"Когато хората са най-премръзнали, когато стискат очи и броят овце до зори, или дори не броят вече – само гледат в една точка на тавана, тогава Топлото човече идва на помощ. По прозорците, замъглени от въздишки, рисува сърчица и прави от тъжната въздишка щастлива. Топлото човече тръгва по адреси!", гласи анонсът за срещата на писателката Мая Дългъчева с деца и родители, в рамките на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи. Събитието е на 21-и април, в Камерната зала на Младежки театър "Николай Бинев", от 11,30 часа. Кой и как трябва да пише за деца, променя ли времето думите, има ли цена интелектуалният труд и защо децата се нуждаят от Топлото човече (герой в последната книга на писателката) ще прочетете в интервюто с нея.

Какво трябва да притежава творецът, който пише за деца?

Жива душа - оголена, чувствителна, топла, даваща. Идеализъм, който те прави уязвим... Защото е невъзможно да пишеш така, без да живееш така. Скоро си мислех – не е ли наивността в същността си съхранена детска чистота? Поради това е и неумение да различиш, камо ли да се защитиш от хитростите, ласкателството, завистта, злонамереността. Сякаш живееш в друг коридор на съзнанието и не ги виждаш. Ако пък ги видиш, ти става срамно заради другите и стискаш очи още по-силно. Хората бъркат тази чистота с глупост и с удоволствие злоупотребяват с нея. Понякога много боли. Тогава опитвам да отмина, да „изключа“ определени присъствия, да забравя, да се справя някак, защото това е единствената честота, на която мога да пиша за деца. 

Творите за различни жанрове. В кой от тях се чувствате най-уютно?

Във всички, то е като да пътуваш в различни любими страни – разхождаш се, строиш пясъчни замъци, правиш украшения от перца. Но все пак  - приказката e „моята стая“.

Днешните деца са по-различни от децата, които са били техните родители. Трябва ли да се пише по друг начин за тях и как, ако е така?

Не мисля, че децата са различни. Различен е векът, културата, технологията, тоест – декорите. Даже външната динамика е привнесена, наложена и в дисонанс с вътрешния човешки ритъм. Ядката човешка е една и съща, откак приказките са се предавали от уста на уста. Затова и не вярвам много, че ако вкараш компютър в една история, тя става тутакси съвременна. В разговора си с децата аз искам да стигна ядката. 

Кои са първите книги, които прочетохте на собствените си деца?

Моята първа книжка – „Щурчово конче“ на Разцветников. „Пиле и пате“ на Сутеев, „Небивалици“ на Доналд Бисет, не си спомням вече всички...

Казвате, че живият контакт между писатели, издатели и деца е един от механизмите за предизвикване на интереса на читателите. Какво научихте от своите срещи с децата? Роди ли се нова книга от тях?

Относно живия контакт – продължавам да вярвам в него. Как се ражда една книга е нещо, което би предизвикало интереса на децата, мисля. Нямам представа дали някой издател прави това – да покани един клас в печатница, да го запознае с автора и художника, да му покаже етапите, както всички хора и машини, включени в този процес. Цялото невидимо „мътене“, преди една книжка да се излюпи и кацне в ръцете ти - това е вълнуващо и респектиращо, поне за мен.

От срещите ми с деца се ражда всичко, което пиша, макар често да обличам техните думи и проблеми в образи на животинки или предмети. Но ето, в новата ми книга „Топлото човече“ герои са самите деца.

Пишете, че когато чуете „съвременна детска литература“ ви горчи в устата. Не намери ли тя пътя си към децата, все още ли се лута и какво трябва да й се случи, за да срещне читателите си?

Казах това доста отдавна - когато издадох първата си детска книжка, мисля. По онова време (1999) никое издателство не искаше да публикува млад български автор. „При това – жив!“, както натъртено ми казаха веднъж. През изминалите години нещата се попромениха. Основно благодарение на читателите, които започнаха да се доверяват на българските автори. Това стимулира и издателите да се престрашат. В сравнение с преди само десет години, когато съвременните детски автори можеха да бъдат преброени на пръстите на едната ръка, сега броят на пишещите е утроен. За разлика от преди обаче, когато беше цяло чудо да намериш издател, днес много от тях предпочитат да издават и продават книгите си сами, съзнателно избягвайки посредничеството на издателства и разпространители. А това поставя други горчиви въпроси.

Изпълни ли предназначението си поредицата „Първите седем“? Какво трябва да научи детето до тази възраст?

В своите първи седем години човешкото същество съставя своята така наречена „база данни“ – всички базисни емоционални, социални и когнитивни умения, с които ще борави през целия си последващ живот.

Поредицата „Първите седем“ е една от големите ми каузи. Благодарна съм на Маргарита Шоселова, която я създаде и ме покани като автор. Тя се появи в момент, когато всичко родно беше закрито в България – нямаше вече наши детски вестници и списания.

Тогава Маргарита (завърнала се тъкмо от Германия) ми каза: „Искам да направя нещо съвсем ново за българските детски градини. Материалите, с които работят, съдържат текстове и песни отпреди 50 години. Няма музикално-подвижни игри, нито проектно-ориентирано мислене. Мисля, че децата ни заслужават повече.“ И започнахме – опипом, с малък, но сработен екип. Всеки брой беше тематичен и съдържаше нови стихове, пиеси, песни, кройки за костюми, музикално-подвижни игри, маски, приготвяне на храна и сладкиши, познавателна информация, както СД с песните и техния синбек. Реално всеки брой беше мислен като проект, който да протече в рамките на 2-3 месеца. Поредицата стана любима в цяла България – детските учителки ни пишеха трогателно мили писма (някои – в саморъчно изрисувани пликове), които пазим до днес. Вярвам, че онова, което създадохме, е добро, полезно и има своя принос в детското развитие, както в развитието на педагогическата работа у нас.

Дали изпълни предназначението си – от една страна - да. Защото още продължавам да получавам писма, снимки и записи на наши песни и пиеси, както и запитвания за този или онзи брой.

От друга страна – не. Защото поредицата би могла да продължава и до днес, темите са безчет. И сега ще отговоря на един въпрос, който много пъти ни задаваха: „Имаме нужда от „Първите седем“, защо спирате!?“ Предпочитах да премълча, за да не се обръщам с тежки думи тъкмо към онези, заради които създадохме всичко и с които се надявахме, че работим заедно. Защо спряхме? Ами случи се нещо обичайно за нашите ширини – част от детските учителки намериха за човеколюбиво да копират материалите ни, както да качват песните ни в МП3 формат по техни сайтове за общо ползване. Срещам в интернет десетки наши песни – или анонимно качени за сваляне, или направени на видеоклипове (под които липсват имената на авторите, но задължително е написано името на учителката, изработила клипа). За изминалите почти 20 години (при положение, че и-мейлът ми е публичен, както и Фейсбукът, а телефоните ни са отпечатани във всеки брой) имам точно един случай някой да ми пише и да попита дали може да ползва мои текстове и песни за клип – Дора Николаева се казва жената, благодаря й. Има ли другаде такъв феномен – да вземат труда ти и да си го ползват, както намерят за добре? Ако не се отнася за идеи, а за домати, това би се наричало пладнешка кражба. Месеците труд, които стоят зад един такъв брой – мой труд, труд на композитор, аранжор, художник, репетиции с деца, студиа, записи на песни, проби на музикално-подвижни игри, проби на кройки за костюми и играчки, предпечат, печат – всичко това не струва нито време, нито пари в очите на някои. Впрочем, поредицата беше продуцирана с лични средства, а не по проект или от фондация. Така че беше изключително трудно да продължим. Да си призная, аз лично нямах и желание накрая.

За капак журналистките, които ни поканиха да представим нашата поредица по една национална телевизия, година по-късно започнаха да издават списание под същото име: „Първите седем“. Бяхме потресени. Но нищо не можехме да сторим – не бяхме патентовали името, кой да ти предположи... Идеализмът е болезнен, както вече споменах. „Първите седем“ е моя непреболедувана любов, а също – едно пожелание за България.

Защо децата имат нужда от Топлото човече?

Защото все по-често възрастните са заети, уморени, изнервени и практически отсъстват, дори когато присъстват.

Защото животът на едно дете не е само ядене, игра и „леканощдеца“ – има и смърт, и любов, и отхвърляне, и изоставяне, и целия диапазон съпровождащи човешки чувства.

Защото премълчаните страдания растат заедно с детето и се превръщат в чудовища.

Намирам, че е важно да има такава книга в библиотеката. За всеки случай. Заради утехата, заради съпреживяването. Може би дори особено заради момента „четохме и плакахме заедно“ (откъс от писмо на майка) - моментът, в който едно дете плаче заради чужда болка. В тези деца ми е надеждата всъщност. И в тези родители. 

Какво очаквате от Софийския литературен фестивал?

Срещи. Истински срещи.

Препоръчваме ви още:

Как започват разделите - Мая Дългъчева

Малки чудеса

Мисли от къщурката на детската писателка