Автор: Николай Стоянов

Човек и добре да живее, отива на гурме. Някои се качват на гурмето още от гърнето. Моят път към гурмето премина през кюфтето.

Признавам си - обичам кюфтета. Дето се вика, от елда да са, кюфтета да са ( б.р.Както пишеше на стената на Софийския университет преди години: Кюфтета без лук са си живи кебапчета).

Много приятели се чудеха защо дори в луксозни ресторанти си поръчвах кюфтета. Ми защото обичам, бе хора. А и най-великият готвач трябва да меси най-добрите кюфтета, нали?

Но, в живота на всеки идва онзи момент, когато само с любимата храна не става.

Къде поради липса на време, къде заради интерес, решавам да посетя известен столичен ресторант на един от известните ШЕФОВЕ. Пиша го с голяма буква, за да не се бърка с онзи мрачен тип, дето ви командва на работа.

Тези са звезди. Показват ги по телевизори. Имат кърпички в джобовете. Имат и татуси.

И на бензиностанцията видях реклама на един. Чудя се скоро дали и на вафли няма да изгреят.

Но млъкни, сърце.

Разполагам се луксозно в малка градинка, в центъра на София. Тихо. Хора няма.

В тишината се чуват малки стъпки. Почти на палци до масата се примъква културен младеж, очевидно сервитьор. Подава тихо една голяма, ама много голяма книга.

Меню…

Зачитам се. Става още по-тихо.

Книгата е като древната Тора – огромна, но само от две страници. В средата са изобразени 17, повтарям 17 ястия, на скромната цена от 80 лв. Смятайки, че часът е 12, умножавайки цифрата по средно пет минути на ядене, установявам, че за поглъщането им ще са ми нужни точно 1,30 часа. Ако ям бързо. Да, ама в менюто пише яжте бавно, за да се насладите на гурмето.

Ще го ядем, ако го разберем какво е.

Темпладата от сотиран и миксиран пипер сигурно бе прекрасна, но пък мен изключително ме очарова сьомгата с брюле от собствения й белтък. Малко потръпнах от идеята за собствения белтък за сьомгата, но пък щях да си угодя със снакс със злато и ориз с хайвер.

Но спри, сърце – време няма.

Сервитьорът пак се приближава, тихо, за да наруши моето вътрешно аз. Моля го възпитано за едно, ама само едно ядене за обяд.

Имало. Отстрани на дегустационното меню. Минавам пак покрай непознатите думи и, о чудо - агнешко. Гурме агънце под формата на агнешко брюле. 40 лева, ама пък поне знам какво е.

- Какво е това брюле с агнешко, питам срамежливо учтивия младеж.

- Крем брюле яли ли сте?- казва сервитьорът.

- Ял съм, ама то е от мляко.

- Същото. Ама с агнешко. Кора от агне, а сосът е вътре.

Поръчвам. Младежът ме поглежда със съмнение.

- Ама само това ли?

Срам не срам, питам за някаква супа.

- Значи господине, имаме горещ таратор, ама без кисело мляко.

- Как така без кисело мляко?

- Ми така, значи млякото е изпарено. После сме събрали само най-полезното от него, без белтъка. После го варим. Накрая го сипваме върху лед и то пак се изпарява. Каквото остане се яде.

Толкова се втрещих, че го поръчах.

Идва младежът с една огромна чиния. В единия край лед, в другия купичка с врящ таратор. Застава пред мен и започва като една Шекспирова вещица да налива. Аз се оказвам забулен в пара, а тараторът пръска ли, пръска върху официалната ми риза.

Забърсват ме, а големият плюс е, че имам бонус от заведението. Към агнешкото има кисело мляко. Което не е от кисело мляко, разбира се. И сос от коприва. Която не е коприва, защото преди това е замразена, след това изгорена, накрая направена на прах, от който станал екстракт, който правел агнешкото невероятно.

- Нали няма да го гърмите, че ако се омажа още един път, трябва да се прибирам в къщи? - казвам въпросително. Младежът ме успокоява, че няма.

Дъвча предпазливо. Изядох агнешкото, признавам, странно, но вкусно.

Междувременно – идва приятел.Решаваме да поръчаме десерт.

- Имате ли десерт, дето мамата си трака? - казва моят приятел.

Заговорнически, младежът се навежда и тихо казва:

- Tук всичко мамата си трака, момчета.

Ей, викам си – мамата си трака, това гурме.

А ние, оглозгани от сметката (160 лв.) и тракайки с кокали, се насочваме да си доядем във „Вкусното кебапче“. 

Можете да се посмеете и историята ни в "Кварталният ресторант".