всичкото отгоре успява и да го изпълни.

Вие продължавайте да се биете кой да НЕ вземе жена след майчинство на работа, защото детето й ще се разболява, защото ще отсъства от работа, но реално погледнато, докато тя е на работа, 100% ще отметне много повече задачки от онези колеги с клатещите се крака.

Но кой ли се замисля за това?!

*******************

Прочетохте ли 5 идеи за работещи мами? 

Препоръчваме ви още и Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое?

Автор: Ина Зарева

Нека си го признаем. Умираме от страх! Всички козметични грижи, гладувания, спортувания, търсения, намирания, физически, душевни и духовни катарзис - цялото това надбягване с времето не е просто суета. Това е дълбок, ужасяващ страх, че един ден ще бъдем сами и непотребни на никого. Че това, от което сега не ни стига въздух и време, един ден ще е минало. Хората, на които държим, ще избледнеят един по един като стъпки в пясъка. Накрая ще дойде океанът от самота и ще заличи всичко, като че никога не го е имало. Да, умираме от страх да не останем сами, след всичко, което сме имали.
Според Мария Станкова, Самотата и Старостта чакат търпеливо пред вратата, а Самотата е дълга като бримка – допълва Добромир Банев.
Нали знаете как е в дълго чаканата събота - надуваме я с очаквания, напълваме я с планове, разтягаме я от желания. А когато се събудим и е събота, изпадаме в истински нервен срив – кое по-напред да направим. Да чистим ли, да сготвим ли, да се поиграем с децата ли, да се разходим с приятели ли, да дочетем книгата си ли, да погледаме филм, да спортуваме, да се разкрасим, да попътуваме, да се отдадем на хобито си ли, или просто да поспрем и да се огледаме? Докато се борим да свършим колкото се може повече от всички тези неща, съботата поизморена, поизстрадала и позахабена си е тръгнала тихомълком.
Така става и с живота ни. Изнизва се като прекрасен почивен ден, а дългите делници, като че никога не са били.
Децата ни вече представят първите си гаджета, докато ние все още усещаме вкуса на първата целувка върху устните си.
Любимите ни вече разпръсват сребърен прах в косите, докато ние все още ги имаме за тийнейджъри.
Приятелите ни се разболяват и умират, докато ние все още се каним да повторим щурите си купони с тях.
„Животът е много кратък и много сладък“ – ми каза 93-годишната ми баба, часове преди да почине. Как е възможно да не е уморена и смазана под толкова много години трудности, загуби, мъки? – мислих си. Та аз самата едва издържам понякога.
Поколението на нашите баби беше гордо, твърдо и по детински радващо се на живота. То не се депресираше, то се ядосваше. То не се еманципираше, то не отстъпваше от мястото си. То не се уморяваше да живее, а живееше, за да се уморява.
Като бях на 29, казах на един приятел психолог, че няма изобщо за какво да живея повече. В този момент имах всичко, за което някога съм мечтала, че отгоре. Следователно нямаше какво друго хубаво да ми се случи, а ме чакаха само спадове и загуби. Той много дълго ми се смя. Сега, години по-късно водя онова ми 29-годишно аз с още едно дете, още две професии, още десетки приятели, голямо количество смях, любов, видени и преживяни красоти, емоции, екстази, достигания и мечтания. И с много истински загуби и спадове, разбира се. Но важното е, че не ми се случиха само те. И че то не беше право.
Животът е много сладък и много кратък – каза баба, която не покани Самотата и Старостта да влязат в живота ѝ, до последния му ден. Дори да ги усещаше в и около себе си, се правеше, че не ги забелязва. И те се дръпваха в ъгъла и сумтяха разочаровано.
Дали самотата се страхува от ботокс и лифтинг? Не знам. Но знам, че самотата се бои от любовта. И колкото повече обичаме, толкова повече имаме за обичане и толкова по-малко за остаряване.
Дали ще е дълга старостта, зависи само от това колко силно го живеем този живот. Колко истински го искаме. Колко страстно му се отдаваме.
И колко много не ни е страх да се уморим. От живеене, обичане, губене и плачене. Защото умората е тази, която те кара да спреш, да поемеш въздух и да продължиш още по-надъхано. Умората не идва на дивана, докато захапали края на одеялото го гледаме този живот как си отива, и още жив го оплакваме. Умората не идва, докато стоим на брега, вместо да плуваме. Нито докато прекосим океана набързо с луксозна яхта. Умората от живеенето идва с плуването до отмала, до удавяне, до безсъзнание. Тогава умората от живота не идва никога, а Старостта и Самотата недоволстват в ъгъла.
Това да ти е умората – казваше същата тази моя баба – да готвиш за деца! – докато аз недоволствах колко много работа имам около тази печка.
Един ден децата ми ще са на хиляди километри от мен, моята печка и моята умора по тях. Ще си готвят сами или ще им готвят други. Един ден многоцветният безпорядък в къщата ми ще се превърне в скучна бяла суета. Един ден денят ми няма да е разпънат на 24 части, а ще се търкаля безцелно по улиците. Един ден ще погледна в ъгъла, ще се оплезя на Старостта и Самотата и ще поканя всичките си приятели на бастунено парти.
Един ден ще кажа на някого, че животът е много кратък и много сладък, а той ще ме запомни с парфюм, молив за очи и книга.
Един ден, но дотогава ще пазя съботата. Няма да я раздувам, няма да я насилвам, няма да я прокъсвам от желания. Ще я вдъхна от аромата на палачинки с ягодово сладко сутринта, до този на хубаво питие по залез. Ще я разгърна бавно като важна книга. Ще я целуна нежно като бебе. Ще я разходя за ръка като възрастна двойка. Ще я обичам, поне както обичам съпруга си. Ще я огледам, както оглеждам белите си кичури. Ще я сготвя като ароматно задушено. Ще я напиша и ще я изпея. И ще я оставя да ми отвърне със същото. Без да ме е страх, че ще свърши. Защото следва неделята. Когато наистина ще си почина.

************

Прочетохте ли Мъдростта боли?

Препоръчвам ви и За трохите по пътя

Автор: Мария Пеева

Не ме вини, снахо мила. Голяма напаст сме. Първо, на връх рождения ти ден те заразихме с въшки. И то не стига, че Коко ги домъкна от училище, ами като му казах, че двамата с Теди сте въшлясали, ме гледа с тия ми ти невинни сини очи и ми вика:

- Ето значи от кого съм се заразил!

Даже и виновни излязохте. Ама какво да направя, като толкова те обича Коко и все гледа да те гушне. Е, от много гушкане, прихванахте бубите.

Ами кучетата? Не ти стигат вашите две, че те дърпат, и ти вият, и ти цапат, ами и нашите песове, щом те видят, и двамата са върху теб да те оближат. Да не те плаша, ама и на бебето така ще правят. Ти не че си от страхливите де.

Пък сега и с тоя вирус, където го прихванаха всички вкъщи… Ти ще раждаш тези дни, а момчетата се натръшкаха с по четиридесет градуса. Треска ме тресе, ама не от грипа, а да не вземат и това да ти лепнат.

Но в наша защита ще кажа, че никое друго бебенце няма да бъде толкова обгрижвано, и обичано, и облизвано, и разсмивано, колкото твоето. Четирима чичовци го чакат, да, четирима, и брат ти броя, и всеки си е наумил на какво ще го научи и на какво ще си играе с него. Не знам кога ще се дореди татко му до него, толкова желаещи има вече на опашката.

Косьо каза, че ще рита с него и ще го научи на всичките компютърни игри. Не че баща му не ги владее, но бас ловя, че малкият ще се крие от татко си и ще тича у нас да играе. Коко каза, че ще му готви и ще му рисува, и клипчета ще снима с него. От малък ще го открехне на всички джентълменски похвати, и комплименти ще го научи да прави. Алекс… Алекс каза, че много ще го гушка и понякога ще го побийва, ама само като не слуша. Но такъв си е Алекс, все с лошото почва, иначе е душа човек. Онзи ден като разчиствах играчките, гледам в една кутийка подредени колички. Питах го да не ги е забравил, че не си играе с тях, а той ми отговори съвсем сериозно и даже малко строго: 

- Не, тези ги пазя за бебето на Яна и Теди, като порасне, да му ги подаря.

Освен това да те предупредя, че сме много ревливи. Хеле аз, ама и момчетата пускат по някоя сълза. Ще ревем на раждането, ще ревем на изписването, после на погачата, после на рождените дни, на всеки първи учебен ден, както и на последния, и изобщо с нас от рев и от смях няма да се отървеш. Помниш ли как всички ревахме, като заминахте за Англия с Теди? Ей така ще е. 

Само свекър ти не реве, но той пък е най-смешен. Онази вечер, както си седи и ни в клин, ни в ръкав скокна изведнъж:
- Бебето къде ще спи, като ни го дават в събота и неделя? Ми трябва да купим креватче!
- Ванка, спокойно! - му казвам. - Първо, не знаем дали ще ни го дават всяка събота и неделя. Може майка му изобщо да не иска да го дава. А дори да иска - все пак си има и друга баба. Може у Петя да ходи в събота и неделя.
А Ванката мълча, мълча, пък изтърси:
- Петя винаги може да идва да го вижда тук.

Такива сме ние, Пеевите, ту въшливи, ту кекави и сополиви, ту ужасно обсебващи, но… поне сме обичливи.

Но ти това си го знаеш. Затова и ни прощаваш останалото.

А аз си пазя онова, което ми написа веднъж. И като се притесня, че много ти досаждаме, си го вадя и си го препрочитам.

Ти може и да не си случила на семейство, но аз наистина случих на снаха.

****************

Прочетохте ли Иван ще да е?

За раждането си Яна разказва ето тук.

А това е прекрасното писмо, което тя ми написа.

Автор: Мария Пеева

Когато Коко разбра, че сме поканени при самия шеф Манчев, за да готвим заедно… Иска ми се да бях снимала онзи момент, за да ви го покажа. "Мамоооооо! Наистина ли? Ама да не се шегуваш! При шеф Манчев!!!" След пет минути скачане из къщи, след като тотално подлуди кучетата и едва не настъпи възмутения от тази врява котарак Фройд, Коко най-после се успокои и се обади по телефона на всичките си приятели да им се похвали.

Не си спомням на възрастта на Коко да съм имала неговия афинитет към готвенето. Мама не обичаше да й се пречкам из кухнята и след като няколко пъти ме изгони, не посмях повече да я прекъсвам. Но си спомням, че макар да не ми разрешаваше да се бъркам на свещенодействията й, понякога ми позволяваше да седя на малкото диванче и да я наблюдавам, а накрая ми даваше да оближа останалата течност от кексовото тесто или великолепния баварски крем, който приготвяше. Мама беше от тази порода готвачи, които владеят малко рецепти, но ги изпълняват съвършено, прецизно и чисто - все едно извършва хирургическа операция с деликатните си ръце. Освен това тя никога не експериментираше. Когато след години самата аз станах домакиня и започнах да готвя, винаги се ужасяваше от моите кулинарни фантазии и заявяваше снизходително: В лещата се слага само кимион, а в боба - джоджен. Тя го наричаше гьозум, по турски. Баба ми е отраснала в турска махала в Пловдив и мама беше научила от нея много думички (и рецепти) на турски и арменски, които оцветяваха и без това пъстрата й реч. Когато се разболя от деменция, първите признаци бяха, че започна да забравя перфектните си рецепти и току-правеше вълшебните си курабийки без захар или пилето с бира без бира. Много е тъжно как болестта ни отнема близките ни хора късче по късче. Но понякога докарвам някое ястие с нейния вкус от детството ми… и това ми връща отново онези дни и моята майка, която при всичката й строгост и мнителност, обичах и се възхищавах с цялата си невинна детска душа.

Може би защото винаги съм искала да бъда част от готвенето у дома, позволявам на момчетата да творят из моята кухня, стига да имат желание. Теди се научи да прави някои гозби и гладен няма да остане, но той пък и случи на жена кулинарка, та няма особен стимул да се развива в тази насока. Косьо проявява любопитство само когато е гладен, но може да си направи сам спагети, сандвич, салата, кремче… Справя се, макар и без голямо желание. Но Коко… Коко е абсолютен фен на всички кулинарни предавания и готви с огромно желание при всяка възможност. Веднъж ми беше казал, че иска да стане готвач. Не знам дали това е неговото призвание, времето ще покаже. Но със сигурност знам, че и да не стигне до висотите на кулинарното изкуство, поне ще готви с радост и удоволствие за семейството си. А какво по-хубаво от това?

Поканата от шеф Манчев ни изненада изключително приятно, а да влезем в кухнята на истински ресторант беше много вълнуващо - не само за Коко, но и за мен. Шеф Манчев на живо е един колкото голям, толкова и усмихнат човек, с дълбок глас като на оперен певец, който веднага приковава вниманието. На всичкото отгоре изобщо не се държи като истинска звезда, каквато е всъщност - напротив, пред вас застава един съвсем земен и много благ човек, само проницателният му светъл поглед зад рамките на елегантните очила ви респектира и издава, че това е човек, който не само се цели нависоко, но и постига целите си. Изключително впечатляваща личност.

Тъй като всички деца обичат бургери, шеф Манчев предложи да сготвим домашен бургер от книгата му с рецепти “Мечти и кошмари” с 61 рецепти. Не мога да не похваля Коко, който под зоркото око на шеф Манчев и с малко помощ успя да се справи сам почти с всичко.

Много се впечатлих както шефът му обясняваше подробно и прецизно не само процеса и тънкостите на приготовлението, но и правилата за безопасност - като започнем от миенето на ръцете и стигнем до рязането с нож или как се слагат продуктите за пържене, така че да не те изпръска горещата мазнина. 

Без повече бавене ще ви опиша рецептата, за да пробвате и вие у дома домашния бургер на шеф Манчев. Вкусът е повече от невероятен и ни най-малко не преувеличавам. За да стане бургера наистина като по рецептата, необходимо е на предния ден да си приготвите маринования лук, а соса - няколко часа предварително. Не че иначе няма да стане вкусно, разбира се :)

Домашният бургер на шеф Манчев

Маринован лук:
Шеф Манчев го беше приготвил предварително, защото трябва да престои 24 часа в хладилника. Иначе рецептата е следната:
3 глави червен или бял лук
3 скилидки чесън
4 дафинови листа
10 зърна бахар
200 мл оцет
3 с.л мед
8 с.л. Захар
Розмарин и мащерка

Измитият лук нарязваме на шайби. Слагаме оцета и всички останали съставки да врат 5 минути, после добавяме лука и варим още пет. След като изстине, прибираме в хладилник за 24 часа.

За соса (сосът е много специален, да го опитате непременно)
1 морков
1 глава лук
1 скилидка чесън
Половин ябълка
1 червена чушка
60 мл олио
200 г доматено пюре
50 г горчица
Щипка къри
50 гр. Захар
1 ч.л. пушен червен пипер
400 мл зеленчуков бульон
2 с.л. сос Уорчестър (слага се след като се свали от котлона.
Сол и черен пипер

Настъргваме на ситно моркова, чесъна и необелената ябълка, лукът нарязваме на кубчета. Задушаваме в загрятото олио, добавяме почистената и нарязана на ситно чушка. Овкусяваме с подправките и доматеното пюре, после доливаме с бульона. Когато течността изври наполовина, сваляме от котлона и пасираме. Минаваме през цедка, добавяме соса Уорчестър и оставяме да се охлади.

За бургера (това е за 4 порции):

600 г телешка кайма (не знам откъде шеф Манчев взима каймата за ресторанта си, но беше страхотна)
100 грама сланина
8 тънки листа бекон
160 гр камембер
Щипка канела
Сол и черен пипер
4 питки за бургер
Малко нарязани листа айсберг

Омесваме каймата със солта, пипера и канелата. (Вкусът на канелата изобщо не е натрапчив, но бургерът стана много пикантен с нея, не я пропускайте.) Сланината нарязваме на дребни кубчета и отново омесваме с нея, а после прибираме в хладилника да стегне.

От каймата правим бургери приблизително с размера на питката. Печем на грил тиган или барбекю за няколко минути от всяка страна. Малко преди да са напълно готови, слагаме камембера да се разтопи, а парченцата бекон запичаме.

Питките разрязваме по средата и също леко запичаме.

Намазваме двете половинки на питката със соса, после слагаме листата айсберг, шайбите лук, по две листа запечен бекон и бургера с разтопения отгоре камембер. Поливаме с още малко сос и затваряме с другата половина.

Под рецептата в книгата пишеше, че е любима на екипа на “Кошмари в кухнята”. Е, ще ви призная, че вече е любима и на нас. 

Благодаря ви за невероятното преживяване, шеф Манчев! И ви умолявам, ако все пак намерите време, да направите курс за малки готвачи. Ще направите щастливи много деца и техните родители! Великолепните снимки са на моята приятелка и жрица на спомените Ивелина Чолакова, която не устоя и също опита от бургера. 

И не само тя, всички похапнахме, поприказвахме си и се възхитихме на салатата и предястието, които междувременно се приготвяха за клиенти.  

Накрая си позволявам да ви препоръчам и ресторант Кактус, където може да опитате кулинарните изкушения на шеф Манчев. Уверявам ви, че там ще намерите само мечти, кошмари няма да откриете, нищо че книгата се казва "Мечти и кошмари". А ресторантът ме впечатли, не само защото кухнята е превъзходна, с изключително качествени продукти, които са подредени като в същинска аптека, и не само защото цените са съвсем нормални, а хората - усмихнати и любезни. А най-вече заради уютната атмосфера, едновременно елегантна и гостоприемна, изискана, но без грам претенциозност и фалш. Място, където, признавам си, за първи път отидох, но подозирам, че ще ни стане любимо семейно заведение. Стига да ни търпят, разбира се. Това, което ми направи отлично впечатление е, че в ресторанта имаше както семейства с деца, така и хора, които очевидно бяха на бизнес среща.

Коко ми прошепна на влизане: "Мамо, ние сега ще готвим ли за клиенти?", но когато приключихме с бургерите, вече нямаше никакво желание да ги дава на когото и да било. Така че ако някой ден става професионален готвач, едно от нещата, които ще трябва да научи е, че готвачът готви не само за себе си :)))) Нали, Коко?

Но ти си щедра душа и обичаш да споделяш, макар че изяде бургерите на братята си на път към вкъщи. 

- Нищо, мамо, аз вече мога да им правя винаги, когато поискат! - каза моят малък готвач и се усмихна доволно.

За книгата може да прочетете повече тук. И моля ви, непременно да пробвате рецептата за домашен бургер и да ни пишете :)
А ето и защо за децата е полезно да готвят.

Автор: Данаил Найденов

Разказаната от Мама Нинджа история за преживяването на нейна приятелка и детето ѝ в детски кът ме накара да стисна чашата си с вода толкова силно, че успях да я счупя и за щастие не отнесох нито един шев. Мислех, че това се случва само по филмите. Уви, не е така. Случва се и в реалността. Ето я и въпросната случка, споделена от Цвети Цекова.

Значи, днес в един детски кът, забелязвам как едно момченце налага с все сила Тони по главата с тенис топка. Та, навлизам вътре като хаваец в иглу, за да видя какъв е проблемът на хлапето с моето хлапе. И виждам нещо неочаквано:
Един татко лежи в басейна с топките и се хили, а отсреща друг снима с телефона сценката с издевателството над Антоновата главица.
Питам най-учтиво:
"Извинете, мили ми анаболни господа, с нотки на псевдо хипстъри, защо вашето дете се държи като Чък Норис на първолаците, а вие сте крайно задоволени от това, като примати пред бананова сергия?"
Отговорът:
"Добре, де. Няма да го бие повече, аре..."

В реалността се случват и множество други събития с необратими последствия, които обаче не се дължат само на случайността. Дължат се на възпитанието и по-скоро на погрешното такова, особено ако съдим по случката на въпросната дама. Разбира се, тъпомерът вече има нова скала за измерване и в неговия пик стои бащата с реакцията си, която, ако беше малко по-умна, щеше да е най-малкото малоумна. Без да генерализирам и да изпадам в абсолютизъм, то най-вероятно същите малоумни бащи са изхвърлили от себе си онези момчета и момичета, които убиват котки и кучета за удоволствие, ритат просяци, чупят прозорците на тролеи и се имат за точно толкова недосегаеми, за какъвто се имаше Антонио Монтана под въздействието на кокаин в блестящия „Белязаният“ на Брайън Де Палма. Бързам и да се презастраховам, защото не съм наследник на Нострадамус и не знам какво пале ще излезе от моето собствено дете, което така умело съм облякъл в безгрешие като всеки един друг родител, но все пак има граници – онзи абсолютен интерстелар, отвъд който стоят осемдесетте процента. Сещате се.
Процентите най-вероятно са повече и това се обяснява с общата ни народопсихология, в която е напълно нормално жената да стои пред печката и да върти манджи, докато мъжът коли прасе, маже бузите на децата с кръв, а дни след това не изтрезнява по потник и слипове пред новинарските емисии, гордо отпиващ „от чичовата домашнярка“. В същата тази народопсихология е релевантно да се измерва мъжеството с насилие и то не само над подопечните вкъщи, но и в кръчмата, а оттам проекцията директно попада и върху училището, където се събират сборището от нереализирани бащини мечти, ескалирайки по линолеума на безрасъдството.
Да адмирираш детето си, което удря с топка друго дете и едновременно с това да го снимаш с телефон, радвайки му се, е нищо повече от дебилизъм в крайна форма. Абсолютен нонсенс, който не би се поддал на лечение поради закърнелия мозък на оператора и възпитателя. И не, не са виновни детските филмчета като „Уили Койота и Бързоходеца“, „Костенурките нинджа“, „Самурай Джак“ или „Наруто“ за това, че децата ви първо ритат, а после питат. Не са виновни и учителите в детските градини и училищата, че не успяват да озаптят малките ви хулиганчета с неонацистки възгледи. Виновни сте вие, малоумници! Виновни сте, че не сте успели да се откъснете от средата, която ви е превърнала в класически ретроградни балканджии, така умело гордеещи се с трите морета и прикриващи разбитите си мечти с маската на алкохолизма и битовото насилие.
Парадоксалното в случая е, че нито една от възможните ответни реакции не е релевантна и възпитателна в случая. Поставяйки се в конкретната ситуация, то първичното в мен би опитало да вземе превес и да ме накара да разбия самодоволната мутра на бащата-идиот (да ме извиняват лекуващите се от идиотизъм). Пагубното в случая е, че това ще има катастрофални възпитателни последици. От другата страна изпъква примирението, в което също не желая да възпитавам детето си – библейският принцип за обръщането на другата буза доказано не работи, което от своя страна води до нуждата от мигновеното взимане на балансиращо решение. Какво е решението обаче и зависи ли то от пола на пострадалата страна на родителя? Хамлет би се молил езикът на черепа да може все още да пее (превод: Валери Петров), за да му даде правилния съвет и да го посъветва как, по дяволите, да постъпи. Аз пък се моля да заживеем в свят, в който рационализмът да бъде не екзотично звучаща думичка, а наложен принцип.

Данаил вече ни е гостувал с историята си Татко е машина, но го познавате най-вече от страхотните му ревюта в popcornmoviesbg.com.

Историята на Цвети ни изпълни с възмущение, не защото едно дете е ударило друго с топка, това може да се случи на всеки. А защото това става с одобрението на бащата. Ето така се посяват семенцата, от които израстват нашите цветя на злото. Препоръчвам ви да прочетете и То е напаст, която убива. Защото всичко започва от пясъчника.

Автор: Марая Чуруликова

Автор: Мария Пеева

Снощи сънувах майка ми.

Мама е тук, в идеална форма и кондиция, усмихната, щастлива и доволна от живота. През повечето време. Единственият проблем с нея е, че в собствените си мисли тя е дете. Попитах я какво си е пожелала за Нова година. “Здраве, какво друго? И да са живи и здрави мама и татко.” Това си пожела майка ми - здраве на отдавна покойните ми баба и дядо. Нито дума за баща ми, за мен, за Иван, за децата. После сподели, че е малко обезпокоена за родителите си, притеснява се, че не знае къде са. Трябвало да отиде до къщата им на булевард Руски в Пловдив, точно срещу Орта Мезар, и да ги потърси, защото сигурно много се тревожат за нея.

- Нали знаете къде е Орта Мезар, съвсем на пъпа на града? - ми каза. Говори ми на “ви” понякога. Как са децата ви, помня, че имате много деца, колко станаха вече… Те са ти внуци, мамо, идва ми да изкрещя, но се усмихвам: Четирима, четири момчета. Е, много хубаво, аз имам само една дъщеря, казва тя, с онзи мил, благ, красиво модулиран тон, “официалният й глас”, така го наричах като малка, този, който използва за далечни познати.

- Да, знам - и аз отвръщам учтиво. Трябва да съм винаги хладно учтива с нея, тогава тя се чувства добре, иначе се притеснява. 

- Другия път се обадете по-рано, ми казва. Ще ви поканя на гости вкъщи, на Руски, там е много хубаво. Майка ще ви приготви пуйка със сини сливи, никой не може да прави пуйка със сини сливи като моята майка.

- Разбира се. - Отново кимам. Ще се обадя непременно, мамо, но баба отдавна я няма, а ти така и не се научи да правиш тази пуйка със сини сливи. И къщата я няма. Старата хубава къща, която отчуждиха, за да разширят булеварда. Баба и дядо не успяха да преживеят загубата й и угаснаха един след друг - тъжни старци, изгубили дома си. А ето, майка ми я помни. За нея къщата на детството й все още си стои там, не най-високата, не най-красивата, но нейната. А тя наднича към улицата от любимия си еркерен прозорец, накичен със саксии здравец и мушкато. В мислите си тя е дете или девойка. По-често е дете, здраво сграбчило голяма кукла с порцеланово лице и бяла рокля от ръчно плетена дантела и сатен, с розови бузи и истински руси коси. Често ми разказва за тази кукла. А понякога е девойката с жълта рокля на черни точки, която излиза на терасата да провери за дъжд и протяга колебливо изящно заоблената си ръка с дланта нагоре, като танцьорка на индийски танци, китката под фин ъгъл, пръстите леко събрани в купичка, палецът и кутрето изнесени встрани. Мама има изящни ръце, с елегантни движения и никаква сила в тях. Никога не успяваше да отвори буркана с лютеница само с едно бързо и рязко щракване на капака като баща ми. Прехапваше устни, смръщваше вежди и безуспешно опитваше отново и отново. А после го подаваше на татко, който търпеливо чакаше и се подсмихваше снизходително: Ех, Еленке, без мен си за никъде.

Майка ми… трудно ми беше да й простя за много неща. Как издаваше детските ми тайни на сестрите си, как нищо не ми позволяваше, как не харесваше приятелките ми, а после и гаджетата ми, как за всичко ме критикуваше, всичко ми отказваше, заливаше ме с грозни зловещи прокоби за бъдещето ми, ако не следвам съветите й. Мама, която никога не слушах и чиито грешки ме направиха това, което съм. Когато станах майка, започнах да й прощавам за майчинските грешки, но все още не съм й простила за едно. Че не ми беше най-добрата приятелка. На зрели години, като жена. Че нямаше случай да й споделя нещо, и тя да е на моя страна. Вечно критична, назидателна, осъдителна. Сърцето ми се късаше от умиление, когато виждах как приятелките ми плачат на рамото на майка си. Рамото на моята винаги беше твърдо. Това трудно се прощава. Още по-трудно се забравя.
Но тя вече всичко е забравила. Помни само това, което й харесва. Понякога малко й завиждам.

В детските ми спомени татко е добрият, а тя - лошата. Той си играеше с мен, изслушваше ме, разказваше ми приказки, галеше косите ми, докато заспя. Усмихваше ми се. Целуваше ме. А тя вечно бързаща, все надвесена над котлона или с прахосмукачката в ръка, или на телефона със сестрите си (за които имаше време). Вечно намусена, вечно угрижена. Давам си сметка колко повече грижи е полагала за мен в сравнение с татко. Но това, което помни детето в мен е, че тя ме караше да се чувствам незначителна и неинтересна, а той ме караше да се чувствам щастлива, важна, център на света. Несправедливо е, нали? Дори ужасно несправедливо. Жената, която ме е родила на този свят, която ме е отгледала, която винаги е била до мен, която ме е хранила от гръдта си, прала и гладила, която се е грижела за мен, да ми е нелюбимият родител. А татко, който все го нямаше събота и неделя, все закъсняваше от работа, все тичаше да помага на някого, да ми е толкова на сърце. Децата са сурови съдници и истината не ги интересува. Интересуват ги чувствата, които сме посели в душите им.

В съня ми мама е мое дете. И е направила някаква беля, някаква глупава детинска беля. Поглежда ме и устните й се намусват в присъщата сърдита физиономия, ъгълчетата провисват надолу, като обърнат полумесец, сякаш всеки миг ще заплаче от обида. Но не мълчи и не извръща поглед встрани, с досада, както правеше едно време, а ме гледа право в очите, отдолу-нагоре. Смалила се е.

- Извинявай, не исках! - казва ми моята майка-дете. Отварям ръце да я прегърна и тя изненадващо скача в скута ми както правят най-малките, когато се ударят и ги заболи. Сгушва се в мен и обляга глава на рамото ми.
Събуждам се от соления вкус на сълзите.

Прощавам ти, мамо. 

Автор: Мария Пеева

Тази тема е отвратителна и изобщо не ми се пише по нея. И все пак мисля, че трябва, защото такива неща не се случват само по филмите, случват се и с нашите деца и ние сме длъжни да ги защитим. Нещо повече, длъжни сме да ги научим да се защитават сами.

Става дума за педофилите. Не за тези случаи, в които дете върви по улицата и кола спира внезапно и някой го грабва и изчезва с него завинаги. Слава богу, такива неща почти не се случват в наше време. Днес модерната педофилия има съвсем друг образ. Съвременният педофил често е симпатичен човек, благ, любезен, обикновено дори познат на семейството. И никой не предполага, че докато ви се усмихва и ви поздравява, той тайничко пише на детето ви съобщения колко е мило, красиво и как потъва в очите му.

Не преувеличавам. Това е реалната история, която една много смела майка сподели в социалните мрежи, за да предупреди родителите на други потенциални жертви.
Ето и част от нейния пост в социалните мрежи:

Мили хора, познати и непознати, пазете децата си от този идиот - А.А (беше написала името и адреса му, които не мога да споделя поради презумпцията, че човек е невинен до доказване на противното)!!! Той е доказан ПЕДОФИЛ! Нагъл и лъжлив! Първият колаж е извадка от дневника му във фейсбук, а вторият- цензурирана версия /от нецензурираната ще ви се доповръща/ от чата с дъщеря ми. Борбата с него по опазването на моето дете продължи 5 месеца по установения законов път. След като не успя да се "докопа" до 12- годишната ми дъщеря, реши че ще говори за нея като за малка проститутка, а за мен - като негова любовница! Това причинява допълнително емоционално натоварване на дъщеря ми! 
Този пост може би никога нямаше да го напиша, ако не бях разбрала, че е насочил гнусните си педофилски мераци към друго дете от района, на 10 години…

Вече ви казах, че нямам право да напиша тук името и адреса на въпросния човек, нито да публикувам негова снимка, докато тече разследване. Но и да ги напиша, най-много някой да отиде и да го пребие. А той не е единственият педофил в този свят, нито в тази държава, нито в този град. Затова искам да ви напомня най-важното, че дори детето ви да няма профил в никоя социална мрежа или да следите всичките му чатове и разговори (по-скоро да мислите, че ги следите), няма гаранция, че ще го предпазите.

Единственият начин да сте сравнително спокойни, че синът или дъщеря ви няма да попадне в лапите на такъв хищник е да научите детето си, че може да ви се довери за всичко и може да сподели с вас всяка своя тревога, слабост, увлечение, грешка!

Момиченцето в тази история, на 12 години, е споделила с майка си, че този човек й обяснява колко е красива, умна, добричка и как потъва в очите й. Това означава, че тя не се притеснява да каже на майка си нищо. Ако се боеше, че майка й няма да одобри новото й приятелство, че ще й се скара, повярвайте, тя просто щеше да премълчи. Да приемем, че майка й разбере случайно, като й проверява чатовете и спре достъпа й до интернет. Това е една от мерките, които взимат родители в такава ситуация. Привидно работи, но само на пръв поглед. Защото човекът просто отива да я чака след училище. Или я намира чрез нейни приятелки. Настръхва ми косата, когато чуя някой да каже, че на неговото дете такива неща не могат да се случат, защото то е “под контрол” или “добре възпитано”. С очите си видях как едно хлапе от добро семейство се превърна в наркоман, защото майка му отказа да повярва, че нейното дете прави такива неща. И за миг не си въобразявайте, че който и да е от нас е застрахован. Спомнете си всички случаи в детството си, когато родителите ви са били убедени, че знаят къде сте и какво правите, а вие сте били на съвсем друго място и с други хора. Смятате ли, че нашите деца са по-глупави от нас? Не, те са достатъчно хитри да ни измамят, ако поискат. И достатъчно наивни да влязат в опасна ситуация, която дори да няма фатален край, ще им нанесе непоправима травма.

Знам, че съм малко крайна и по-драматична от обикновено, но това е важно, важно, важно! Наказанията и ограниченията не работят и не предпазват. Доверието и споделянето предпазва. Дете, което се доверява на родителите си, е в пъти по-малко застрашено от дете, което се страхува, че ще го накажат. Дете, което чувства подкрепа и безусловна обич у дома, много по-рядко ще се подведе по опасна компания. По-добре детето ви да пуши и вие да знаете, че пуши, отколкото да си мислите, че то изобщо не прави такива неща, а междувременно то да гълта амфети или да пробва дизайнерски хапчета, защото тях лабораторните изследвания не ги ловят. По-добре детето ви да сподели с вас, че е правило секс с гаджето си, (а вие да му обясните как да се предпазва и да следите здравето му). Отколкото да попадне в лапите на гнусен педофил, който ще му обясни как да си трие чатовете и ще й обяснява колко е прекрасна, докато я замае достатъчно, че да отиде у тях на гости и той да я изнасили, да я снима, да я предложи на аверите си и накрая да я заплаши, че ако ви каже, ще я убие.

Защото това се случва в реалността, хора, не само в страшните драматични филми, на които ревем и чукаме на дърво. Случва се и може да завърши фатално. Разбира се, че ще си възпитаваме децата, ще им поставяме граници, ще ги учим да не хвърлят боклуци по земята и да си мият зъбите, това също са важни неща.

Но най-важно от всичко е да ги опазим живи и здрави.

И единственият начин за това не е да ги държим вкъщи под ключ и да ги следим на всяка крачка, а да ги научим, че могат да ни кажат всичко, ама съвсем всичко, което им се случва и ние няма да ги предадем, намразим, накажем и отхвърлим. Да им вдъхнем увереност, че ги обичаме безусловно и каквото и да направят, няма да ни изгубят. И не, дори това не е гаранция на сто процента, че ще спасим децата си от всяко зло на света. Но е всичко, което ние, родителите, можем да направим. Оттам нататък наистина вече е Божа работа.
Нека това е мантрата ни, родители. Доверие, а не наказание. Споделяне, а не натякване. Разговори, а не караници. Казвам ви го не само като майка, а и като някогашно дете, което също е правило глупости! И е чист късмет, че е оцеляло.

Прочетете тук още за грууминга и педофилите в интернет. Има доста полезна информация. 

Може би ще ви е интересно да видите и тази статия за червената зона и жълтата зона. 

Ето и защо е толкова важно детето да има добро самочувствие и увереност, за да не се превърне в жертва на тормоз и насилие.

И още една статия, която много препоръчвам - За да не видим дъщеря си да търси спонсор.