Автор: Валентина Вълчева

Наскоро прочетох някъде, че „единственият начин да се справиш с децата е да им покажеш, че си по-голям психопат от тях”. Честно казано, за пръв път усетих, че май не съм сама. С други думи, за да научиш децата на нещо, необходимо е да слезеш на тяхното ниво (или да се издигнеш до него - въпрос на гледна точка). За мен няма проблем като цяло - винаги съм гледала на себе си като на човек с неизживяно детство. Нямам проблем с това да се вдетинявам, макар че понякога докарвам до бяс мъжа ми.

Длъжна съм да призная, че дори и след две деца изобщо не съм сигурна, че съм на верен път в опитите си да направя хора от тях, а за разбирателство е твърде рано да говоря, големият е на четири, а малкият още няма и годинка. Но открих, че се налага едновременно да възпитавам и децата, и баба и дядо.

Когато се роди първият син, на излизане от родилното някак спонтанно от устата ми излезе един въпрос, който доста ме тревожеше през последните дни:

- И сега кой ще носи отговорност за това дете?

Отговорът на майка ми беше повече от отрезвяващ:

- Който има деца, да си ги гледа! Ние с баща ти само ще помагаме.

Тогава дори не подозирах какъв късмет имам, че не бяха решили да се включат твърде активно в грижата за престолонаследника.

Да уточня, че мама е била 40 и малко отгоре години детски учител и директор на детска градина. Което ще рече, че професионалните деформации са сериозни и забележими. Така например тя просто не е в състояние да води разговор, който да не докарва по децибели луд скандал. Също така, колкото и да се старае (а тя се старае ужасно - повярвайте ми), не успява да устои на изкушението да се пробва поне от време на време с намеци от рода на: „Не че се бъркам, ама според мен трябва да направиш еди-какво-си.” (което в превод означава „Направи го!”) И малко по-директните от рода на „Това дете не е яло!”, нищо че детето току-що е омело две солидни парчета домашна баница. Дори няма да споменавам не много далечното минало, в което се е случвало да ми звънне вечер по телефона, за да ми напомни да отида до тоалетната преди да си легна.

Но общо-взето с това се изчерпват опитите ѝ да изземва ролята ми по отношение на наследниците. С течение на времето осъзнах, че като цяло съм облагодетелствана с баби и дядовци, които нямат много желание да се бъркат. И въпреки това понякога се налага да защитавам границите си с повече или по-малко военна сила.

Всъщност оказа се, че най-сериозният ни проблем в общото възпитание на децата е да накарам бабата и дядото да внимават с езика. С годините те сякаш все повече откриваха съмнителното очарование на дивия северозападен диалект, което като цяло е симпатично, докато не чуеш детето си да изтърси нещо от рода на „Я че си одим дома пеши.” И започваш да се чудиш какви ли ги ръси в детската градина. Всъщност, в детската градина далеч не само диалектът ни е проблем, но за „лошите думички” вината е обща. Едно време, докато работех в библиотека, дотолкова бях добила навик да внимавам, че даже на стелажите се извинявах, ако се блъсна в някой от тях. Само че после напуснах и възпитанието ми отиде по дяволите. Няма как да си кривя душата, и аз имам вина за някои нежелани придобивки в речника на престолонаследник №1.

Давам си сметка, че много родители нямат моя късмет. От друга страна всички онези баби и дядовци, които не знаят кога да спрат, също имат късмет, че дъщерите и синовете им не са проклети като мен и не палят от първо ритане. Достатъчно ми е, че трябва по цял ден да споря с децата си, та да понеса безропотно да споря и с родителите си. Откъде такова търпение? Режа на място и нищо не спестявам.

Защото бабите и дядовците понякога трябва да бъдат възпитавани наравно с внуците, ако искате да ви е мирна главата. Съгласна съм - огромен разход на нерви е. Но трябва да имате ясно очертани граници, които да пазите по-зорко отколкото триглавото псе Цербер охранява портите на ада. Не за друго, а защото ако пускате някой твърде често и надълбоко да навлиза в личната ви територия, именно ще отприщите същински ад. Не ви трябва! Вярно, понякога на човек му се иска да прехвърли поне за ден задълженията и отговорностите по децата на някой друг и да си вземе почивка от ролята на родител, но... Спомнете си историята на Ричард Лъвското сърце и коварния му брат Джон. Сложите ли короната на чужда глава дори временно, не знаете после какви жертви и усилия ще ви струва да си я върнете. Нищо, че по право ви принадлежи.

Преди време обсъждах проблема с правилното възпитание на децата с една приятелка. Тогава тя ми каза нещо, което не бях осъзнавала дотогава:

- Просто трябва да си гледаме децата като чужди.

Знаете тази поговорка - „много баби - хилаво бебе“. Майка ми например ужасно страдаше от факта, че не ѝ позволявам да храни вече тригодишния ми син, че не ѝ позволявам да го облича, да тича след него от люлка на люлка в парковете, и прочие. Трудно я приучих да гледа на него като на самостоятелна единица. „На теб не ти пука за това дете!” казва ми понякога, вбесена, че съм ѝ изсъскала за пореден път да остави детето на мира. Всъщност пука ми твърде много. Осъзнавам, че мое задължение е да го направя самостоятелен мъж, който да не се страхува да взема решения след двайсет години, а не като Буридановото магаре да стои и да чупи пръсти до второ пришествие всеки път, когато се наложи да прави избор, и да чака мама/баба да реши вместо него.

Мисля си, че това бяха най-трудните ни моменти за преодоляване и като цяло срещнах добро разбиране, най-вече защото съм проклет инат. Вероятно на фона на някои чужди, моите са бели кахъри. А вие? Превъзпитахте ли бабите?

***********

Препоръчваме ви още: 

Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава

Чуждите деца ме вбесяват!

Продължаваме с темата за летни почивки. Интересът към Неа Ираклица беше голям, сега ще ви представим Палио.

Палио или Paleo Tsifliki  е курортно селище, известно като вилна зона на Кавала, което се намира на 6 км от града. На 152 км е от КПП Кулата, 97 км от КПП Илинден и 131 км от КПП Маказа. Там притежават вили и къщи предимно заможните гърци от района и го ползват за релаксираща почивка. Това е най-зеленото и спокойно място от близките курорти. В Палио няма пешеходна алея за разходки, къщите са построени по начупената плажна ивица и са се разраствали към хълма над Палио, който открива невероятна гледка. Там има няколко заведения, магазини тип бакалии, заредени с основни продукти, а големите супермаркети са в Кавала или Ираклица, която е на 2-3 км. Има също аптека, фурна, бензиностанция. Интересното в Гърция е, че често в магазините не се продава хляб, той и други тестени изделия се предлагат във фурните, които работят от рано сутринта до около 14 часа. В Палио няма нощни барове.

Цените на горивата към 02 май 2017 г., обявени към съответното министерство са - за област Кавала бензин средна цена1.50 евро, дизел около 1.30 евро, газ около 0.86 евро. Метан станции в района няма. Могат да се проверяват в този сайт.

До преди няколко години в Палио не беше развит толкова чуждестранния туризъм, затова има малко хотели. Тъй като интересът всяка година се засилва, вече могат да се намерят много частни вили и къщи, предлагащи простор, удобство и зелени градини. Повечето от тях не са строени с цел туризъм, но гърците все повече предоставят вилите си под наем. 

В Палио има няколко плажа - част от тях са с плажни барове, предлагащи шезлонги и чадъри, но има и такива. Чадърите и шезлонгите се ползват срещу консумация от заведението, с цени около 2.5-3 евро за кафе, фрапе или безалкохолно. Всички плажове са отличени със Син флаг за екологично чиста вода. Най-известният плаж е Навагос, където има и хубаво заведение за хранене. Плажът е пясъчен и плитък, с кристална вода. Друг плаж е Гластрес, намира се в началото на Палио. Бийч барове са Коста Вита и Кикабу. Около скалите може да има морски таралежи. Аква обувките предпазват от тях, предлагат се в специализираните магазини, не са скъпи, за предпочитане е да не са силиконови, защото бодлите ги пробиват.Ако настъпите морски таралеж, трябва да излезете от водата и да се опитате да извадите бодлите, които са видими. Те са чупливи и е възможно да остане част от тях. Принципно организмът ги разгражда, но ако имате неудобство е хубаво да се потърси лекар. Най-близката болница е в Кавала. Можете да я ползвате с Европейска здравна карта, която покрива медицински услуги в чужбина и се издава безплатно в офисите на банка ДСК, вижте къде тук. Всички застрахователни компании също предлагат здравни пакети за екскурзии в чужбина, не са скъпи, правят се индивидуално според параметрите, които зададете.

На 2 км. се намира Multiplex Batis, с частен плаж, много зеленина, заведения, два басейна, единият, от които детски. Има вход 2 евро на човек. Плажът там е каменист в началото, но има чували с пясък, по които да се влезе в морето. Към него има също и къмпинг Тера, разположен на 33 дка. площ.Наблизо се намира Toska beach, къмпинг с бунгала на плажа. Известна таверна е То Филараки - Το φιλαράκι, която се намира близо до бензиностанцията и предлага традиционни ястия, основно риба, калмари, октопод. Калмарите са предимно пържени или печени и обезателно трябва да се опитат. Октоподът е с пипала и се приготвя по няколко начина - варен на салата, печен на скара или сушен на слънце и стоплен на скара. Миди има само когато е сезон, като се приготвят саганаки -с червен сос, на пара или миди с ориз. Рибата е спрямо сезона, почти винаги прясна. 

Известните плажове на Амолофи са на 10 км. Лесно се стига до тях, трафикът в района рядко е натоварен, по-големи задръствания стават на входа на Кавала. 

Една от най-значимите исторически забележителности в района е древния град Филипи. Намира се на около 20 км в посока Драма. Град от ерата на Филип Македонски, баща на Александър Велики, където съществува древен театър, изцяло запазен, и на който през летния сезон се правят концерти и театрални постановки. Много интересна възможност е в наши дни да се посети концерт втеатър на повече от 2300 години. Там ще намерите и музей с археологически находки от онези древни времена.

Кавала е интересен град за разходка съвсем наблизо. Паркирането в центъра е трудно, но покрай морето е възможно, има платени паркинги за около 2 евро. Ако видите син знак, на който пише -κάρτα-, трябва да се закупи талон от павилионите за цигари, да се отбележе престоя и да се постави на стъклото на колата.

На граничните пунктове се преминава със задграничен паспорт или лична карта. Децата трябва да имат паспорт. Желателно е да се носи копие от акта за раждане, ако родителите са с различни фамилии. При пътуване само с един родител, трябва декларация от другия. Важат същите закони за столчета за кола, колани, разговори по мобилни устройства. Сумата в брой без задължение да се декларира е до 10 хиляди евро. Цигари - до 800 броя, до 10 литра спиртни напитки.

Палио е прекрасно място за спокойна, морска почивка. Непременно разгледайте галерията ни със снимки.

Благодарим на Антоанета Георгиева за подробната информация. Ако имате допълнителни въпроси, може да ги зададете на страницата й във фейсбук. 

Божидар е племенник на мои приятели - Виктория и Деян Арнаудови. Божидар има голямо и обичливо семейство, което се бори с всичките си сили за живота му. Нека им помогнем, защото времето е малко и сами няма да се справят.

Виктория се обръща към нас с призив за помощ:

Нашият племенник Божидар има тумор в гръбначния стълб и нямаме никакво време.

На 21.03 Боби беше опериран неуспешно в София и трябва по спешност да посети болница в Турция, за да могат да му помогнат наистина.

Туморът расте много бързо. На 10.05 е назначена операция в Турция, парите трябва да са събрани до 8.05.

Лекарите от „Аджабадем“ Турция дават добра прогноза. Имаме само шест дни. Нека опитаме.

Всичката документация можете да видите на страничката на Божидар във фейсбук.

Хора, помогнете им. Няма време за ДМС, процедурата изисква повече дни, отколкото има пред Божидар.

Има вече дарителски сметки на името на детето. 33 000 долара са много, но 10, 20, 30 лв. не са чак толкова.

Който може, както може. И моля ви, споделете.

Благодарим на всички, които ни пишат денонощно, звънят ни и не ни оставят време за отчаяние!

Прилагаме в галерията и снимки на банковите сметки, които успяхме да открием днес, както и документите за диагнозата и прегледите в Турция.

Дарителската сметка в лева е

BG87UNCR70001522942057 Божидар Тихомиров Кръстев.

Ние вярваме в чудеса и се надяваме нашият прекрасен племенник отново да бъде усмихнат и игрив, както преди!

Благодарим ви, добри хора!

Ето и новата информация за лечението на Боби, публикувана от семейството му на страничката им във фейсбук:

Тъй като от Фонда за лечение на деца взеха решение да ни откажат финансиране след първата неуспешна операция в България - Свети Иван Рилски София, ние благодарение на вашата помощ и подкрепа успяхме да я направим в Аджъбадем Турция - туморът беше отстранен но хистологията показа че е от 4 степен GBM - много бързо развиващ се.

Бяхме длъжни да ви информираме за ситуацията в момента и да изкажем нашата дълбока признателност към Вас.
Отново се обръщаме с огромна молба към Вас, ще ни трябва помощта Ви  за събиране на остатъка на сумата за първия етап от лечението. Вече има и DMS.
Това са сметките :
Bg87 UNCR 7000 1522 9420 57 в лева
Bg11 UNCR 7000 1522 9420 67 в евро
УниКредит Булбанк: UNCRBGSF код
Божидар Тихомиров Кръстев
DMS BOBCHO на номер 17 777

Последна информация за Божидарчо. Битката продължава.

Божидар проведе лечението, препоръчано от турските специалисти, но след направения в началото на август контролен преглед се установява, че туморните клетки са стопирани, но не са намалели. Родителите решават да потърсят второ мнение от Университетска клиника Ди Наваро в Испания и оттам им предлагат комбинирано лечение – имунотерапия и химиотерапия.

На 10.08. Божидар е приет в клиниката и лечението е започнато веднага. Стойността на пълния курс имунотерапия, химиотерапия и рехабилитация е 54 695 евро.

Автор: Мария Пеева

До 2-годишни момчетата ми искат само мен. Аз съм любовта на живота им, хлябът и водата, прегръдката, сънят, денят и нощта, целият им свят. Всичко това звучи много поетично, но всяка майка ще ви каже, че безусловната любов е адски изтощителна. Особено когато в два през нощта хлапето иска точно МАМА да му донесе вода, и само МАМА да го гушка.

На 4-5-6 годинки, за мое облекчение момчетата откриват, че из къщи от време на време се мотае една личност с бодливо лице, твърди ръце и колене, и с дебел глас, който може да пее само футболни химни… и ме забравят. Изобщо няма да ви заблуждавам, че съм недоволна от този житейски факт. Дори напротив. Вече дотолкова ми е писнало за всичко винаги да търсят мама, че вместо да ревнувам, се подсмихвам и вдигам рамене, когато татко все повече става корифеят по актуалните за възрастта въпроси като ритането на топка, ходенето на кино през уикенда, ски-лагерите, самостоятелното излизане и избора на телефон.

Докато изведнъж настъпва онзи етап в пубертета, когато „татко“ става „баща ми“ и от най-уважавания и любим човек в семейството изведнъж се превръща в постоянната конкуренция, пред която трябва да се доказват като по-умни, по-знаещи, по-силни, с една дума – повече мъже. И тогава осъзнавам, че живея във филм на Нешънъл Джиографик, в който старият лъв ръмжи на младите мъжкари и ги поставя на мястото им, а те на свой ред му показват зъби, размахват заканително гриви и опашки, перчат се пред глутницата, но бързо се спъхват, когато най-после го ядосат и той ги сръфа предупредително.

С най-големия ми син минахме през този период, вече е пораснал и така да се каже, се сдоби със собствена глутница. Но имаше много интересни моменти. Например, когато реши да натяква на баща си, че знае английски повече от него. Татко му се подсмихваше и отговаряше, че всеки баща се радва, когато синът му го надмине. Веднъж обаче синът обясни на бащата, че със сигурност бяга по-бързо от него. Това вече никак не се понрави на стария лъв, който много държи да е в отлична спортна форма. На следващия ден моите момчета си спретнаха надбягване на улицата пред дома ни, за голяма радост на съседите, които според мен отдавна са приели семейството ни като една от кварталните атракции. Даже залагания си организираха. Вторият син също се включи, не само със залог, а и с участие. Третият младеж заложи на големия батко, а аз естествено заложих на бащата, което ми докара сърдити погледи и цупене от страна на младите участници. Само че аз си познавам кончетата. Естествено, бащата победи, макар и с 20-30 години по-стар от синовете. Момчетата недоумяваха, а той им обясни.

- Всичко е въпрос на психика. И куц да бях, пак ще съм по-бърз от вас, защото съм уверен в себе си.

Момчетата се ядосваха, проклинаха наум и се оправдаваха с нечестна игра, искаха реванш и оплакваха изгубените си спестявания. Защото баща им неумолимо си прибра печалбата от залаганията – при него няма празни приказки, държи се на мъжката дума. На вечеря вече ми писна да ми се жалват обидените хлапаци, и си нямах друга работа, ами взех, че им обясних как според Фройд един син става мъж, чак когато умре баща му.

По-големият младеж сякаш не се впечатли чак толкова, но поне млъкна. 10-годишният хлапак обаче направо се втрещи. Само зяпна баща си и с умолително гласче, изведнъж изтъняло, каза:

- Ама аз изобщо не искам татко да умира.

Естествено, обясних му, че това е метафорично, какво всъщност има предвид Фройд и какво представлява едиповият комплекс. Което не попречи на момчето месеци наред преди лягане да уверява баща си:

- Татко, само да ти кажа, че аз не искам да умираш.

Което е началото звучеше забавно, но после някак взе да дотяга. Особено след като няколко пъти се случи дори да се стряскаме през нощта и да подскачаме в леглото, за да заварим едно малко привидение в пижама с комиксови герои, застанало до баща си, за да провери дали случайно не е умрял. Изобщо с този Фройд си взехме голяма беля на главата. Слава богу, и тази лудост я израснахме, и сега баща и син се дърлят спокойно колкото си искат за всякакви дреболии, без никой да се страхува, че другият ще умре. Повярвайте ми, това е по-добрият вариант.

Онази вечер обаче третото ни лъвче изведнъж заяви:

- Не знам защо само татко трябва да сяда на най-хубавото място на масата. Мисля, че е справедливо да се редуваме, нали така?

Спогледахме се с Пеев и аз понечих да обясня за едиповия комплекс и израстването, но едва бях споменала:

- А според Фройд…

Когато таткото подскочи:

- Няма да умирам! И никой да не е посмял да ми сяда на мястото! Точка по въпроса!

Младите лъвчета поръмжаха недоволно няколко минути и продължиха да си ядат вечерята. Вече толкова сме им свикнали, че не се впечатляваме. Ръмжат, ядат, растат. Нещата от живота.

Подозирам, че скоро пак ще се надбягваме пред къщи.

С четвъртото ни хлапе разликата с таткото е цели 40 години. Когато дойде време да се надбягват, единият ще е на 15, а другият - на 55. Аз обаче пак ще заложа на стария лъв. Дори да е окуцял.

Препоръчваме ви да прочетете и "Осиновете си татко" както и "Бащи и синове".

Автор: Ина Зарева

Четиригодишната Ирина щастливо оглеждаше новата си копринена рокля и огромните панделки на главата си, без да подозира колко силно ще бележи живота й днешният ден. Не знаеше защо са толкова възторжени всички, но реши и тя да бъде, за всеки случай. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере защо точно на деня на труда никой не работи, а всички се събират и празнуват заедно. Множеството от хора я притисна и понесе нанякъде. Чуваше песни, викове, ръкопляскания, но не можеше да види нищо, освен гора от рокли и костюми. Спряха. Някакъв човек започна да говори силно на микрофона. Гласът му се извиваше твърде смешно на някои изречения. Повтаряше едни и същи имена непрекъснато. Доскуча й. Клекна до една каменна саксия и започна да изучава стъблото на цветята в нея. Съвсем до ръката й падна фас от цигара. Все още димеше и огънчето му блещукаше. Сигурно и на други хора им е скучно, помисли си Ирена. Майка й така казваше - че пуши от скука. Ами тогава и тя може да опита. Хвана внимателно остатъка от цигарата, постави я в устата си и пое дълбоко въздух, както бе виждала да правят големите. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно, но в този момент всички викнаха оглушително „Ураааааа“ и майка й не можа да чуе нищо от първомайското преживяване на дъщеря си.

Години по-късно, Ирина вече беше студентка и вместо на манифестации, ходеше на протести, но дълбоко в нея неразривната връзка труд-цигара повлияваше на всеки неин избор. Щом иска да пуши или да си доставя други дребни удоволствия, трябва сама да си изкарва парите за тях. Изпълнена с пламенен идеализъм, тя бе решена да се справя с живота си и да не разчита на никого. Но дори и най-силната амбиция на света нямаше как да не изпита сериозни затруднения във времена, белязани с купони за хляб, инфлация 300% и организирана престъпност като в „Кръстника“ 1-ва, 2-ра и 3-та серия наведнъж.

Ирина не само не можеше да спести нито лев, но дори и не знаеше дали парите за цигарите ще й стигнат от сутринта до вечерта. През деня ходеше в университета, пушеше много пестеливо и упорито си търсеше работа. Колежката й, която непрекъснато отсъстваше и взимаше лекции от нея, в знак на благодарност й съобщи, че търсят временно продавачка в един магазин. Да спомене кой я праща и да не се притеснява от нищо.

Ирина се притесняваше най-много от „връзкарството“ й всичките му проявления. Омръзнало й бе да слуша кой с кого е свързан, както сред познатите й, така и в новините, докато поясняваха чие протеже е бил поредният убит гангстер. Имаше чувството, че живее в зле написан криминален роман. Всичко около нея беше страшно тъжно и страшно опасно – хората мизерстваха, редяха се с часове за един хляб, магазините бяха празни, а през това време мутри вилнееха из града в скъпите си коли. Колкото по-противно й ставаше от всичко това, толкова повече вярваше с цялото си сърце, че както тогава на Първи май - много хора с много хубави мисли правят празник. И изпълнена с оптимизъм отиваше на поредния протест за по-добро бъдеще.

Въпреки възгледите си, Ирина започна работа още на другия ден. Магазинът беше голям, много чист и много зареден. Имаше цял щанд със сладкиши и точно там беше нейното работно място. Но работа нямаше. Хората си търсиха хляба, а не пастите. На Ирина й направи впечатление, че само в техния магазин хлябът никога не свършва, месото и колбасите са в изобилие, а нейният щанд се зарежда всеки ден, независимо, че хората изобщо не го поглеждаха, а купуваха все по-малко и все по-еднообразни продукти.

Сладкишите се бракуваха най-бързо, защото трайността им беше най-кратка. Ирина гледаше с такава жалост как изхвърлят вкуснотиите от детството й, които днес не можеше да си позволи. Управителката няколко дни наблюдаваше тъжното преглъщане на момичето, пък накрая й каза:

- Взимай си вечер каквото искаш от подготвеното за бракуване на сутринта. През нощта няма как да ги купи някой, нали така. Аз съм диабетик и не са ми потрябвали. А и шефът го няма сега, никой няма да разбере.

Ирина потрепери – „Та това е кражба!“ – каза си. „Взема ли нещо, без да го платя, значи съм го откраднала. Но да се изхвърля храна също е много лошо“ – разпъваше се от дилеми гладната студентка.

Цял ден мисли и се лута между убежденията си и изкусителното предложение. Помисли и за съквартирантките си, които разчитаха само на няколкото буркана храна седмично, изпратена от родителите им. Реши, че ако не за себе си, може да се погрижи за тях. Едната учеше медицина, а другата право. Нямаха никакво свободно време, какво остана да работят някъде.

Ирина се прибра вкъщи и сложи пред момичетата голяма чиния, пълна с еклери. Двете се ококориха:

- Рожден ден ли имаш?

- Не, премия от работата.

И така вечер след вечер изяждаха с примижали от удоволствие очи „премията“, а Ирина се чувстваше все по-малко виновна.

Няколкото месеца в магазина изтекоха бързо. Ирина се готвеше за тежка сесия, а след нея се надяваше да замине на бригада в чужбина. Не знаеше изобщо какво да очаква, но самата мисъл да е далече от тази „мутренска държава“, както вече всички я наричаха, беше съвсем достатъчна мотивация. Изпитваше все по-голямо отвращение към тези мрачни, тъмни хора, които убиваха, рекетираха и се обогатяваха непрекъснато. „Какво ли ги правят всички тези пари“ – се питаше. „Как ли се чувстват на пищните си оргии, докато нормалните хора едва си купуват хляб. С какви ли хора са обградени? Знаят ли изобщо какво е и един ден труд?“

Ей така си мислеше Ирина, докато прибираше последната порция сладкиши и си взимаше довиждане с Управителката.

- Ти точно днес ли напускаш? – удиви се жената.

- Нали си пуснах молба още преди месец – притесни се момичето.

- О, да. Документите ти са готови . Мислих, че ще останеш да видиш шефа. Той точно днес излиза.

- Къде излиза?

- Ти вестници не четеш ли? – Управителката извади изпод тезгяха вчерашния вестник, с умиление поглади страницата и я тикна пред лицето на Ирина.

„Първомайски подарък за най-големия подземен бос“ – гласеше заглавието. В текста се поясняваше, че въпреки обвиненията за рекет и убийство, гангстерът ще бъде пуснат от затвора, поради липса на доказателства. От снимката гледаше добре познатият от новините престъпник, с неизменните си тъмни очила и ехидна усмивка.

Ирина остави бавно сладкишите на рафта, а заедно с тях - цигарите и последния си залък идеализъм. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно.

Автор: Валентина Вълчева

На прага отново почука първи май и аз като дъщеря на бивш партиен секретар, пък било то и в малка селска община, няма как да не изпадна в нещо средно между носталгия и равносметки. Отсега да уточним – няма как да храня умиление към бившия режим поради простата причина, че бях едва на дванадесет, когато митичният 10 ноември ни връхлетя подобно на хуните на Атила и почти толкова опустошителен. Но няма да влизам в полемика подобно на една популярна дама от политическия елит какво ни е отнела демокрацията – за Денят на Труда ми е думата.

Все още се чудя как един и същи народ е в състояние с такова маниакално постоянство да чества година след година Международният Ден На Труда, при това с направо стяскаща помпозност и показност, и в същото време да следва също толкова упорито максимата „Учи, мама, да не работиш!”. Народът, превърнал в изкуство скатавката, някога конкурираше братушките по манифестации и монументалност в отбелязването на 1 май. А всъщност май никой от нас не беше наясно с основната идея на въпросния празник. Стигаше ни да знаем, че денят е неработен, съответно неучебен. Едната манифестация все някак се преживяваше. Един вид необходимо зло.

В този ред на мисли... И досега ми се струва леко тъпо да отбелязваш Денят на Труда с почивен ден, но това си е мое мнение. Освен това с ръка на сърцето си признавам, нямам нищо против един ден, в който да не излизам от пижамата вкъщи. И ако поводът ще е 1 май... защо пък не?!

Но все пак да отбележиш някак деня, в който едни отдавна забравени 300 000 души някъде там в обетованата Америка (в частност Чикаго) са излезли на стачка, за да извоюват повече права и свободи за обикновените работници, всъщност не е никак лошо нещо. Нали? Защото именно от демократичния Запад тръгва традицията на 1 май. Все още ли твърдите, че е комунистически, болшевишки, социалистически, ляв и не знам още какъв? Ами не, не е. Това, че режимът си го беше присвоил и припознал за свой, е съвсем друга тема, а ние сме навикнали да го приемаме за такъв. Точно както сме свикнали да гледаме и на братя Грим като на автори на приказки за лека нощ и съответно голяма част от нас останаха силно шокирани от скорошното издание на оригиналните им „приказки”. Добре дошли в света на реалните факти!

По отношение на празника и съответно на труда народът ни открай време е имал крайно противоположни позиции. От „трудът краси човека” до „от труд не се богатее, а се гърбавее”. От „няма срамна работа” до „шамар да е – аванта да е”. И други подобни проблясъци с изгубено във времето авторство. Няма да питам вие от кои сте. Аз лично – признавам си – съм някъде по средата. Някак си все ми се иска да намеря мекото (предполагам – остатък от преддемократичното ми възпитание), но накрая все пак по-доброто ми Аз взема нещата в свои ръце, изритва ме където трябва и ме принуждава да си свърша работата като хората. Освен това от мама (да, бившият партиен секретар) знам едно – не съм чак толкова тъпа, че да разчитам на връзки. Разбира се, понякога желанието е по-голямо от възможностите. Пробвала съм се като актриса в любителски театрален колектив – не е моето амплоа и туйто! Виж, като библиотекарка бях направо недостижима. Казвам „бях”, защото след шест години работа в сферата на културата реших, че все пак ми се живее, а за целта трябва и да ям поне от време на време, та напуснах библиотеката, колкото и да не ми се искаше. Преориентирах се към частния сектор след като в инцидентен разговор с една приятелка и колежка, тя чистосърдечно си призна: „Висше образование? Трънки и таратанци! Като шивачка вземах два пъти повече.” Беше си откровение с вселенски мащаби. Поне за мен де. Или просто е бил момент на върховен идиотизъм, който погрешно съм схванала като знак свише. Каквото и да е било, резултатът беше молба за напускане, един малък, но съдържателен скандал с колега, на когото отдавна копнеех да споделя чувствата си, и ето ме в неизвестността, наречена „трудов пазар”.

Но за 1 май ми беше мисълта. Някъде между оня първи 1 май през 1886 година и познатия ни 1 май от времето на бесния социализъм денят е изгубил оригиналната си идея – няма спор. От тристахилядна стачка, завършила с над 200 ранени и четирима убити, се е превърнал в многохилядна манифестация под зоркия взор на партийни деятели, великодушно махащи ни от балкона на несъществуващия вече Мавзолей. Но колкото и да е пропит с леви идеи днес, 1 май си остава ден, в който е редно да си припомним на кого дължим днешните си права като трудещи се и равноправни хора. Мое мнение! А аз имам и друга причина да го помня и харесвам.

В един от детските си албуми още пазя една снимка от някаква първомайска манифестация. Трябва да съм била около 6-7 годишна. С бели джуфки, знаменце в ръка, плисенце... Нямам никакъв спомен от събитието. Но въпреки това ми липсва. Липсва ми, защото е част от детството ми, а е нормално и естествено детството да ти липсва. Или поне така би трябвало да бъде. Затова и всъщност харесвам 1 май в качеството му на празник – не като празник на труда, а като възможност да си спомня едно друго време, един друг свят, една друга себе си. Не съм си го избирала. Имам десетки други снимки от детството си, разбира се, но като че ли нито една не е успяла да хване спонтанността по-добре от тази – първомайската.

И така... Честит 1 май!

Този трилър на Т.Т Ричмънд буквално разчупва стереотипите на жанра. Алис Салмън, млада журналистка, е намерена удавена, недалеч от университета си, което макар и трагично, не е чак толкова изумително. Но един професор антрополог решава да излезе от стандартните си проучвания и вместо да събира костите на древните предци, да издири останките от Алис, разпилени из социалните мрежи, за да я съживи отново - ако не физически, то поне духовно. Накара ме да се замисля за всички трохички, които оставяме след себе си по форуми, чатове, мейли и съобщения. Колко прозрачен е животът на всички ни, колко се е променила комуникацията, колко по-бързо се случва (и разбира) всичко и как това може да е в еднаква степен прекрасно или опасно. Изключително добър психологически трилър, написан в модерния стил на социалните мрежи, привидно фрагментарен, но дълбоко споен от загадъчния образ на Алис, който постепенно се оформя пред нас от пъзела на виртуалните й късчета, за да разберем коя е тя и може би дори какво се е случило с нея.

Впрочем, за да е по-достоверно, британските издатели са направили дори фейсбук профил на Алис. :) Можете да го видите ето тук. Снимката, която виждате горе, е от нейния профил. Малко ме побиха тръпки от него. Колко често се случва да срещнеш убита литературна героиня? Но вместо да ви говоря за книгата, ще публикувам тук разказа на Алис за това коя е Алис, с който започва романа.

Т. Р. Ричмънд - „Коя беше Алис“

Пролог

Статия в списанието на Съвета по изкуства „Ключова дума“, 2001 г.

Какво съдържа името? На този въпрос трябваше да отговорят тийнейджъри с есе от хиляда думи в тазгодишното състезание „Нов талант“. Ето спечелилото есе на петнайсетгодишната Алис Салмън.

Името ми е Алис.

Бих могла да спра дотук. Знам какво олицетворява то. Аз съм си аз – Алис Салмън. Висока, с умерено приятна външност, големи стъпала, коса, която се къдри и при най-малкия намек за вода, общо взето, с тревожна нагласа. Страшно запалена по музиката, истински книжен плъх, любителка на природата, макар да припадам при вида на паяк. Най-често ме наричат Алис, но от време на време също Ал, Али или Лиса. За сведение последното го мразя. Като дете имах безброй прякори като Али Баба, Айс и прочие, но най-много обичах Ейс, особено когато татко ме наричаше така.

Чичо ми казва Силия, което е анаграма от Алис, макар че бъркам думата „анаграма“ с „анахронизъм“. „Как ми приляга само“, повтаря татко, когато някой каже „анахронизъм“. Между другото думата „как“ е палиндром. Това го научих вчера. Харесва ми да знам такива неща, макар най-добрата ми приятелка Меган да ме поднася, че звуча, сякаш съм глътнала речник. Не че искам да се перча, но трябва да имаш добър изказ, ако ще учиш английска литература. Стига да получа достатъчно добри оценки, много бих искала да ида в Ексетър или Ливърпул. Всъщност ми е все едно, стига да е далеч от Корби, въпреки че където и да идеш, ще срещнеш хора, които копнеят да се махнат от там. Честно казано, нямам търпение да се изнеса от къщи; мама постоянно си вре носа в моите работи. Тя го обяснява със загриженост за мен, но не е честно аз да страдам заради нейната параноя. Разбира се, последното го написах, след като тя прочете есето ми, и никога няма да го види, тъй като няма начин да спечеля.

Може би в името ми се съдържа музиката, която харесвам (днес изслушах „Да танцуваш на лунна светлина“ някъде около четиристотин пъти), или телевизионните програми, които гледам (пред вас е най-големият фен на „Доусън“), или приятелите ми, или дневникът, който си водя. Може би е смесица от всички неща, които помня, а те не са много, защото съм зле с паметта.

А дали пък не е семейството ми? Мама, татко и брат ми, който ме наричаше „бърборалис“ или „цупоралис“, сякаш беше най-голямата смешка на света. Може да са бъдещите ми деца, не че ще имам такива, не, благодаря: не ми трябва да се занимавам с пики, аки и повръщано. Нямам дори приятел, макар че ако Ди Каприо чете това, в петък съм свободна...

„Ще ти дойде друг акъл“, казва мама за децата, но го каза и за аспержите, а не ми дойде.

Може да са нещата, които имам намерение да правя, като например да пътувам; най-доброто, което съм извършила дотук, а то е, че посветих цял ден като доброволка в помощ на глухи хора (виждате ли ореол да блести около мен?), или пък най-лошото (няма да си го призная за нищо на света!).

Мога да ви разкажа за най-добрия ден в живота си изобщо. Малко ми е трудно да избера кой е той – може би когато с Мег отидохме на концерт на Енрике Иглесиас, или когато се срещнах с Дж. К. Роулинг, или когато баба ме заведе на пикник изне- нада по случай рождения ми ден. Само че това е досега, а утре може да се случи нещо по-хубаво, така че вместо „изобщо“ би трябвало да кажа „досега“.

От друга страна, понякога можеш да обясниш какво представлява предмет, като се преструваш, че не говориш за него (проверих в Гугъл, нарича се „апофаза“), така че може би в името ми се съдържат нещата, които бих могла да правя вместо това тук – например да си пиша домашното по математика или да изведа Господин Джаф на разходка.

Едно време ми се щеше повече прочути хора да се наричат Алис. Не супер прочути, защото тогава пък при това име всеки би си помислил за тях – както ако се казваш Бритни или Чери, – а умерено прочути. Вярно, има Алис Купър, но той е мъж, отгоре на всичко това не му е истинското име. Има и „Алиса в Страната на чудесата“, с която често ме свързват по повод на това, че била прелюбопитна, макар моето любимо място да е как не можеш да обясниш себе си, защото в действителност не себе си виждаш, нищо че никога не го разбрах докрай.

Предполагам, аз съм също и това, което пиша тук, но нищо чудно да са пълни глупости. Дадох го на мама да го прочете – само да го провери за правописни грешки – и тя каза, че било страхотно, макар че в първия и последния ред съм звучала като алкохоличка, но това си беше просто нейна интерпретация.

Мама твърди, че трябвало да преосмисля някои изказвания, но не виждам смисъл да пращам лъжи, макар че се съгласих да махна съкращенията, типични за социалните мрежи, също и сквернословията, а такива имаше много в първия вариант (този е седмият!). Освен това използвам много скоби и удивителни, но те си остават, иначе (отново) това няма да съм аз.

„На моменти чак се ужасявам колко си приличаме“, каза мама, след като го прочете. Е, не е единствената. В някои дни, макар да се опитва да го скрие, чисти къщата така, сякаш светът ще свърши. (Това изречение също беше добавено след нейния прочит – какво да ви говоря, полиция срещу мислите!)

Татко твърди, че трябва да съм паднала на главата си като бебе, защото с него никак не си приличаме. Само дето и двамата обичаме да ядем сьомга, което е фамилията ни, и това май ни прави канибали.

Името ми е Алис Салмън. Пет думи от моите хиляда. Надявам се да съм двеста пъти повече от тези пет думи. Ако не сега, някой ден поне.

Сега ще завърша това, ще се изправя и ще се запитам коя съм. Често го правя. Поглеждам се в огледалото. Насърчавам себе си, подплашвам се, харесвам се, мразя се. Името ми е Алис Салмън.

Откъса публикуваме с разрешение на издателство "Колибри".

Ако питате големия ми син, веднага ще ви го обясни. И цяла теория ще ви изнесе – с разни велики личности, които са постигнали огромния си успех именно благодарение на мързела. Може да ви цитира дори и някоя народна мъдрост като например „Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл“.

- Когато човек е мързелив, му идват повече идеи. Всички велики открития са направени така. – ми обясни веднъж, когато се ядосах, че вместо да измие сам пода, е връчил на двегодишното си братче парцала, а малкият е предоволен, че някой му е разрешил да джака във вода и да маже паркета.

Рационализаторът, естествено, беше наказан да хвърля кофата до края на живота си, подът подсушен и малкият – изкъпан.

Разбирам го детето. Аз също съм мързелива по природа. Обичам да чета, да гледам филми, мога да прекарам часове в сладки приказки за нещата от живота. Същият този живот обаче не обича сладките приказки, а иска да правиш разни неща, за да ти се случват други неща. Само с приказки не става.

На 16 години осъзнах, че ако искам да си купя кожената пола, която строгата ми майка намира за прекалено къса, тясна и неприлична, ще трябва сама да си изкарам парите за това. Почнах да превеждам разни текстове и да давам уроци по английски, и никога повече не ми се наложи да искам разрешение за нещата, които си купувам. Само от мен зависеше дали ще мога да си ги позволя. Така и не успях да обикна истински парите, но пък заобичах да си ги вадя сама. Открих, че целта на работата не бива да е да изкараш едни пари от нея, а да ти доставя удоволствие, да ти е интересно и да те кара да се чувстваш компетентен, полезен и осъществен. Давам си сметка, че никога през живота си не съм работила нещо, което не ми харесва и че има и скучни, досадни работи, които далеч не са забавни като това да превеждаш или да преподаваш, или да пишеш. Но в същото време със сигурност има хора, на които да превеждат или да дават уроци ще им се стори безкрайно скучно и противно. Така че единственото, което можем да направим, е да открием това, което ни доставя удоволствие, и да го подхванем, ама здравата и без да се жалим. Никой не е казал, че ще е лесно. Ще иска време и много усилия, но когато те кара да се чувстваш добре, не тежи. А парите… парите ще дойдат сами. И по-сладко ще се харчат, когато не са ти паднали наготово.

Домакинската работа също си е труд, и той никак не е лек. В това отношение бях още по-мързелива. Съдбата обаче реши да ми подари работлив мъж плюс четири деца и да ми даде няколко добри урока. Например, че е ужасно неловко да се върне съпругът ти от работа и да почне да подрежда, защото ти не изпитваш вътрешната необходимост всичко да си е на мястото, а той си пада малко Монк и не търпи разхвърляни книги и дрехи. Ако беше от оня тип мъже, които се прибират и сядат на дивана, сигурно нямаше да се променя. Но след като няколко пъти се случи да се върне от работа и да почне да разтребва и чисти, без да ми каже нито дума накриво, на мен ми стана толкова съвестно, че угризенията пребориха природния ми мързел и с времето станах по-бърза и ефикасна и от него. У нас никога не е било проблем как да си разделим задълженията и никога не сме си правили сметката да не би някой да полага повече усилия за дома от другия. Затова съм благодарна на свекърва ми и се опитвам да науча и момчетата на същото.

Но най-големият бонус, който човек получава от труда не са парите, нито уюта у дома, а удоволствието да си починеш. Нищо не може да се сравни с този миг, в който съм приключила с работата, къщата ми е чиста и подредена, и най-после двамата сядаме да си отдъхнем. Тогава приказките наистина са сладки.

А горкият ми уж мързелив син толкова беше свикнал само той да хвърля кофата, че когато заминаваше да учи в чужбина, ми каза:

- Маме, много се притеснявам да не затънете в боклук, докато си дойда. Това са цели четири месеца!

Е, не затънахме. Все пак си има и малки братя.

Можете да прочетете и този Наръчник за мултифункционален домакински уред "мама".