logomamaninjashop

Страшна късметлийка

Автор: Мария Пеева

Казвала ли съм ви, че съм страшна късметлийка?

Едно време не вярвах в късмета особено. Даже обидно ми ставаше, когато някой тръгне да ми пожелава късмет. За какво ми е късмет, мислех си. Идеално се справям и без него. Важното е човек да положи достатъчно усилия, да не се пести. И във всичко ще успее. Късметът е измислица на мързеливите, си мислех също. Имах цяла теория как с липсата на късмет хората си намират оправдание за неуспехите, за пропуснатите шансове. Може би има нещо вярно в това, но донякъде само.

Защото без късмет не става.

Пораснах много тази година. С всяка година пораствам, но тази особено. Късметът ми удари голям шамар, изневери ми, както се казва, та белким взема да се освестя.

През април моето щастливо и здраво внуче, дете на моите щастливи и обичащи се син и снаха, племенник на моите щастливи, здрави, успяващи във всичко, умни и добри момчета, взе, че се разболя. Тумор на Вилмс, казаха докторите, след всичките изследвания, скенери, ръчкания и боцкания, през които мина малкото му пухкаво, гушкаво и нежно телце. “Но защо, откъде дойде, как така рак - това малко невинно човече, то никога от нищо не е боледувало?” Докторите вдигаха рамене. “Изтеглихте късата клечка”, каза онколожката.

Защото това е от лошите диагнози, пояснявам - за онези, които не знаят. От ония, които, като ги чуеш за някое близко детенце и веднага бързаш да чукнеш на дърво. Сякаш някога това е спасило някого. 

Много бързо се разви всичко тогава, този черен април, за дни намерихме най-добрите лекари за операцията, най-добрите клиники за химиото след нея, проведохме стотици разговори с десетки хора, които нещо и някак могат да помогнат - къде с информация, къде със съвет. Вие нищо не разбрахте тогава. Ще ми простите, уж всичко ви казвам, но това, страшното, нямах сили да го изрека. Който го е преминал, ще ме разбере. 

Много преосмислих тогава мнението си за късмета, хора.

Седяхме една вечер с моя Иван на верандата, вечерта преди операцията на Бобчо, изтощени след цял ден усмихване и убеждаване на деца и близки как всичко ще мине наред.

Беше топла априлска вечер, никога няма да я забравя, ясна, приятна, спокойна, децата вече заспали. От онези вечери, които чакаме с нетърпение с мъжа ми, за да се подържим за ръка като ученици, защото още го правим, да, и още си казваме колко се обичаме и колко е прекрасен светът. 

Ама не беше прекрасен светът в онази вечер и ние нямаше какво да си кажем. Следващия ден можеше да го обърне - целия ни живот да обърне, и двамата го знаехме много добре и толкова болеше от тази мисъл, че никой не смееше да я изрече на глас.

- Всичко ще е наред утре, ще видиш. Ще мине и това. - казах накрая, повторих моята си мантра, с която от няколко дни си лягах и ставах, и повтарях на децата, които ме гледаха с огромни, потъмнели, уплашени, невярващи очи - “какво му е на Бобчо, мамо, ще се оправи ли Бобчо, това лошо ли е, това страшно ли е?”. И аз послушно отговарях: “Всичко ще е наред, всичко ще се нареди, добре е Бобчо.” А отвътре сърцето ми свито на камък. Същото казах и на Иван, ей така, колкото да кажа нещо, защото тишината понякога крещи непоносимо и трябва някак да опиташ да я разсечеш.

- Не мога да си представя свят, в който него го няма. - каза Иван. - Не мога и да се опитам даже. Ти представяш ли си? Толкова работа, толкова усилия, толкова битки и накрая едно щракване с пръсти и всичко свършва. И нищо не зависи от теб. Нищо. Нищо не можеш да промениш. От кожата си да излезеш, не можеш. Късмет.

Операцията мина на другия ден. Успешно мина, извадиха всичко, разсейки казаха - няма. А след две седмици излезе хистологията и плакахме много цялото семейство, и аз дори. Този път си позволихме сълзи. От радост.

Оказа се доброкачествено. Противно на всички диагнози. От късите клечки излезе, че сме изтеглили най-най-най-дългата.

Затова ви казвам, че съм страшна късметлийка.

Нищо не си пожелавам вече освен късмет. За останалото се боря и си го постигам. Но късметът прави разликата между щастието и нещастието, живота и смъртта. Късметът, че хората, които обичам, са до мен, живи и здрави. Късметът, че изобщо има кого да обичам. Това е всичко, което искам на този свят и то изобщо не зависи от мен.

Страшна късметлийка съм, казвала ли съм ви?

За Бобчо Яна ви разказа ето тук. Сама го реши. Не бих си позволила иначе да го направя. 

Последно променена в Четвъртък, 15 Август 2019 11:56

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам