Автор: Траяна Кайракова

18:30

- Мамооооо, върнах се! Къде си? Направих класната, май имам само три грешки, ама карай. Ти какво правиш?

- Нищо, маме, в спалнята съм.

- Знаеш ли днеска какъв час имахме?

- Какъв?

- Рисуване. И госпожата каза, че ако не нарисувам нещо, ще ми пише двойка.

- Е, как може по рисуване нищо да не правиш?

- Ами нали знаеш, че не мога да рисувам! Ама чакай да видиш какво нарисувах.

Връща се и крие лист зад гърба си. Обръща го и очаквателно пита:

- Знаеш ли кой е това?

- Амиииии….

- Позна! Ти си!

- Знам аз, направо съм същата! Ама защо си ме нарисувал?

- Темата беше „Супергерои“.

- Ами защо не е Батман или Супермен?

- Е, нали все казваш да съм оригинален и да не копирам другите.

- Така е, ама пак не разбирам.

Тук ровичкам, за да си погъделичкам егото.

- Ми ти се грижиш за мен.

- И?

- Ми готвиш ми.

- И?

- Ами, като се разкрещиш и ме гониш да си пиша домашните, развиваш по-голяма скорост от Батман и Робин, взети заедно!

Тук рязко се приземявам и се мъча да не се смея с глас.

- Другите какво нарисуваха?

- Един нарисува мусака.

- Ъ?!

- Ми тя много го наяждала и затова му е супер герой в живота.

- Дай да видим сега.

Вглеждам се задълбочено в рисунката.

- На мен такава ли ми е косата?

- Да, права е и стърчи.

- Сериозно?

- Да, аз така те виждам, виж се и ти в огледалото.

- Ами миглите?

- Като се гримираш, стават големи. Вежди съм забравил, ама си усмихната. Като не крещиш, си щастлива и всички сме щастливи.

Ужас. Толкова ли съм зле?!

- Много слаба си ме направил.

- Знаех, че ще се сърдиш, ако те нарисувам дебела.

Заглеждам се по-задълбочено и  виждам как ясно се открояват двете ми ръце.

- Защо ръцете ми са на „Ф“?

- Това какво е?

- Ами, както си ги направил, приличат на буква „Ф“.

- Ти така стоиш вкъщи, като ни видиш с кака.

- Леле, аз съм живо чудовище. Дано е вярна онази фраза, че който има лоша майка, става човек.

- Цветята и облаците защо са?

- За фон, няма да те пльосна на празен лист, пък и имаше много време до края на часа. Харесва ли ти?

- Много, майче, благодаря ти.

- Татееееееееееее, почват Барса и Селта!

23:30

Полузаспала съм. Вратата изскърцва и едно малко телце се сгушва в мен. Топъл дъх в ухото ми.

- Мамо, спиш ли?

- Да.

- Наистина ли ти хареса рисунката?

- Много ми хареса!

- Къде каза, че ще я сложиш?

- На хладилника.

- Заклеваш ли се?

- Да.

- Разпери си пръстите на ръцете, да видя дали не си ги заключила. Добре. А сега къде е?

- Прибрах я, за да я снимам.

- Обичам те, мамо!

- И аз те обичам.

Топуркането на детски крачета заглъхва към детската стая. След малко ставам и открехвам вратата. Спи, свит на кълбенце, и се усмихва. Нещо стяга гърлото ми и усещам напиращите сълзи. Стисвам клепачи и преглъщам, защото супермайките не плачат.

Препоръчваме ви още: 

Супермамите не плачат

До сина ми

Младите лъвове

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат