Автор: Валентина Вълчева

Докато се опитвах да спасявам няколко книги от малкия ми син, измежду страниците на едната изпадна стара картичка, оцеляла като по чудо двайсет години, след поне пет големи местения на багаж през половин България. Без дата, без подпис, но не ми и трябват, за да си спомням откога и от кого е.

98-ма... един рокерски събор...

И само няколко думи отзад.

„Привет от Разказвача на приказки”

С Разказвача на приказки малко странно ни тръгна познанството. Тогавашното ми гадже общо-взето ме заряза заради него. Не, не е това, което си мислите. И в най-лошите си периоди, поне с това мога да се похваля, винаги съм била строго моногамна. Дълга история, от която поне едно научих – мъжката солидарност понякога добива изумителни, та чак шантави размери. Нищо общо с женската.

Все тая. На въпросния събор трябваше да отида с гаджето, но предвид новосъздалите се обстоятелства се озовах там и с двамата, плюс още двайсетина рокери, ама от най-достоверните. Кожени, дънкови, пъстри, шумни, натрапчиви като хлебарки в болнично отделение. Като се замисля, те май всичките са такива. Иначе не са лоши момчета. Когато свикнеш, че сред тях основните теми за разговор са мотори, музика и жени (не задължително в този ред), дори започва да ти харесва.

Не, няма да се впускам в подробности за събора. Да кажем, че тези три дни са от моментите, които всеки обича да си спомня, но предпочита да не разказва, поради ред причини. Който е попадал на такова мероприятие, знае за какво иде реч. Останалите трудно ще повярват и разберат. Един от спътниците ми впоследствие доста точно го описваше: „Аз – на шест, касетофонът – мъртъв пиян...”

Та... както казах, озовах се в малко необичайна ситуация, в компанията на впечатляващ дългокос мъж (слабост са ми, признавам си) със счупена челюст, който ми направи предложение за брак, без дори да ме е целунал. Предложението вероятно беше плод на комбинацията от обезболяващи и водка, защото прозвуча горе-долу като: „Ако някой ден реша да се оженя, първо на теб ще предложа”, но аз съм романтична душа, та ме поразнежи – признавам си. Е, мило е, нали?

След което последва още по-мила покана да тръгна с него, за да ми разкажел приказка.

Разбира се, аз също съм мила, когато поискам. Отговорих, че "предполагам за коя приказка става въпрос и вече съм я чувала, та не, благодаря. Но наистина си много мил."

И се подготвих за буря.

Но тук вече той ме изненада дотолкова, че впоследствие през годините имаше не един и два момента, в които искрено съжалявах, че отказах. Той не реагира както очаквах. Нямаше: „Ти за коя се мислиш, ма?! За Лайза Минели?!” Нямаше цупене и сърдене, нямаше сцена на царствен мачовски гняв, нито лекции на тема защо жените като мен са основен източник на страдания за мъжа... Сещате се. Няма как да не сте я предизвиквали поне стотина пъти в живота си, когато сте си мислели, че имате право да откажете на някой особено напорист ухажор.

Нищо подобно!

Което ме накара сериозно да се замисля. Съгласете се, че един изтрещял рокер (Пардон – моторджия! Не обичат да им викат „рокери”.) не е точно човек, от когото ще очаквате да се държи като сър Галахад. Аз поне не го очаквах. Дори напротив. Всъщност... за себе си мога да кажа, че не го очаквам от почти никого. (Извинявайте момчета, но това е положението, за съжаление!) А това е жалко!

Имам двама синове. Мога само да положа необходимите усилия и да се опитам да възпитам от тях мъже, които няма да минават в устремна атака „на нож”, когато някое момиче им откаже близост, а ще реагират именно като моя Разказвач на приказки. Мъжки! Достойно! Всъщност... човешки. Защото да приемеш поражението с чест и да съхраниш и своето, и чуждото достойнство, дори когато се чувстваш отблъснат и вероятно незаслужено наранен е нещото, което в крайна сметка те прави истински мъж. Не всеки го може.

Месец след събора получих картичката, с която започнах.

И не, повече не се видяхме. Така става понякога.

Препоръчваме ви още:

Истинският

Любовта, която не виждаме

Фейсбук любовна история