Автор: Пролет Николаевич

Когато за първи път отидох при доктор Б., астролог и хомеопат, изпитвах тежка любовна мъка по момче, което мислех, че е духовната ми половинка. Бях безскрупулно зарязана, без нито дума, заради друго момиче. Измъчвах се няколко месеца и астрологията беше единственото, което ми идваше наум и което можеше да ми даде някакъв отговор защо.

Но астрологията не работи така. Тя не ти казва: „раздели се с него, защото не си подхождате и защото той обича друга жена“. Астрологията ти казва: „Сатурн е имал аспект с твоята Венера в четвърти дом и ти е дал урок, който ще те научи на търпение. В близките няколко месеца ще се чувстваш свободна и лека, защото Юпитер има транзит през твоя седми дом. Към края на годината може да очакваш нещо по-сериозно, защото имаш положителни аспекти в пети дом.“ Сещате се, че едно разлюбено младо момиче не очаква точно такива отговори. То иска конкретика, иска причина, иска отговор. Точно поради това останах крайно разочарована от нещата, които доктор Б. видя на моята транзитна карта.

Тръгнах си от кабинета все така отчаяна и с тази болка между ребрата по загубената любов. Тогава още не знаех, че болката и страданието са най-добрите учители и че след тях израстваш като един съвсем нов човек.

Но доктор Б. се оказа права. След 3-4 месеца лазене по корем и рев в банята, дойде пролетта и аз започнах да се чувствам по-лека. И буквално, и преносно. Един от най-добрите странични ефекти на любовната мъка е, че смъкваш килца без да се усетиш.

Ямите под очите след нощния рев започваха да избледняват. Дрехите започнаха да окъсяват. Косата и ушите ми да цъфтят. Превръщах се в един наистина щастлив елф.

Спомням си, имаше една жестока пролетна буря с проливен дъжд. Булевардът пред вкъщи се наводни. Същия ден бях облякла дълга индийска пола тип „прегърни ме“. Бях по чехли и на излизане от входа, виждайки реката пред себе си, не ми остана друго освен да си сваля чехлите, да преметна през ръка полата и да пресека булеварда с широка усмивка на лицето. Когато отидох от другата страна на улицата, ме спря едно момче и ми каза:

- Извинявай, но трябва да се запозная с теб! Видях те как пресичаш улицата и се наложи да спра по-надолу, за да те пресрещна. Просто сияеш…

Е, преди време беше, не съм пила вода от Хасково тогава, та не му повярвах и смутено си продължих по пътя, а той стоеше и зяпаше, милият, след гърба ми. Неудобно ми стана, не бях свикнала така.

Същото лято нещата при мен започнаха да се развиват екстремно бързо. Интересното беше, че не си давах зор за нищо. Бях си наложила всяка сутрин да се събуждам с песента на Джеймс Браун “I feel good” и след време тя наистина започна да действа. Ставах от леглото с настроение, обличах се, докато танцувах пред огледалото, излизах от вкъщи и оставях денят ми да се случи по най-добрия възможен начин. Скоро около мен започнаха да гравитират мъжки елементи. Сиянието си казваше думата.

В рамките на само три месеца се появиха трима ухажори. Приемах всеки от тях просто като приятел и може би точно това ги караше да упорстват още повече. Веднъж отскочих за уикенда на морето с един от тях. Ей така, да се насладим на Коралския изгрев. Друг път един от приятелите там ме задяваше настоятелно, когато отидох отново за събота и неделя. А август, когато се изнесох за десет дни на Корал, трети дойде с мен.

Този последния също възприемах като приятел, но в неговите очи нещата стояха по друг начин. Няма смисъл да лъжа, флиртуването ми харесваше. Коя жена не иска да се чувства желана? Но съумявах да поставям граница, защото нямах нужда от нова любов, заради която да страдам тежко, тежко месеци наред.

Горките ми приятели станах разногледи. Трима различни мъже идваха с мен на морето и те не знаеха, аджеба, с кого съм. А аз не бях с никого.

В това ми състояние, на гребена на вълната, в началото на септември, във фейсбук, ме срещна четвъртият. Всичките ми гаджета досега бяха от други градове, отдалече. Също и предишната ми голяма любов, за когото си бях въобразила, че е моята истинска половинка. Сега след време виждам как животът се опитваше да ме предпази от глупостта да вляза в отношения с човек, който не е за мен. Взеха ми книжката още в началото на връзката ми с онази лъжлива половинка. Налагаше се да пътувам до тях с автобус след работа и да се връщам с първия рано сутрин. Въпреки това при всяка възможност бягах към него и не виждах, че той не прави същите усилия за мен. Но младостта е глупава и така трябва.

Наистина страдах при раздялата си с него, не само защото вярвах, че това е той. Страдах, и защото се бях изморила въпреки крехките си години да търся истинския човек. А и защото той беше моята зодия.

Спомням си, обикалях вечер улиците на града, пусках си депресантска музика в колата, и този голям град ми се виждаше толкова тесен и малък. Малък за моята любов. Затова когато се запознах с четвъртия мъж, който прояви интерес към елфските ми уши, не можех да повярвам, че той е от същия град и даже ми е съсед. Беше сюрреалистична и тази първа среща, на която разбрах, че е същата зодия като мен, че години наред сме живели на 50 метра един от друг и че сме се движили в паралелни компании. Сюрреализмът не свършваше дотук. Физически той приличаше на човека, който винаги съм искала за себе си – русоляв като мен, висок като мен, с красива усмивка. И колкото да не ви се вярва, живееше сам, на последния етаж. Още едно безумно мое детско желание. Сигурно заради всички тези съвпадения, когато за първи път отидох на гости у съседа, сякаш вече бях ходила в този апартамент. Оттам насетне историята я знаете.

На третия месец бях бременна с големия звяр и животът ни стана низ от случки, на част от които вие се смеете с моите писания.

Но животът не спира с майтапите. Моята натура е буйна. Като пинчер, който лае до откат, но винаги търси гърба зад себе си. Цял живот роптая за едно и за друго срещу родителите си и сестра ми, късогледа да видя, че те искат единствено да ме предпазят от глупостите, които мога да свърша. Но срещата с мъжа ми, раждането у дома и новата ми роля на майка ми дадоха крила на увереност, които допреди нямах. Казах си: „ След като мога това, мога всичко!“

И наистина… една жена става изключително комбинативна, когато трябва да свърши куп неща едновременно и въпреки това в главата си има желание за онова, нейното си.

От много години насам имах идея да шия чанти. Готини, шарени, пазарски чанти. Но все нямах смелостта да го започна. С това ми желание и зверче на ръце ме срещна една приятелка, коза. И тъй като козите могат да бъдат много упорити, ме нави да започнем да шием. Представете си само картинката – моят току-що проходил звяр, нейното пълзящо, тя крои, аз шия… приказка, та дрънка. Седмица след като започнахме, се обади друга приятелка. Чула по радиото за конкурс за млади предприемачи, организиран от общината. Решихме да пробваме. Написахме проекта ей така, на майтап, с по чаша вино вечер, след като приспим децата. Явихме се на прослушването и… спечелихме първо място.

Та какво исках да ви кажа… Животът е майтапчия. Само много не му се връзвайте.

Петият национален протест на хората с увреждания ще се проведе на 17 май в 11 часа на площад "Народно събрание".

Това не е проблем на някои от нас, това е проблем на обществото. И обществото трябва да изисква решаването му.

Ето какво написа Красимира Обретенова, майка на дъщеря с увреждания днес в социалните мрежи:

Млад мъж с ампутирани крака след заболяване. 
С пенсия от 200 лв живее в "адаптиран" гараж под наем за 300 лв. Работи..., ако може да стигне до местоработата си...Семейството му живее на найстия етаж в панелно нещо, със стълбище на входа разбира се. Семейството иска да постави рампа, "етажната собственост" не иска. Общината казва , "ами то от етажната собственост зависи"....

В Англия, семейство БГ МИГРАНТИ с дете с ДЦП. На втората седмица, примерно, ОБЩИНСКАТА социална служба поставя външен асансьор на квартирата му.
Да ви кажа - проблемът на младия мъж не е проблем на младия мъж , а на всеки един от нас, на цялото ни общество. Ама изобщо не само защото днеска той е с ампутирани крака, а утре може да е някой тъп общински или от друг ранг чиновник. Проблемът е, че този мъж е лишен от възможността да живее, работи, евентуално да повиши образование, квалификация....и да плаща данъци, нали така.
Ами, не протестирайте на 17 май, не се занимавайте с "нашите" проблеми...

Публикуваме писмото на Ина Маринова от името на родителите на деца с увреждания, техните близки и приятели. Исканията им се подкрепят и от лекари от ТЕЛК-София, които заявиха присъствие на протеста.

ДО МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА Р. БЪЛГАРИЯ

ДО МИНИСТЪРА НА МТСП

ДО МИНИСТЪРА НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО

Относно: Гарантиране на Лична помощ за деца /лица с увреждания.

Уважаеми господа, Ние Родителите на лица/деца с увреждания, близки и приятели, провокирани от липсата на воля за промяна в политиките насочени към хората с увреждания, ще заявим за пореден път, че настояваме за право на живот и след 18 г. С Бюджет 2017 г. беше прието диференциране на социалните плащания, според процент увреждане на децата, но пълнолетните лица отново бяха забравени от властта.

България е единствената страна в Европейския съюз, в която хората с увреждания и родителите на деца с увреждания всяка година кандидатстват за личен асистент и се молят да бъдат одобрени .В Европа човекът с увреждане разполага с бюджет за лична помощ и има свобода и избор да го управлява. Поради липса на официална статистика за броя на децата/лицата с двигателни, умствени или други увреждания у нас, липсва и адекватна социална политика, която да задоволи потребностите им. В тази връзка, ние настояваме:

1.Спешно да се изготви подробен и изчерпателен електронен регистър на децата/лица с увреждания, по заболявания. За същия да бъде осигурена възможност за достъп през интернет при спазване на Закона за защита на личните данни. Уважаеми господа, От 2006 г.,България е страна по Конвенция на ООН за правата на хората с увреждания. Чл.19 от същата гласи: Независим живот и включване в общността. Държавите –страни по настоящата конвенция,признават правата на всички хора с увреждания да живеят в общността с възможности за избор, каквито имат всички останали хора и предприемат ефективни и подходящи мерки, така че хората с увреждания да бъдат подпомогнати за пълноценно упражняване на това тяхно право и за пълното им включване и участие в общността, включително чрез осигуряване на : б/ достъп за хората с увреждания до набор от услуги в дома, в социални заведения и услуги за подкрепа в общността , в това число и достъп до лична помощ, каквато е необходима за подкрепа на ежедневието и участие в живота на общността, за да се избегне тяхната изолация и сегрегация;

Изискваме:

1.Хората с увреждания и родителите на деца с увреждания да получават финансиране за Лична помощ от републиканския бюджет, в размер не по-малък от две минимални работни заплати.

2.Право на лична помощ да имат лица и деца със затруднения в ежедневното си обслужване, обучение и включване в обществения живот , причинени от наличието на увреждане преди пенсионна възраст.

3. Достъпът до лична помощ да се основава само и единствено на индивидуалните потребности на детето/лицето с увреждане.

4.Средствата за Лична помощ да се отпускат след анализ на потребностите и определяне на нужда от придружител от отговорните институции/ТЕЛК,НЕЛК, лекуващ лекар.

5. Лицата и родителите на деца с увреждания да управляват сами личната си помощ. Ние родителите на лица/деца с увреждания,

Настояваме:

6. Ускоряване на въвеждането на електронна здравна карта, която ще дава най-ясна представа за здравословното състояние на пациента.

7.Преразглеждане на Наредбата за медицинска експертиза на работоспособността, включително сроковете на инвалидизиране като се даде възможност за определяне на пожизнен срок за заболявания и състояния при които не се очаква подобрение, изключване от наредбата на състояния които реално не водят до инвалидизиране и завишаване на процентите при сериозни заболявания и тежки увреждания. Недопустимо е хората с увреждания, всяка година да се молят за правото си на достоен живот, разчитайки на програми и проекти писани от чиновници, незапознати с нуждите и потребностите им. Липсата на регистър и статистика за броя на лицата с увреждания прави неефективни и безполезни всички действащи политики.

Повече информация можете да видите на страницата на протеста във фейсбук.

Не чукайте на дърво, не си плюйте в пазвата и не казвайте: Да пази Господ.

Господ "не пази", това може да се случи на всеки от нас. И животът продължава.

Елате, споделете, подкрепете. Не от съжаление или безсилен гняв.

А защото сме общество, което се грижи за децата си.

Снимката е от фейсбук страницата на протестното събитие.

Горко й на клетата българска майка, която няма идея какво е това гръцко кръщене, гръцка сватба или гръцки празник! Очакват я от шок до възхищение.

Малко предистория. В Гърция хората са много набожни, на църква се ходи с повод и без. В неделя сутрин от бебета до баби, всички отиват пременени. Малко далеч от нашето разбиране и ежедневие, особено в неделя сутрин. 

В Гърция не се дава име на детето с раждането, дава се с кръщенето. От няколко години може и родителите да го запишат в общината, но общоприетото е бебето да се казва "бебе" до кръщение. Почти не се срещат деца над годинка, които да не са кръстени. Когато се роди синът ми подадохме документи за паспорт на втората седмица, но още не бяхме дали име. В следствие на това синът ми три години по паспорт беше Аваптисто,  което означава некръстен, а аз три години споменавах с добро гръцката бюрокрация за това своеволие.

Та нашият първороден наследник расте месец след месец, а нас ни подпитват постоянно кога ще е Великото събитие. Не обръщам внимание, но един ден мъжът ми вече заема сериозна поза, че трябва да помислим, така де първороден син имаме. Така хубаво помислихме, че бяхме пред развод! Това кръщене щеше да ни струва освен време за организация, но и половингодишната ми заплата от българската ми работа. Гости от България, хотел поне за два дни, подаръчета за всеки гост, почерпка в църквата, украса на църквата, подарък за кръстниците, ресторант с вечеря за гостите и разни други къде по-важни, къде по-дребни неща.

Насрочваме дата и наша близка прави покани. Аз, която съм толкова далеч от такива бонбонести приготовления, предусещам, че ме очаква забава. С големи битки срещу родата сваляме гостите от цялото село до 70 броя - 50 човека от гръцка страна и 20 от българска. Как да вмъкнеш в 50 човека 27 първи братовчеди на гръцката баба? Украсата е поръчана, сладките, подаръчетата след 18 разговора са уточнени, че ще са със синя и червена панделка. А десертите за гостите нека да са 120 при 70 гости.

„За да стигне, трябва да остане.“

Не знам дали е гръцка максима, но е силно уважавана в семейството на моят съпруг. Роклята и обувките ми са приготвени, след магазинен тур в три града. Имах няколко ужасни килограма не свалени след раждането, които трябва умело да се прикрият, а подходящата рокля за това все се криеше. Токчета, ах, токчета любими, как бях забравила какво е това и има ли място в моят шкаф за обувки. 

Ден преди Великото събитие сме се събрали в дома на гордите гръцки баба и дядо. Пристига българската рода от различни краища на България и гости от гръцка страна, да я видят тая българска рода. Още се чудя на моята свекърва как и от къде успява в екстремни ситуации да извади 50 вилици и лъжици, как докато аз се боря с памперси и приспивам, тя успява да сготви поне 4 невероятни ястия, в огромни количества, 3 салати и 2 десерта, после цяла вечер да снове между градината и кухнята с такова желание и старание и да се усмихва невинно.

Дойде заветният ден, в който нашият първороден наследник ще бъде въведен в тайнството на християнството. Гостите закусват в хотела, свободна програма и обяд в къщата на родителите на моя мъж, където се повтаря тежката трапеза от вечерта, с нови вкусотии, а аз гледам изпод вежди и се чудя свекърва ми истински човек ли е?

Започва едно голямо суетене, прически, рокли, токчета, селфита. В къщата влизат и излизат хора от две врати, всички сме от близки по-близки, голяма работа, че ще ме видят по хавлия след баня. Идват фризьорки, гримьорки, майки, лели, баби, всички сме разкрасени. Глъчката е невъобразима. Ако гъркините могат да правят нещо по-добре от готвенето, то е викането. Черната ми рокля е неотразима, само да не бях си забравила черния сутиен. Нищо, никой няма да види белия. От 250 снимки само на 249 се вижда. Аз леко притеснена, бебе, гости, църква, ритуал, ресторант, предусещам как бъдещото християнче ще заспи точно в сюблимния момент. Така и стана, по пътя към църквата кротко като агънце заспа в количката. Притеснението ми се усили, като си представих как и къде ще се събуди и какво ще му е мнението по въпроса.

Кръстниците, една много важна част от цялото събитие… Традицията повелява да се подари кръст поне с размер на палец и кутия, специално за кръщене с дрехи, обувки, шапка, стъкленица със зехтин и покривало. Последните нямах идея за какво са, по-късно с ужас установих. 

На входа на църквата кръстникът взе малкия ми, спящ син и попът започна да чете молитва. Освен гости и половин село се появи да уважи събитието.

В района, от който е мъжа ми, традицията да се кръщават деца на родители е жива и се изпълнява без никакви драми. Първо дете на свекър или свекърва и така по реда си, освен, ако кръстникът не реши да даде той име, все още се случва. Младите нямат предразсъдъци, казват, че не името прави човека, това е традиция и я уважават. Ако в семейството има трима сина, то и тримата ще кръстят момчетата си на дядото. 

На входа попът пита кръстника ни как ще е името на детето и след изричането, бащата хвърля монети с шепи, а децата се спускат да събират.

В съществената част аз вече не мога да си стоя на краката, защото токчета последната година бях гледала само в списанията. Малкият се събуди стреснат, но след малко преживя истинския си стрес. Стори ми се ужасно дълга молитвата на попа, докато не ми подшушнаха, че се е объркал и 30 минути е пял молитва за имен ден, докато аз с умиление си спомням, че у нас има и съкратена версия. Служителят в църквата, симпатично умствено изостанало момче, е подкупен от мъжа ми с две кутии цигари водата да е една идея по-топла, така де първороден син кръщаваме. Онази красива стъкленица със зехтин влезе в действие, когато попът окъпа цялото бебе с нея и тръгна да го топи във водата. Тоя момент ще го помня като хорър - малкият пищи, попът почти го изтърва и го стисва с усилие за китките, точно като агне пред заколение. Аз вече съм настръхнала, майка ми се спуска да спасява внучето, българската рода е почти припаднала пред тая мъченическа гледка. Тук разбрах и за какво е покривалото, за да предпази кръстника да не стане и той доволно омазнен като сочна пържола. Малкият е една мокра, зехтинова, пищяща топка, а аз целувам ръка, за да си го получа, вече християнин. 

Следваше и здрависване, и честитки, сладки и бонбонки, прегръдки и целувки, а аз просто хвърлих токчетата. Църквата беше прекрасно украсена, имаше шатра с бонбони и подаръчета за гостите - корабчета, нали сме от морето!

После всички отидохме на ресторант. Мазното човече беше потресено още известно време, на негово място и аз щях да съм, и после заспа сладко. Минаха няколко десетки баби да му се порадват от близо и да му честитят, но той не беше особено дружелюбен. А всъщност трябваше да се държи по-прилично, чичо му се ожени с 1200 гости, леля му със 700, а майка му направи революция да смали броя на бабите, които ще му пощипват мазните бузки. Вечерта нямаше как да не продължи и младата част решихме да отидем на бузуки бар. За който не знае това са едни големи шатри като цирк, с голяма сцена, музика на живо и табли с карамфили, които хвърчат към нея. Някъде там се отпуснах с питие в ръка, заслушах се в гласа на бузукито и си казах, че всичко е добре, когато свършва добре! Ами второто как ли ще е?

Дъщеря ми е на годинка и все още не мога да се реша да я кръстя, може би ще е в тесен кръг от родители и кръстници, ако успеем да пропуснем 27-те първи братовчеда на свекърва ми...

Антоанета Георгиева

Хубаво е, когато вложеният труд дава реални резултати. Споделяме с вас добрите новини от фондация "За нашите деца" за успехите им от началото на 2017 г. С огромна благодарност към всички, които подкрепят каузата им. Тези успехи са ваши!

Над 415 деца и семейства се довериха през първите три месеца на тази година на фондация „За Нашите Деца“.

Нашите експерти работиха с 315 деца и семейства в центровете за обществена подкрепа в София и Пловдив, центъра по приемна грижа и Детската ни къща. Подкрепихме 276 деца в биологични, осиновителни и разширени семейства, 32 деца в приемни семейства, 7 деца, преминали през семейна къща.

27 са децата, които нашите експерти спасиха от изоставяне благодарение на активното ни сътрудничество със здравните заведения, навременната намеса и подкрепата, която оказахме на родителите. Общо 38 са случаите, по които работихме през първите три месеца от годината по програма „Предотвратяване на раздялата на новородени“, горди сме, че 34 от тези деца не постъпиха в институция.

25 деца до 7 годишна възраст, живеещи със семействата си, получиха нашата професионална помощ и подкрепа по програмата ни за ранна детска интервенция. Подкрепихме и 14 деца, настанени в семейства на роднини и близки, 6 деца в осиновителни семейства, 21 деца в процес на ре-интеграция по другите програми на центровете ни за обществена подкрепа.

Разширихме подкрепата за децата и семействата им с нови услуги – консултации, обучения, работа на терен, които развиваме по проекта ни Грижа в ранна детска възраст. 176 са предоставените по проекта консултации, от които 69 за деца, 87 за родители и 20 за специалисти.

Изследванията на ефекта от подкрепата към биологични, роднински и осиновителни семейства, които фондацията извършва по международно утвърдена методика, категорично показват, че в по-голямата си част тя се отразява позитивно върху детето. При 59 от оценени 69 деца е констатирана положителна промяна, родителите им полагат необходимите грижи за тях и посрещат адекватно нуждите им. Родителите на 8 от децата все още не се справят добре и подкрепата за тях продължава. 58 от децата имат изградена добра емоционална връзка с родителите си и вече не съществува риск от изоставяне. Работата в 10 от случаите по програмите „Деца с трудно поведение“ , „Деца, настанени в семейства на роднини и близки“ продължава. 64 от децата имат достъп до личен лекар и се полагат адекватни здравни грижи за тях.

Все по-голям е интересът на бъдещите и настоящи родители към организираните от нас безплатни курсове за родителски умения, близо 100 мами и татковци се включиха в тях от началото на годината. На все по-голяма популярност се радват и курсовете и консултациите за първична превенция на раздялата на деца от техните семейства, за кандидат – осиновители.

Дейността на фондация "За нашите деца" може да следите и на сайта им, както и във фейсбук.

Бел.ред. Това са едни такива голи цифри, над които погледът ни може да се плъзне и да отмине, без да се впечатли особено. Но искам да си представите не всички, а САМО ЕДНО от тези 27 деца. То няма да гледа с празен поглед в стената на 6 месеца, няма да проходи чак на 2 години и да проговори на пет, няма да си удря главата в решетката на кошарата от скука, няма да нарича "мама" дамите, които му носят подаръци на благотворителното парти за Коледа веднъж годишно. То ще си има дом и семейство. Заради това дете ще продължаваме да ви разказваме какво се случва и какви ги творят разни хора из разни фондации, които тихо, кротко и упорито си вършат бавната, скучна и монотонна работа, която не веднага, и не винаги, но понякога успява да помогне. На това дете и на други като него - все наши деца. Следете ги, подкрепяйте ги когато и както можете, разпространявайте каузите им и им се радвайте. Имаме нужда от такива новини.

Автор: Мария Пеева

Сега вече наистина ще ядосам някои хора, но не мога да не си го кажа. Хора, оливаме се с тези балове. Прекаляваме. Знам, че е важна стъпка в живота на децата, знам, че всички го правят, но дали не трябва някъде да сложим граница?

Онзи ден позната ми сподели, че са теглили кредит. Четирицифрен заем, с лихви и всичко, за да могат да си направят бала на детето „като хората“. Жената изглеждаше въодушевена. Тоалет на детето, тоалети на семейството, куверт за бала за детето плюс отделно ресторант за родата и семейните приятели. И разбира се, лимузина под наем, фризьори, грим и така нататък. Пропуснах снимките, цветята, подаръците за учителките и всички екстри.

Те не могат да си го позволят. „Детето“ после ще учи някъде и още 4 години ще е на тяхна издръжка. На средни заплати са, но вече имат кредит за жилище. Имат и по-малко дете. Защо им трябва да се гърбят с още един заем за сериозна сума? Защото всички правят така. Защото какво ще кажат хората.

Ами – каквото си искат да кажат. По-важният въпрос е кога ще се научим да си правим сметката? Някои биха възразили, че като цяло е хубаво и за бизнеса да има такива празници – за ресторанти, шивачи, фризьори, гримьори. „Ден година храни“, както се казва. Според мен всички тези бизнеси ще са по-добре, ако клиентите им могат да си позволят да ги използват целогодишно, а не от празник на празник. Но не, българите сме по мащабните проекти. Друго си е да събереш цялата рода до девето коляно за абитуриентската на „детето“, нищо че не са го виждали от кръщенето насам.

А какво печели „детето“ от цялата работа, освен една камара парфюми, гащи и чорапи, вратовръзки, ризи и някой лев в пощенски плик? Печели изнервени родители, които са се нагърбили да връщат заем с лихви, но пък за сметка на това са удовлетворени, че са си изпълнили дълга пред родата и пред наследника, и са направили „каквото трябва“.

Докога ще робуваме на хорското мнение? Не си мислете, че съм по-различна. Преди пет години бях на същия огън. Балът ни излезе почти колкото сватба. Весело беше, мило беше, но на колко хора можеш да се зарадваш и на кого да обърнеш внимание по-напред? Детето си ли да изпратиш, или да посрещнеш прииждащите роднини? Най-много ме е яд, че в цялата лудница не можах изобщо да почувствам емоцията, която подобен празник носи. Бях толкова заета с хилядите детайли по тържеството, толкова разпъната между гостите, че бързах да изпратя Теди на бала, за да „отхвърля“ най-важното и да продължа нататък със забавляването на 100 души, дошли специално да уважат празника ни. Без никакво преувеличение ви казвам, че много повече се радвах и вълнувах на събирането в училището на Теди, няколко дни по-рано, когато официално им връчиха дипломите. Тогава се наплаках от сърце. Нямаше ресторанти, нямаше прически и тоалети, нямаше лимузини. Но имаше официална реч с пожелания, тържествено връчване на дипломите, ритуал с хвърляне на шапките и много, много емоция. Тогава наистина усетихме, че децата ни са пораснали и детството свършва тук. Абитуриентският бал беше просто едно наддаване да видим кой е с по-голямата кола и по-красивата рокля. А те всички са толкова красиви, усмихнати и заредени, че няма никакво значение дали роклята им струва 5000 лв или 50. Не е ли така? Значение има само за майката, която ще тегли заем, за да не остане по-назад нейната дъщеря от съученичките си и да не се почувства ощетена.

Преди 25 години бяхме абитуриенти и ние с моя съпруг, от един клас. Иван е полусирак, баща му почина, когато беше на 16 години. Бяха онези смутни времена на приватизация, съкращения и големи промени, които нашите родители изнесоха на гърба си. Свекърва ми остана без работа и двамата й сина работеха още като ученици, за да дадат едно рамо в семейния бюджет. Моите родители не бяха богати, по онова време все още никой не беше. Но аз съм една дъщеря, дълго чакана, бяха се „приготвили“ и за абитуриентска, и за сватба някой божи ден. Обаче аз инатливо същество, и от малко проклето и своеволно. Без даже да питам Иван какво мисли, казах на нашите, че абитуриентска няма да има. Не искам и толкова. По онова време вече давах уроци по английски, събрах си парите и сама си купих роклята. Докарахме се с Ванката според нашия си джоб и отидохме на бала не по-малко красиви и усмихнати от всичките си съученици. Обяснения не сме им давали, а и те не са ни искали. Обаче ни се радваха. Даже мисля, че и малко ни завиждаха, че се справяме сами и никого за нищо не питаме. Сякаш по онова време младите бяха над материалните неща и никой с никого не се сравняваше. Може би и сега ще са такива, ако им го позволим.

Не знам дали е за хвалба тази история, след като после напълно изневерихме на себе си и направихме бала на първия си син, точно както хорското мнение го изисква – разточително, пищно, с всичките му адети. Но все повече си мисля колко е важно да научим децата си на това, което ние двамата знаехме като хлапета, а после сякаш го забравихме по пътя. Няма никакво значение откъде ще тръгнеш, и как, ще има ли ритуали и тоалети, и колко пари носиш в джоба. Няма значение дори кои са майка ти и баща ти.

Къде ще стигнеш е важното.

А ако не знаете историята ни с Иван, можете да я прочетете тук. Една ученическа любов, нищо кой знае какво. Но за нас двамата - всичко.

Автор: Валентина Вълчева

Пролет пукна, а у мен в едно с пролетната умора (която в моя случай си е общо-взето целогодишна, откакто се сдобих с две деца) се появи и типично сезонното, познато до болка на всяка уважаваща себе си средностатистическа българска домакиня, желание за ремонт. Звукът на бормашини отдавна конкурира щъркелите в ролята им на предвестници на пролетта в тези географски ширини.

А не е като да не знам какво е да ти влезе майстор вкъщи – мъжът ми е строител по образование и по душа. И докато първото все пак може да бъде контролирано, то второто си е проблем понякога. Най-вече за съседите, предвид факта, че живеем в осеметажен панелен блок със седем входа, където ясно се чува дори когато съседите си щракват ключа на лампата. По три апартамента на етаж, почти без изключение обитаеми... Сметнете колко жертви падат, когато милото усети творчески порив! В пристъп на откровеност понякога самият той споделя, че „прасе и майстор вкъщи не ти трябват”, но...

И така, тази пролет доживях и основен ремонт на банята. След много сметки и теглилки, съпоставки на плочки и мазилки, колебания каквито и Хамлет – Принц Датски вероятно не е преживявал, решихме – сега или никога!

Очакванията ми, подхранвани от тоталното ми непознаване на материята, се изчерпваха с три-четири дни прахоляк вкъщи, с който после лесно щях да се преборя – къде сама, къде с помощта на мама. За всеки случай се допитах и до мъжа ми – нали е специалист.

- Няма да се притесняваш, мило, за два-три дни сме я оправили!, - отсече той от позицията на врял и кипял в десетки хорски бани.

Да, ама не! Дето се вика, блажени са вярващите. Аз от опит знам, че при него два-три дни са поне четири-пет, но този път се оказа, че дори моята преценка е била доста занижена.

Ден първи: Смъкване на старите тапети за баня, които навремето са лепени с С200, та сетете се колко (без)успешно мина! Съответно – много ругатни изслушахме и аз, и най-близките комшии. Дано поне децата им да не са били наблизо точно тогава! И това по стечение на обстоятелствата съвпадна с поредния опит на милото да отказва цигарите. С други думи в един момент стигнахме до ситуация, в която или той трябваше по спешност да пропуши отново, или аз да си събера багажа и да приключим и с ремонта, и със съвместното си съжителство. Слава богу, прежали се в името на общото ни бъдеще и запали една. Все пак две деца имаме.

Купихме и някаква шпакла да остържем проклетите тапети, но след като Престолонаследник №1 се опита да помага на татко си, шпаклата потъна вдън земя, та хайде до магазина за втора. Съответно, когато се прибрах с нея, първата се намери. Разбира се! Член първи, алинея първа от Закона За Всеобщата Гадост! Записвайте си, ако не ги знаете тези неща! Ще ви е от полза – уверявам ви!

Ден втори: да се разкарат двете гадни тръби за парно от байтошово време. Разкарахме ги. Заедно с парче бетон от тавана, което съответно отвори в пода на банята над нас една дупка колкото да надникна при комшийката. По едно време влиза горката жена в банята.

- Олеле! Какво става тук?

- Здрасти! Ремонт правим!

- Ма аз сега като къпя малката, то при вас ще тече! -, чупи пръсти тя. То това да ти е проблемът, жено! Дори не се сети, че е напълно в правото си да побеснее. Та за няколко часа бяхме като в декор от оня култов филм „Топло” – докато мъж ми не оправи поразията. И добре, че нямах участие в сътворяването ѝ, щото иначе щеше да ме майтапи минимум до гроб! Аз съм по-умерена – мисля да спра с майтапите след около двайсетина години.

Ден трети: подмяна на ВиК-то. Този ден всъщност продължи почти три дни поради няколко причини, кои комични, кои трагични. Да си го кажем направо: И двамата нищо не вдяваме от ВиК, но пък компенсираме с амбиция и добър интернет. Равносметката е нови тръби за топла и студена вода; около десетина обелени кокалчета по неговите и моите ръце общо (съответно обогатих си речника с още цял списък непознати ми до този момент ругатни); подробно запознаване от моя страна с работата с машина за лепене на въпросните тръби (което ми даде няколко чудни повода да вкарам в употреба споменатите ругатни) и с цял списък маждрамуняци* от типа на тройник, мека връзка, преход, тръбен ключ тип „Гарга” – два цола и прочие водопроводни принадлежности; между десет и петнадесет разходки до отсрещния магазин за части, по време на които с персонала си станахме близки почти като роднини; и най-вече една впечатляваща по размер дупка в стената, която дели банята и кухнята, благодарение на която къпането за известно време се очертаваше да не е чак толкова самотно занимание. (Не ми трябва да съм в пряка кръвна линия с Ванга, за да предвидя къде ще е следващият ремонт. А на вас?)

Аз лично го преживях някак, ама котките сигурно ще имат нужда от психотерапия, докато заличат травмиращите спомени.

Децата ли? Малкият по неволя беше пратен за ден-два на баба-туризъм след като на два пъти изпадна в истерия под звуците на бормашината. Големият го забравихме вкъщи. Намерих го следобед по някое време заспал, засмукал ъгъла на лаптопа, под звуците на „Свинка Пеппа”. Чак срам ме хвана, вервайте ми! Разбира се, той настоя да му се извиня, което извинение ми струваше един шоколад, едно шоколадово яйце и няколко по-дребни лакомства. Общо взето, минах сравнително евтино в сравнение с други подобни случаи.

Ден шести: фибран (да, и това научих какво е), гипсокартон на места, шпакловка, плочки. Та в този именно ден ми се наложи от бивша библиотекарка, бивша учителка, бивш консултант в автосалон и още две-три бивши неща волю-неволю да се преквалифицирам и то скоростно в шпакловчик и плочкаджия. Зор видях, докато проумея как се хваща ниво за плочки, ама… О, чудо! - и това стана. Вече смело мога да твърдя, че почти съм подготвена да отремонтирам някоя баня самостоятелно, при това сравнително качествено. Е, почти де.

По едно време се хванах, че започвам неприкрито да злобея, което за мен си е повече от рядкост, особено по отношение на домашните.

- Два-три дни, а?!...

- Мило, да знаеш – има щастливи обекти и нещастни обекти. - обясни ми по едно време мъжът ми. - Точно този явно е от нещастните.

Явно.

Ден шести някак неусетно се проточи в ден седми, и чак тогава – разгеле! – му се видя краят. Някъде между първи и седми ден междувременно намерих пролуки за един шестчасов футболен турнир на големия син (където почти стигнах до нервен срив под звуците на десет-петнайсет детски градини, скандиращи така и не разбрах какво, но пък мощно) и едно инцидентно посещение на цирк, където детето заспа по средата на представлението, но пък аз искрено се забавлявах и заради него. Мисля, че си го бях заслужила.

За разнообразие дори успях собственоръчно да претапицирам трите кухненски стола, които котките оцениха по достойнство – още на другата сутрин и трите бяха покрити с фин пух от сива и бяла козина. С други думи... знаете ли какво е такер? А аз чак сега разбрах. При това даже без да си закопчая нито един пръст със скоби за новата тапицерия.

Човек се учи докато е жив.

*маждрамуняк – бел.ред. – митично същество на Северозапада, което "оди нощем по керемидите, еде на ората щипките от простора и вика джунгръц, джунгръц". По-често се използва за нещо, на което не му знаеш названието.

Автор: Пролет Николаевич

Къмпингари сме. От старата школа, тертиплиите, които си носят всичко със себе си.

Преди да се запозная с мъжа си, имах няколкогодишен опит на къмпинг Корал с приятели. Не се налагаше да нося кой знае какво. Само маса, столове, палатка, хамак, спален чувал, шалте, посуда, тенджери, тигани, завивка, възглавница, препарат за миене на чинии, малко инструменти за всеки случай и дрехи. Приятелите носиха всичко останало.

Прекарвахме си по петнадесет, двадесет дни в гората над плажа, без електроника и ограничения, в пълна свобода. Спяхме на плажа, хранехме се на плажа, живеехме на плажа. Рай!

Когато се запознах с мъжа си, той имаше краткотрайни опити по къмпингите – в повечето случаи по една, две вечери на къмпинг Градина, Смокиня, Арапя, безпаметно прекарал вечерта в някой от баровете и събудил се я в някоя лодка, под нечие кану или до някоя палатка. Пишман къмпингар, дето му се вика.

Казах му – „Ще те водя на къмпинг, любов“. Естествено, той се съгласи, представяйки си къмпингуването като изживяванията му досега.

Бях бременна на първото ни море заедно и през повечето време се налагаше да си почивам на сянка върху хамака. Хубаво време беше, може би последното море, което изкарах така айляшки както едно време. За мъжа ми, обаче, беше различно.

По това време къмпинг Корал беше един див плаж, на който нямаше нищо – нито прекарана вода, нито ток и къмпингуващите там се знаехме от много време. Всички бяхме отговорни към природата и оставяхме след себе си гората непокътната. Тоалетната се копаеше в една отдалечена горичка от другата страна на пътя и всеки знаеше какво следва, като види някой да се запътва натам с детска лопатка в ръка. Течаща вода нямаше и се налагаше през два, три дни да ходим до една изворна чешма я в Китен, я в село Варвара и да пълним по 15 десетлитровки. Някой беше отговорен за чиниите, някой за готвенето, някой за подреждането, някой за пазаренето. Какво да ви кажа, имаше си ред, но и разбирателство, и мир, и спокойствие.

Но моят мъж не беше свикнал така. Той знаеше, че на море се пие, купонясва се и след себе си оставяш всичко ей така и си тръгваш.

Като отидохме на моя къмпинг, с моите хора, му беше много криво в началото, докато разбере ситуацията и се научи да дава от себе си и да поработва наравно с почивката. Аз бях имунизирана – с други думи бременна. Гледаха ме като писано яйце, готвиха ми, миеха ми, даже и масаж на краката ми правиха. Рай, казвам ви, рай! Като за последно.

Същата година, в която бях бременна, познати взеха плажа на концесия и направиха прословутия къмпинг Корал, след който Лозенец вече стана Луксозенец и Корал се превърна в… К*р-ял. Извинете ме за цинизма, но наистина го съсипаха този девствен красив плаж и китното селце, което беше преди Лозенец.

Зверчето се роди в края на годината – ноември месец. Август следващата година, вече беше на почти 10 месеца и морето ни беше в кърпа вързано. Както преди, аз се запасих с нормалните неща, които взимах по принцип за един къмпинг и дружно тримката тръгнахме към плажа. Тази година решихме да сме точно на пясъка, върху една дюна. Ползвахме запазеното място от сестра ми, които пък бяха взели нашата палатка и така всичко беше уредено. Но кой да те подготви за къмпинг с бебе. Кой?!?!?

Стигнахме ние благополучно. Спряхме близо до плажа и мъжът ми замъкна целия арсенал от кошари, колички и багажи до дюната. Сестра ми бяха донесли с тяхната кола шатрата, столовете и масата, та поне това не се наложи да мъкнем. През цялото време аз се занимавах със зверчето, което беше запленено от пясъка и не спираше да се мята към водата. Успях да го удържа, даже и да го нахраня, вкарах го и във водата дори. Примря от щастие милия, но се превъзбуди и нямаше сън. Мъжът ми, като замъкна всичко до плажа, просна се на един шезлонг, отвори си бира и започна сладък мохабет с баджанака.

Погледнах го кръвнишки и изсъсках, а той невинно в отговор - „Какво бе, слънце, на почивка съм“.

Бе и аз съм на почивка бе, любов! През целия път зверчето не спря да мрънка, сменях наакани памперси в движение, занимавах се с него и докато сваляше багажа, потна и мръсна, и зверски изморена. И аз съм на почивка, нали?

Нали, ама не би…

Първата вечер беше странна за всички. Палатката, която предишното лято ни се струваше широка и побираше без проблем двете ни сплетени тела, сега се оказа крайно недостатъчна за трима ни и основно за това пълзящото, което не пропусна да я обиколи 100 пъти, преди да заспи и ни прескачаше като си забиваше главата в мрежата и си одраскваше носа в циповете. Към 1:30 заспахме, двамата избутани в краищата, а нашият разперил ръце и крака по средата.

Първа вечер все пак – казах си – утре ще е различно. Беше! Беше страшно… Сестра ми бяха донесли 2 метра маркуч и го вързали към системата на съседите по палатка. Ползваха го колкото да се изплакнат от пясъка преди да легнат в палатката. Бани на къмпинга нямаше, никога и не е имало, затова пък се къпехме в баните на съседния къмпинг, който беше на километър по-надолу. Без деца ни беше приятно да се разходим дотам и обратно със смях и приказки, но с едно такова мрънкащо няма как да стане тоя филм. Затова със замах взех маркуча и обилно изкъпах малкия след плажа, като естествено изхабих цялата топла вода, която съседите пазиха в серпентината за техните чавета. Последва лек скандал, от който мъжа ми побесня, качи се в колата и отиде до строителния магазин в Царево. Върна се с 50 метров маркуч на макара и 100 метра кабел с три разклонителя. Не беше пропуснал да вземе и малко дървен материал, найлонови покривала и слушалка за душ.

„Гледай сега, любов, каква баня с гледка ще ти направя“ и се захвана да строи. Цял ден се занимаваше, връзваше маркучи, прекарваше кабели, строеше баня и кухня. Аз през това време се чудех къде да се завра със зверчето, само и само да по кротува малко. Сърцето ми спираше от умора. Следвах го по криволичещите линии на пясъка от лазенето по корем към водата и се чудех змия ли имам за дете, гущер ли или амфибия. Пясъкът му се услади много и като се спуснеше надолу по дюната, даже и с ръка не му се налагаше да си помага. Просто си отваряше устата, забиваше брадичка в пясъка и гравитацията си вършеше работа. После го правеха червата. Излизаха едни такива, капсуловани. Като се запечеше много, вкарвах го във водата, нагълтваше се милото, защото му беше много интересно да си потапя лицето през пояса и да пие. Солената вода го разхлабваше и така един ден запек, на другия - разстройство.

Но пък в края на деня влизах в банята си, безброй звезди, със страшна гледка към плажа. Къпех чавето и го хвърлях на баща му, за да се изкъпя и аз, и имах едни десет минути, в които се чувствах като Кейт Уинслет яхнала Титаник.

Десет минути на ден. Това ми беше почивката. Даже следобедния час сън на хайвана не ми беше за отмора, защото тогава гледах да сготвя нещо за хапване на кухнята ми под сянката на голямата слива. Де ги сега приятелите да ми мъкнат и готвят, и масаж на краката да ми правят. Наистина за последно ми беше бременното море.

Като дойде време да тръгваме, стана страшно. На идване аудито – хем комби, беше като УАЗ натоварено, а сега и шатра, и столове, и маса, и маркуч, и кабел, и баня, и кухня трябваше да прибираме. Като сардини се наблъскахме в колата и такъв ад не бях изживявала. Когато спряхме пред вкъщи, се измъкнах в седнало положение и час след това си стоях все в тая поза.

Да беше почивка това първо море, не беше. Те и следващите няколко не бяха. Мъжът ми взе да разказва на близки и приятели колко готино сме си изкарали на палатките. Взеха да се навиват тия хора и посред зима, докато си карахме сноубордите, цъкахме в ибей за големи палатки, шатри и къмпинг оборудване. Пристъргваше ми нещо под лъжичката, не беше на добре тая работа.

Четири семейства се събрахме за следващата година. Някои с по две деца, някои с по едно, други бременни. Накупиха се цели къщи – палатки по 25-30 квадрата. Братовчедът приготви плот с мивка, два хладилника, бидон и помпа за банята, палети за пода, дървен материал за конструкцията. Навзимаха се маси, шезлонги, столове - Миварди (мерцедесите в столовете за риболов на шарани).

То хубаво инвентар, ама с какво ще го домъкнем до плажа, бе хора? Питах се аз и си траех. Надявах се да не се сети мъжа ми за буса на баща ми. Той пък взе, че си отвори устата на нова година на вилата, където празнувахме заедно всички тези приятели, вербувани за морето следващото лято. Като се изпонавиха всички, като взе един ентусиазъм да се ръси, едно чудо. Причерня ми.

- Слънце, бусът няма климатик, как ще го сложа това столче на малкия, как ще пътуваме?

- Е, какво толкова, любов? 300 километра няма да ги усетим. – усмихна ми се той.

Хубаво де, какво толкова, казах си и аз.

Дойде време, натоварихме буса. От едните прибрахме палетите, мивките, хладилниците и бидона. От другите масите, столовете и другия инвентар. Накрая натоварихме палатките и другите багажи. Качиха се всички в празните си коли с климатици, вързаха си децата в столчетата и ни махнаха ухилени през прозорците. Ние с мъжа ми и зверчето се качихме на неудобната седалка на буса, сложих малкия да легне между двамата, отворих прозорците и тръгнахме.

Ей, връщането от миналата година ми се стори рай пред това. Не стига, че този бус дрънка и шуми на умряло и трябваше да си викаме с мъжа ми, за да се чуем, ами и като се облещи пред нас това слънце, като запариха седалката и коланите... Дребният започна да се върти като пиле на шиш, аз плувнах в пот, мъжът ми започна да пуфти. Намерих един вестник и през целия път седях на една страна, хванала вестника да му правя сянка на хайвана, че няма как да пътуваме иначе.

Стигнахме някак. Паркирахме над плажа и другите взеха да се измъкват от колите си, да ми се изтягат нагло, да се радват на топличкото, че премръзнали от климатиците. С очи ги убивах, вярвайте ми!

Заеха се мъжете, разтовариха всичко. Струпаха една голяма купчина на плажа, отвориха по една бира и начертаха плана за строеж. Хората ни хвърляха любопитни, уплашени погледи, седнали пред спретнатите си палатки, окачили герданчета от мидички на шатрите, с чаша чайче или фрапенце в ръка. Потънах в морето от срам. Пред тези стари къмпингари нашето си беше живо порно.

Започнаха да строят мъжете. Тука банята с черния бидон и помпата за душа, тука кухнята с двата хладилника и плота с мивката и палетите. Тука шатрите, масите и столовете. Там палатките, в горичката отзад тоалетната. Кабелите и маркучите прокараха заедно. Не мога да си изкривя душата, добре го направиха. Страхотно даже. Капакът обаче беше….. Никой не пропусна да си направи по един рекламен винил на бизнеса или плажен флаг, който да окичи гордо я на палатка, я на шатра. Не минаваше и ден да не се обърка някой и да дойде да поръча две бири. Грандиозен строеж беше кемпът, от далече се виждаше.

Дните с децата бяха изпитание. Кое крещи защото му влизал пясък в джапанките, кое реве защото иска във водата, другото го е страх от вълните, петото иска сладолед. Но вечерите – все едно бяхме в чистилището. Докато изкъпем децата едно по едно, докато ги нахраним и приготвим за сън, някое все се беше навряло във водата с дрехите или още влажно се беше отъркаляло голо в пясъка и повтаряхме процедурата по два пъти. Спасяваше ни само бързата мисъл на един от мъжете, който, в последния момент, беше мушнал в багажа един проектор. Опъвахме един голям чаршаф на шатрата, пускахме филмче и наследниците се подреждаха на дюшека. Най-накрая мир.

С този проектор печелихме и точки пред другите къмпингари, защото и те имаха същите проблеми с децата. Но в момента, в който пуснахме филмите, от другата страна на шатрата се събираха поне 15 деца и навред наставаше мир и тишина. Идваше нашето време да пийнем, да хапнем и да се посмеем.

По правило в края на първата седмица на август, винаги има буря и морето се обръща. Старите къмпингари го знаем и не ни прави впечатление, но приятелите това не го знаеха. Мина седмицата и откъм морето се зададоха черни, буреносни облаци. За час задуха страшно силно и се изсипа пороен дъжд. Изплашиха се тия хора, качиха се по колите и отидоха на квартира в Китен за ден, два докато времето се оправи. Аз, като една дърта и опитна къмпингарка, вкарах си детето в топлата палатка, прочетох му една приказка и той заспа под песента на дъжда. Облякох се добре, отворих си една биричка и си седнах под шатрата на спокойствие. Огледах се наоколо и виждах ухилените физиономии на старите пушки. От мен да знаете – любимото време на истинския къмпингар е лошото време. Тогава всичката паплач бяга и оставаш сам с природата.

Дойде време да тръгваме. От сутринта мъжете се лутаха, къпеха се, пиха бира, обядваха, но кемпа не подхващаха. Изнервихме се жените, изнервиха се и децата. Писнахме накрая дружно, изсъскахме и бързо-бързо всичко беше прибрано и натоварено в буса. Качихме се по колите, готови да тръгваме, но се оказа, че бусът е със спукана гума.

- Тръгни с братовчеда и с малкия, любов. – каза мъжът ми – аз ще оправя гумата утре сутринта и ще се прибера.

Добре, ама малкия нямаше памперси, а беше и късно в неделя. Магазини наоколо нямаше. Тръгнахме ние и точно на излизане от Бургас, малкия се напика. Той мокър, аз мокра, колата вони на пикня, братовчедът ме гледа на кръв. Добре че не се наака тогава, защото, сигурно, пеша щяхме да се прибираме.

На следващата година патакламата с морето се повтори. Единствената разлика беше, че ние отнесохме цялата работа по мъкнене и строене, а се изнизаха близо 30 човека през кемпа „да си починат“. Накрая не издържах и му казах – „ Не мога повече, любов, искам да си почина. Това тука не е почивка, мъчение е.“

- Добре, любов – отсече мъжът ми. – Следващата година ще отидем на къмпинг Китен само с братовчеда.

Отидохме. Направихме си кемпа двете семейства, настанихме се, но нещо не беше както трябва. Това не беше нашият плаж, хората не бяха същите, децата не се отпускаха да си играят. Въобще едно такова криво ти е да се насладиш на почивката. Дойде края на първата седмица на август и донесе бурята. На другия ден морето беше кафяво до хоризонта. Лайна до хоризонта. Такова нещо през живота си не бях виждала.

Същата вечер от всяка палатка се чуваше драйфане и рев. И нас не ни подмина ентеровирусът. Малкият се раздриска, аз се разповръщах, братовчедът и щерка му писнаха от възпалени уши. Милият братовчед даже се наака в банята. До тоалетната не успя да стигне. На другия ден си прибрахме кемпа и директно вкъщи.

Същата есен отидохме в Гърция, на Тасос. Вярно, малко студено ни беше, но пък за сметка на това толкова спокойно, че чак скучно.

На четвъртата година пак отидохме в Гърция. На петата пак, сега пак сме в Гърция. Все по къмпинги А клас. Все в новички каравани на плажа, с баня, тоалетна, кухня. Взех да се усмихвам аз. Взех да си почивам. А мъжът ми взе да реве –„Гадни гърци, одират ни кожите с тия цени, мамичката им гръцка.“

Мълча си аз и се усмихвам. И децата ми здрави, и морето ми - море, и почивката ми - почивка. Те ти булка, Спасов ден. По гръцки.

Препоръчваме ви и "Моля те бе, Боже" от Пролет Николаевич.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016). Вече излезе първата му книга с публицистика „Продължаваме напред” , за която Михаил Вешим каза:

Фейлетонът винаги е бил жанр, подценяван от литературните сноби и „разбирачи“. А истината е: писатели и поети днес има много, фейлетонистите се броят на пръсти. Със сатиричните текстове, събрани в тази книга, Влади Христов ни показва, че е достоен за званието – фейлетонист.

Из „Продължаваме напред” от Владислав Христов

Зодия "Експерт"

            Щом падне бомба в някой европейски град, експерти веднага изпълзяват по телевизиите да ни обяснят какво са имали предвид атентаторите. Англичаните гласуват за излизането си от ЕС, същите експерти се появяват да ни кажат какво точно ни чака, да не вземем да се объркаме. Това е малко като "какво е искал да каже авторът с творбата си". Професията "платен експерт", изпълняващ партийни поръчки, се оформи като абсолютно автономна с вече четвъртвековни традиции. Българските ВУЗ-ове трябва сериозно да се замислят и да въведат дисциплината в своите програми. Със сигурност ще има голям наплив за нея, защото падат добри парички.

            И без да е завършил подобно образование, експертът Драган Всезнайков имаше високо мнение за себе си. За разлика от другите експерти обаче той не искаше да взема пари под масата. Някак сърцето му се бунтуваше срещу сивата икономика. Затова той се регистрира като едноличен търговец, направи ценоразпис на услугите и зачака да влезе някой. Офисчето му беше едва 12 квадрата и се намираше на приземния етаж от стара кооперация от царско време. Прозорецът гледаше към главната улица и Всезнайков често обичаше да хвърля по едно око на екземплярите от нежния пол, преминаващи по нея.

            Един летен ден, докато чакаше първия си клиент, на вратата му се почука. Експертът я отвори с бавно експертно движение и насреща му грейна усмивката на жена на средна възраст. Късата й прическа и дебелите рогови очила, които носеше, напомниха на Всезнайков за неговата класна. Тя винаги му се караше за щяло и нещяло, затова експертът отривисто и с почти заповеден тон каза: "Влизайте!". Жената направи две крачки и понеже нямаше място, се настани на първия празен стол до нея. "Това е моят стол, госпожо, можете да седнете ей там…", заяви Всезнайков и й посочи малко разтегаемо рибарско столче в ъгъла на стаята. Късата прическа се настани на него леко намусена, а после го изгледа над роговите рамки с видимо недоумение. "Какво ще желаете, мадам?", опита се да разчупи леда маститият експерт. "Искам да ми направите пълен хороскоп, а така също и да ми гледате на карти Таро! Вече няколко месеца съм в дупка и съм сигурна, че не е Сатурнова", отговори му първата клиентка и втренчи в него изпитателния си поглед. "Ама какви хороскопи, госпожо, аз да не съм знахарка! Аз съм експерт! Чувате ли – екс-перт! Изпълнявам политически поръчки, не хвърлям боб и не гледам на карти, нещо сте се объркали!", разгневи се Всезнайков.

            После изведнъж споменът за класната му нахлу в главата, сети се как веднъж ѝ беше сложил дъвка, преди да седне на стола, и сърцето му се размекна. "Постойте минутка, мога да направя нещо за вас, все пак съм в обслужващия бранш, така да се каже. С хороскоп и Таро не мога да ви уредя, но правя чудесно кафенце, що пък да не ви гледам. Ще ви взема само 5 лева, колкото за кафето и захарта. И моля ви, ако излезе печалба от тотото – 20% за мен. Ето тук едно типово договорче, знаете как е – подписът е висша форма на доверие." Късата прическа, без да се колебае, подписа договора, извади 5 лева и ги остави чинно на бюрото на Весезнайков. Той ги грабна с едно движение и ги сложи в задния джоб на вълнения си панталон. През това време клиентката му си беше извадила тефтерче и химикал в очакване да запише какво точно ще й поднесе съдбата. Всезнайков отвори шкафчето, в което обикновено държеше хранителните продукти, но то беше абсолютно празно. "Госпожо, извинете, кафето е свършило, ще отскочите ли до магазина, да вземете едно пакетче, като се върнете, ще ви дам дължимото?" След като жената излезе от стаята, експертът я изчака да завие зад ъгъла, заключи набързо вратата на офиса, и хукна да бяга в обратната посока.

            Заради русалките

            Италия дълго стоеше забодена с флагче на картата на света в кухнята. Ето че това лято и на нея й дойде редът. Тук обаче няма да се спирам на прелестите на тази страна, защото ще ми коства томче с дебелината на "Война и мир". Ще разкажа една история, която ми се случи в Пиза точно в деня, в който се прибирахме в България. Оставаха ни няколко часа до самолетния полет и решихме да ги оползотворим с разходка из града.

            В Пиза програмата е ясна – снимаш се с наклонената кула, купуваш си магнити за хладилника с наклонената кула, ядеш сладолед с формата на наклонената кула. След като свършихме всичко това в изброения ред, изведнъж ме засърбя показалеца на дясната ръка. "На снимане ще е", казах си, и придвижвайки се бавно и славно към аеропорта, започнах да фотографирам по улиците. Обичайните заподозрени за Италия – гълъби, тесни улички с фенери от ковано желязо, италианки, качени на велосипеди и тук-таме някой мраморен шадраван за разкош. Сред всички тези красоти не разбрах как се озовахме на един като изваден от приказките площад. В единия му край имаше статуя на рицар, малко по-добре охранена версия на Дон Кихот. Грабнах апарата и започнах да снимам сградите, изрисувани с детайли на причудливи цветя, риби и какви ли не твари от морската митология. В това число влизаха и две русалки, които най-безсрамно се опитваха да правят любов.

            От фотоунеса ме извади отривисто потупване по дясното рамо. Беше непознат мъж на средна възраст, добре сложен физически. Без да се бави, той се представи на италиански: "Лоренцо еди-кой си, от еди-кои си полицейски части". Носеше розова тениска и къси гащи с ръб. Външният му вид никак не се връзваше с полицейските му звания, но след като ми показа служебната си карта, нямаше какво да кажа. Видял, че не съм италианец, Лоренцо продължи на английски: "Онзи черен сак ваш ли е?", попита ме той и посочи с пръст моя багаж. Пълният с мръсни дрехи и сувенири сак стоеше невъзмутимо по средата на площада. "Мой е…", отговорих притеснено, все едно криех, че в него пренасям нещо нередно. Цивилното ченге ме погледна изпод вежди: "От коя държава сте?". Тук малко се забавих с отговора, като че ли не знаех откъде идвам. "От България, от България съм", изстрелях вече много по-спокоен. "У вас не сте ли чували за атентатите?", ме пита учудено и най-добросърдечно Лоренцо. Бащинският му тон ме накара да се чувствам още по-глупав. "Чували сме, ама аз заради русалките…", опитах по ученически да се оправдая и насочих поглед към люспестите същества. Те от своя страна не бяха престанали да търсят начин за съвкупление. Видял колко съм отнесен от вихъра, Лоренцо ме съпроводи до сака. "Отворете го, моля!", заяви той с ледено спокоен глас. Дръпнах ципа и най-отгоре цъфнаха няколко магнитчета за хладилник с наклонената кула. Толкова се успокоих, че в сака ми няма бомба, та в пристъп на радост грабнах едно от магнитчетата и го подадох на Лоренцо. "За вас е!", изрецитирах с тържествен патос. Той се усмихна, благодари и го пъхна заедно с ръката си в джоба. "Еййй, това италианските полицаи са същите като българските – подаръци не връщат", помислих си аз, докато затварях ципа на сака.

Оранжево морето

            Имаше времена, в които разбирахме, че летният сезон е започнал по първия зачервил се домат в градината. Тази идилична представа за лятото отдавна е отживелица. Сега сезонът не може да започне без селфи във Фейсбук, на което се виждат стърчащи долни крайници, обилно посипани с пясък като доказателство, че сме на море, а не на детската площадка пред блока. За да е автентично селфито и да подразним колкото се може повече хора с него, е добре освен крайници да се вижда изпотена чаша с мастика или мента. По този начин вашият Фейсбук приятел, който и това лято няма късмет да иде на море, ще ви завиди искрено. Ще се издигнете в неговите очи, а образът ви на бохем, който се мести от плаж на плаж, ще остави траен белег на потиснатост в съзнанието му.

            Сезон '2016 обаче свали опесъчените крака от трона на най-популярното селфи. Тази година, ако не пуснеш снимка във Фейсбук, че си бил в Италия на "Плаващите кейове" – най-новото творение на Христо Явашев-Кристо, - все едно лятото не е започнало за теб. Освен това без подобно селфи показваш колко много си изостанал от съвременните тенденции в изкуството. И заваляха едни арт селфита – боси крака на оранжев фон, патици, свили гнездо на оранжев фон, влюбени двойки на оранжев фон, млад мъж, преоблечен като Исус на оранжев фон, изобщо, както се пееше в една песничка от близкото минало: "Оранжевое море, оранжевые мамы, оранжевым ребятам, оранжево поют!". Някои от сънародниците ни си заложиха апартаментите само за да направят заветното оранжево селфи. Други решиха да не харчат излишно пари и опънаха по една оранжева пътека в холовете си, излегнаха се на нея и ето ти селфи от езерото Изео.

            В крайна сметка целият този шум около безспорно гениалното творение на Кристо беше посетено от над 1,3 млн. души за 16 дни и донесе на братята италианци приход от близо 50 милиона евро. Къде ще разположи следващата си инсталация Кристо, все още никой не знае. Надеждата на родното туристическо министерство е той да хвърли око на остров Болшевик, познат още като Света Анастасия. Миналата година страната ни е отбелязала 60% спад и 150 милиона евро загуба от руски туристи. Ако Кристо опъне една оранжева пътечка от Бургас до Болшевик, как мислите, дали братушките няма да се излъжат да тръгнат по нея?

             1000 калории на ядене

            Диетите са страшно нещо. Последната им жертва се оказа Анджелина Джоли. Като я треснала кризата на средната възраст, холивудската звезда сменила стековете със спанак. Брат Пит от своя страна ѝ поставил ултиматум да качи незабавно някое килце или да си търси нов мъж. Анджелина обаче се оказала упорита и продължила да набива спанак, което закономерно довело до развод на звездната двойка. Не се заблуждавайте, че само известните хора са застрашени от диетите. От тази чума на новото хилядолетие страда и бедният българин.

            След многогодишни неуспешни опити да спаси брака си Стамат Порязов се отдал на алкохола. Жена му Митка работела като чистачка в Министерството на земеделието, но това съвсем не ѝ пречило да притежава завидна хитрост. Тя поискала развод и обвинила кроткия иначе Порязов в шумно пиянство. Тракането на чашите не ѝ позволявало да спи. Развила неврастения, а КПД-то ѝ при чистене намаляло наполовина. Благодарение на това цялото министерство потънало в боклуци, респективно добивът на пшеница и пивоварен ечемик в страната се сринал до абсолютния минимум. Щом чул тези неоспорими доказателства, съдът веднага порязал Стамат Порязов. Оставил го гол по боксониера и печка "Раховец" с два котлона. След този негативен развой гражданинът Порязов съвсем се пропил. Заприличал на лагерник от Освиенцим, откакто я нямало Митка да му прави любимите нервозни кюфтета. Джипито прегледало "болния" и категорично заключило: "Остра форма на анемия!".

            Юрнал се по диетолози гражданинът Порязов, че без килограми кой те брои на тоя свят за човек? Предписали му диета от червено цвекло. Започнал Порязов да се тъпче: сутрин, обед, вечер – цвекло. И резултатите дошли. Само че вместо да надебелява, той отслабвал. Не стига това, ами и започнал да пикае кръв. "Няма да ме бъде", казал си Порязов, и набързо завещал боксониерата си на Кирил Копитков – негов трети братовчед от село Поликраище. Той бил ветеринар и човек с опит, та взел, че попитал Порязов за здравето му. "Анемия имам, братчед, от най-острите форми. Освен всичко пикая и кръв... още няколко дена ми остават...", разяснил му ситуацията Стамат. Копитков на секундата се ухилил до уши: "А червено цвекло ядеш ли?". "Ям ами, на специална диета съм... сутрин, обед и вечер – цвекло...", заявил с чувство на изпълнен дълг Порязов. "Абе, Стамате, как няма да пикаеш кръв, това цвекло боядисва всичко наред", съобщил авторитетно ветеринарят. Олекнало му на "болния", ще се живее, казал си, но вече бил приписал имота. "Братчед, ше ме пуснеш ли на по-нисък наем в боксониерата, нали все пак сме рода?", примолил се Стамат Порязов."Няма проблем", отговорил му Копитков, "като за теб – на половин цена!".

………

„Публицистиката за мен е жанр, който винаги ме е привличал и в същото време респектирал. Но къде са днес текстовете на Ботев и Алеко, писане от сърце, от човека за човека. Изваждане на показ на абсурдите в които живеем с щипка хумор и насмешка. Този тип публицистика е на път съвсем да бъде изгубен за сметка на дописките, платените материали и сервилността на голяма част от нашего брата - българският журналист. В крайна сметка всеки сам избира пътя по който да поеме. Моят личен избор е да бъда откровен с читателя, според мен това е единственият начин един автор да бъде правилно разбран. Мисълта да споделя публицистичните си текстове в книга се зароди преди няколко години. Наблюденията и обратната ми връзка с читателите показаха, че мястото на този жанр е не само в масмедиите, но и в книгите. Там текстовете заживяват самостоятелен живот извън пределите на новинарския контекст, на бързината и злободневието. Идеята за заглавието на книгата дойде през ноември 2014 г., когато Кубрат Пулев загуби мача си от Владимир Кличко. Репликата му „Продължаваме напред” остана знакова не само в бокса. Тя се превърна в олицетворение на нещо, което голяма част от българите са изгубили – вярата в добрата промяна. Книгата ми е главно за тях. Да, добра промяна може да има, стига да направим нужните крачки към нея.” Владислав Христов