logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Не знам дали беше късмет.

Да се намерим с този човек, с когото си пасваме като две части от пъзел в цялата сложна картинка. Даже вече не мога да си спомня бързо ли изгладихме ръбчетата, за да прилегнат така гладко едно в друго, или ни е струвало години и усилия. Но като погледна назад, не виждам низ от компромиси и битки със собственото и чуждото его. О, битки имаше колкото искате – но все сме двамата срещу обстоятелствата, а не един срещу друг. И дори когато гледаме в различни посоки, крачим в една. То как да се отдалечиш, като си сраснал с него?

 

Веднъж се опитах да измъдря рецептата за щастлив брак в седем стъпки (нали така е модерно сега – всичко да се опростява до няколко лесни стъпки) и ето какво ми роди главата.

 

– Първо бъдете приятели, после любовници. Искрата е хубаво нещо, но най-често угасва бързо, а друг път прави опасни пожари. Заложете на кроткия огън в домашната камина, той топли наистина.

 

– Не мерете на кантар кой какво прави за другия. Колкото повече, толкова повече. Вие сте скачени съдове. Това, което правите за него, за себе си го правите.

 

– Оженете се по любов, не по интерес. Женската интуиция е голяма сила и ще ви посочи вашата сродна душа.

 

– Отгледайте заедно деца.

 

– Винаги и на всяка цена вярвайте в него. В криза го подкрепяйте, дори да не е прав.

 

– Никога не му отказвайте… сещате се какво.

 

– Помнете, че децата порастват и хващат пътя. Накрая ще си останете вие двамата. Той е вашата голяма дългосрочна инвестиция.

 

Хубава рецепта, на мен ми се получи. Пробвайте я. 

 

Но не забравяйте и друго. Бракът не е влак, да го подкараш по релсите и да си спокоен, че щом следваш инструкциите всичко ще е наред. То дори и влаковете… Не знам доколко изобщо е възможно да съществува рецепта и гаранция за успешен брак, която да работи винаги и при всекиго. Толкова чудесни хора се разделят около мен. Хора, които и заедно, и поотделно са смислени и истински. И все търсят щастието, а изглежда, че им е било в ръцете. Те си знаят, разбира се, отстрани е лесно да съдиш.

 

Обаче си мисля тези дни за нас двамата, за всичко, което сме оставили зад гърба си и което тепърва ни предстои. И знам със сигурност. Ако някой някога ще ме разочарова, искам да е той. Ако някой някога ще ми прощава, искам да е той. Може би това е любовта. Да се оглеждаш в очите му и да се харесваш, с всичките си малки лудости.

А дали е късмет – не знам.

Но е щастие.

От списание „Моето бебе и аз“ ме помолиха да споделя мнението си по този въпрос. Ще е една от темите на новия им брой и искат коментар от няколко мами с опит. Ужасно много ми се искаше да им кажа нещо безкрайно мъдро, разумно и вдъхновяващо, но истината е съвсем различна. А винаги когато се опитам да заменя истината с измислени чужди житейски прозрения, ми идва мъничко да си повърна в устата. И на вас предполагам. Затова просто си я признах, с риск да ви шокирам.

Никое от моите четири момчета не е планирано.

С най-големия ми син забременях на първия месец след спонтанен аборт, противно на препоръките на всички лекари. Предупредиха ме, че има огромен риск да изгубя и това бебе, защото не съм изчакала да минат 6 месеца. Е, Теди се роди жив и здрав. Кръстих го Теодор – Божи Дар, защото така се бях зарекла да направя, ако не го изгубя.

На втората година от раждането му решихме, че искаме второ дете, за да растат заедно, да имат общи игри и интереси. Забременях веднага и… Отново спонтанен аборт. Много тежко го преживях, обвинявах се. Лекарят ми обясни, че природата си знае работата и понякога отхвърля плода, защото нещо не е наред. И до днес не знам дали наистина е така или ми го каза, за да ме утеши. Но подейства. Успокоих се и реших, че ще си останем с едничко. Не можех да се подлагам повече на това ужасно очакване и треперене.

Обаче забременях отново, когато Теди беше голямо момченце, второкласник. Както вече ви казах – не по план. По онова време ни беше тежък период. Таткото ни, моят любим Иван, беше останал без работа вече няколко месеца, а аз работех по десет, дванайсет часа на ден, живеехме на квартира, без баба и дядо да помагат, с всички екстри на младото семейство в чужд град. Да видите колко бързо се раздейства Иван и работа си намери, и бизнес направи, и започна да вади истински пари. Не се съмнявам, че щеше да се справи и без такава мотивация, но до известна степен новината, че съм бременна, ни подейства като ритник за начално ускорение. А оттам като набрахме скорост и двамата – появиха се и третото, и четвъртото, през пет години като по поръчка. И което е най-интересно – с всички съм се предпазвала. Надявам се вече да нямам такива изненади, но човек никога не знае. Както Иван казва – ние с теб все последни разбираме.

Между най-малкият и най-големият ми син има 19 години разлика. Много е. Но и това си има плюсове. Снаха ми помага да гледам бебето – за нея полезен опит, а за мен – дълг, който ще връщам някой ден с удоволствие.

Не знам кой е най-подходящият момент за второ дете. На мен ми го прати Непознатия отгоре. Може би Неговият избор е най-правилният.

Имаме си такава новогодишна традиция в нашето семейство – на първи януари правя баница с късмети, която хапваме на късната закуска/обяд. Не ми забелязвайте, че късметите са бучнати отстрани и малко отгоре – нарочно ги слагам така, след като веднъж Коко сдъвка един, хем пак беше грижливо увит в алуминиево фолио. А иначе баницата е лесна и бърза за приготвяне – съвсем стандартната българска рецепта с готови кори от магазина, сиренце, яйца, прясно мляко и разтопено масло.

IMG 7695

Обикновено най-голямото дете в семейството, което е налично в момента, пише късметите с огромно удоволствие. Преди много години Теди беше написал освен стандартните „здраве“, „радост“, „пътуване“ и едни такива алтернативни късмети като „болест“ и дори „смърт“. Слава богу, погледнах ги преди да ги сложа в баницата и изпищях! Естествено, попитах го защо е написал такива късметчета, а той отговори не по детски мъдро:

– Е, мамо, късметът в този живот не винаги е добър, нали така?

Както и да е, отстраних гадните късметчета и оттогава винаги тайничко хвърлям по едно око върху творенията на момчетата. Защото животът понякога наистина поднася лоши късметчета, ама хайде, ако може, да не ги намираме и в новогодишната баница все пак.

Още едно основание да правя и домашна баница освен ресторантската е, че често в ресторантските късметчетата са някак… неопределени. Като това, което вчера се падна на една приятелка.

IMG 7680

Много се чудехме снощи дали й се пада „истинка“ като настинка или „любов“.  На мен пък ми се е падало „радос“. Радостта е нещо толкова банално, но не всеки може да се похвали с „радос“, нали така?

Та по една или друга причина, на първи януари ние винаги ядем баница с късмети. Тази година, предвид факта, че семейството порасна с един брой снаха миналия август, решихме да сложим в баницата не едно, а две късметчета с бебе. Косьо старателно написа – едно мъжко бебе и едно женско бебе и ги сгъна в алуминиево фолио. Освен това написа още няколко късметчета, сред които имаше и едно, което ме понамръщи, но въпреки това го сложих.

IMG 7699

Още едно куче (не че четири не стигат). Падна му се на самия него – нека, ще си го гледа сам. На нас с Яна по две на домакинство ни стигат. Даже понякога ни идват в повече. Макар че ако питаш тях – са незаменими помощници. Дори по време на готвене! Въртят се наоколо и обират всяка паднала трохичка по земята – живи прахосмуци.

 

IMG 7698

А майка им наблюдаваше внимателно да не би да изгори баницата, а после я пазеше от малките. Винаги може да се разчита на Чара, нищо че е кучка.

 

IMG 7701

Накрая баницата се изпече и огладнелите младежи се събраха да я разчупим. Естествено, късметите бяха най-интересни! Алекс много се възмути, че му се падна „любов“, това било за момичета.

– А ти какво искаш? – Коко го скастри. – На мама ли да се падне? Тя вече си има кого да обича, повече не й трябва никаква любов.

На Косьо се падна гадното късметче с още едно куче. Категорично отказвам да поема отговорност за него! Да си го гледа в мазето, ако иска. Теди и Яна още не са се върнали от новогодишното пътуване някъде из снежния троянски Балкан, така че им отделихме две парчета с късметче. Прибирайте се спокойно, деца! Двата късмета с „бебе“ се паднаха… Познайте на кого? На мен и на Пеев.

Изобщо не ми мигна окото обаче! Приех, че става дума за внучета. А докато хапвахме баницата, изпекох набързо и едно бананово кексче, макар и без късмети. Ей така, да използвам загрятата фурна  Така че новата ми година започва весело, вкусно и работно! Дай боже всекиму!

IMG 7705

Днес прочетох нещо забавно за Кари Фишър, по-известна като принцеса Лея, и реших, че ще се отрази добре на всичките й фенове да я изпратят с усмивка. Може би тя самата би го искала.

Остроумието на актрисата й е помогнало да мине през някои от най-тежките изпитания в живота си, от битката със зависимостта до проблемите с душевното здраве. От друга страна, то маркира и някои от най-радостните й моменти, като например раждането на дъщеря й Били Лурд.

Когато Били се ражда през 1992, Фишър споделя новината с весело послание, което ни припомня в първата си автобиографична книга – Wishful Drinking (Пиянски мечти). Тя е базирана на моноспектакъла й, а по нея има и документален филм.

А посланието, с което обявява раждането на дъщеря си, гласи:

 

В коремчето ми някой се изпържи.

Нещо падна между моите крака.

За да сготвиш бебешки омлет,

Смеси малко сперма със яйца.

Ето го и в оригинал:

Someone summered in my stomach.

Someone`s fallen through my legs.

To make an infant omelette,

Simply scramble sperm and eggs.

Актрисата описва раждането си и със следните думи: „Бебето беше извлачено от мен, все едно тялото ми е горяща сграда“.

Фишър описва и любовта към дъщеря си, наричайки я „най-невероятното същество“. След като новините за смъртта на актрисата стигат до бившия й годеник Дан Акройд, той коментира иронията около деня на смъртта й, като сподели в туитър, че Коледа и бебетата са двете й най-любими неща. Но може би всеки заслужава да си отиде така, в разцвета на силите си, на крачка от поредния успех, от поредния празник, далече от залеза и забравата.

Пак от „Wishful Drinking“ е и известният й цитат: „Ето какво искам да гласи некролога ми… Както и да си отида, искам да напишете, че съм сe удушила със собствения си сутиен под лунните лъчи.“

Може би защото Лукас не й е позволил да носи сутиен на снимките на Междузвездни войни. Все пак в Космоса няма бельо, нали така?

Почивай в мир Кари Фишър, звездна принцесо на нашето поколение.

Момчетата във ваканция… Ваканция е любимата дума на всички ученици и не чак толкова любимата на работещите мами. Но Косьо е на подготвителен курс за изпитите след седми клас, Алекс е на градинка, така че остава да мисля само за Коко.

Коко е на 9 години, не е бебе, казвам си. Има си куп съседчета приятели. Не смея да го оставя сам вкъщи, защото с присъщия си ентусиазъм ще измисли нещо твърде интересно да ме изненада. Веднъж го заварих самоподстриган. Много запомнящ се вариант на бретон – беше се опитал да докара нещо ала Джъстин Бийбър, но му се получи по-скоро затворническа прическа. Имаше толкова дупки по главата, че се наложи да го подстрижат почти първи номер с машинката. Тъжничко му стана, но за кратко. Коко е дете със самочувствие.

– Мамо, аз и така съм красив. – ми каза. – Само където много ми се виждат ушите и сега трябва да ми ги чистиш по-често.

Друг път решил да си прави пудинг. Слава богу котлоните ми се самоизключват, когато млякото изкипи и се излее върху плочата. Съвременните технологии са истински спасители на семейното огнище. Буквално.

Та в крайна сметка реших, че няма да го оставя сам. Имах насрочени две срещи за деня, реших, че мога да ги проведа у дома. Инструктирах Коко да си стои в стаята и поканих Янка, прекрасна дама и журналистка, с която работим по новия ми проект, да дойде на кафе и работен ден вкъщи. Янка се съгласи, все пак и тя е мама, влиза ми в положение.

Накратко – как премина срещата. Още с влизането на Янка двете ни кучета скочиха и я облизаха. Това си е един вид пречистващ ритуал на всички гости, които влизат у дома. По никакъв начин не мога да го предотвратя. Ако ги затворя на двора, вият безумно и скачат по вратата, докато не им отворя. Мисля си понякога – ако някога влезе крадец, дано е с фобия от глисти. Да се уплаши от толкова облизване и да избяга.

Обилно намокрената Янка най-после успя да се добере до хола. Направихме си кафенце, отворихме лаптопите и бележниците, съсредоточихме се.

– Мамооооо! – от горния етаж. – Бързо ела! На Цезар нещо му става! Умира!

Отворих вратата, Цезар нахлу давещ се в хола при нас, Коко – след него. И насред работната ми среща кучето безцеремонно повърна. И то повърна не какво да е, а остатъци от сутиен. Хора, не преувеличавам. Иска ми се да преувеличавам, но уви. Младежът направил рейд на дрехите за пране и ми сдъвкал любимото сутиенче от „Виктория Сикрет“. Е, върна ми го де, но в неизползваем вид. Изчервих се. Плеснах го. Почистих. Измих си ръцете. Изпратих суетящия се наоколо Коко, който междувременно беше обяснил на Янка какви други интересни неща е ял Цезар – примерно използвани чорапи, моите ботушки, кракът на градинската маса, акото на Алекс и разни такива. Седнахме отново да поработим. Коко влезе само десетина пъти за разни неща. Цезар междувременно се изака, та имахме още една кратка почивка със същия ритуал. Чистене, миене на ръце, изпращане на Коко, който този път обясни на Янка на какви интересни места е акал Цезар – върху леглото му, холната маса, дивана, всички килими. Янка така и не си доизяде чийзкейка. Не се учудвам защо.

Довършихме каквото успяхме и Янка си тръгна. Отложих следващата среща за пети и реших, че ще посветя срядата на Коко. Цял ден ще останем по пижами, ще се моткаме из къщи, ще си правим мъфини, ще играем настолни игри, той ще ми пее авторските си песни, аз ще му се възхищавам, изобщо майка и син във ваканция.

Тази сутрин станах с най-добри намерения да изпълня решението си. Изпих едно кафе, изпратих момчетата и събудих Коко, за да почваме пижамения ден.

– Супер си го измислила, ти си най-добрата майка! – прегърна ме детето. Разнежих се. Колко му трябва на едно малко човече, за да е щастливо – само внимание, нищо друго.

След петнайсет минути някой му се обади по телефона.

– Мамо, излизам за мъничко да поиграя навън, виж колко е слънчево.

То навън минус незнам колко градуса, ама нищо. Облече се дебело и хукна. Свърших малко домакинска работа, после приготвих обяд, наредих масата официално, Коко много обича така. Чакам, чакам, никой не идва. Звъннах му по телефона.

– О, мамо! Извинявай, съвсем забравих! Знаеш ли, ние тук малко се заиграхме и…

– Ще измръзнете, маме, два часа станаха. Прибирай се вече.

– Мамо, ще ти кажа нещо, ама нали няма да ми се караш?

Като чуя тази реплика, косата ми винаги настръхва. Чувала съм я от Теди, когато веднъж съседите повикаха полиция заради гостите му. Чувала съм я от Косьо, когато си счупи ръката. Чувала съм я от Иван, когато забрави да вземе Теди от училище. Мразя тези думи!

– Казвай веднага, Коко, какво е станало? Добре ли си?

– Добре съм, мамо. Обаче видях Никол, нали се сещаш, на Донков братовчедката, и отидохме в сладкарницата.

Никол – красавица, пък и две години по-голяма от него. Какво да му се карам… Къде може да се мери една майка по пижама с 11-годишната дългокоса Никол, която тренира балет, има розови дънки и отмята косата си като същинска звезда от Дисни Ченъл?

– Добре, миличък. Забавлявай се. Само не закъснявай много.

Въздъхнах и седнах да работя. Гледам МОН обявил и следните два дни за… пижамени.

Приятна ваканция, мами!

Автор: Мария Пеева

Не, няма да ви говоря за датата. Всички знаем, че това е един специален ден, в който трябва да сме с повишено внимание да не ни падне кран на главата или да не се подхлъзнем на кора от банан (в моя случай е по-вероятно да е кучешко "аки"). Ето, моят Цезар днес ми изяде любимия ботуш. Но сега няма да ви говоря за ужасите, които ни дебнат в такъв съдбовен ден, а за един велик филм с това заглавие.

Ако трябва да бъдем точни – не е филм, а поредица. Не знам дали е ставало дума досега, но повечето ми колеги-преводачи знаят, че съм лют фен на хорър филми, и то не защото са лесни за работа. Просто си харесвам жанра и ги правя с удоволствие. За разлика от една любима колега, която си залепваше вестник на екрана с тиксо, когато й се паднеше да превежда хорър. Обичам те, Кети!

И така относно поредицата – Петък 13. Първия го гледах още на пиратски запис в далечните времена, когато видео притежаваше едно на двеста домакинства, а ние бяхме сред малкото късметлии. Сигурно го бях научила наизуст този филм. Когато станах преводач и се разбра, че обичам хорър, де що има зомбита, вещици и серийни убийци с брадви, ги тупнаха на мен. По едно време взе да ми писва, ама вече като ти е излязло име… Дори не помня всички хорър/слашър/зомби заглавия, които съм превела, сигурно има поне 300.

По едно време се случи така, че бях затрупана с работа, а идва поредният „Петък 13“ и естествено никой не го иска, защото „тези филми само Мария ги обича“. Е, какво да се прави, приех го, мога ли да откажа любимата си поредица. По онова време Ванката ходеше на курс по английски, за да си запълва времето, докато обикаля по интервюта за работа. Другото му любимо занимание освен интервютата беше да се оплаква колко е гадно, че не може да си намери нищо подходящо, а на мен всичко ми се случва толкова лесно. Хем ме затрупват с работа отвсякъде, хем дори не е работа, ами по-скоро хоби. Пък и ми плащат отгоре на всичко. Една вечер му подхвърлям на шега:

– Ванка, що не се пробваш за филмов преводач? Нали все обясняваш колко е лесно и приятно – цял ден си гледам филмчета и се забавлявам. Да ти дам този „Петък 13“, като си толкова отворен.

– О, не си казала, не съм го направил. Те в тези филми почти не говорят, от време на време някой изкрещи Run! (Бягай) или Let me go! Please! (Пусни ме! Моля те!) Ще го опраскам за един ден, аз съм вече второ ниво английски. Само че ти ще нащракаш субтитрите, защото това вече не го мога.

Засмях се и му го дадох. На следващия ден ми звъни Ванката по обяд и пъшка.

– Те много говорят в тоя филм, ма, Меро! Кога ще почнат да се трепят?

Мъчи се с него половин месец. То не беше ровене по интернет, то не бяха речници, нахвърляни из цялата къща. Е, накрая го преведе и ми го предаде с облекчение. Отварям аз текста да го наредя на субтитри, ама какво да ви кажа… Бисер до бисер. Накратко, наложи се да го преведа отново. Добре че беше само триста субтитра (за сравнение един нормален филм е около хиляда).

Но един израз на Ванката толкова ми хареса, че нямах сърце да го редактирам.

You are full of shit – което означава „Лъжеш, говориш глупости, излагаш се“, нещо в този смисъл според контекста.

Ванката ми го беше превел много алтернативно.

„ТИ СИ ТОРБА С ЛАЙНА“

Оставих го така. Твърде много ми хареса и толкова се смяхме всички колеги (по онова време преводачите не работехме вкъщи, а в офис), че единодушно решихме да не го променяме. После изразът стана класика и все още го срещам тук-там. Както казва Иван:

- Може да си превела хиляди филми, а аз само един, но важното е кой остана в историята! 

За филма получих 50 лв и си купих една сладка лятна рокличка от намаление с тях. Пеев още си е на второ ниво английски и още ми натяква, че съм го измамила и не съм му дала парите.

Честит ви Петък Тринайсти! 

 

Повече за любимата си работа разказвам в Професията на филмовия преводач.

Спомням си ужаса, който изживях, когато измъкнах сдъвкан гол охлюв от устата на ухиления и доволен Алекс... Когато Косьо падна два пъти подред от високата част на пързалката... Когато Коко се спусна по надолнището седнал върху скейта на батко си и с бясна скорост финишира в едно дърво... Спомням си как преглъщах писъка и дори се усмихвах през зъби, защото пред очите ми веднага изникваше образа на мама, която сецва всичките ми детинщини с вика: Недей! Ще паднеш! Ще се убиеш!

Статията на Миряна Захариева и всички прекрасни снимки на двете й момчета са от личния й блог. Публикувам я с нейното любезно съгласие, защото е искрена, спонтанна и напълно отговаря на моите представи за възпитание. Надявам се да ни гостува отново и често, защото това момиче наистина има какво да каже :) 

 

Съвсем честно ще си призная: не зная какво учат децата, когато е мръсно и опасно. Само знам, че така учат. Да, когато си на 1, на 2 или 3 години не можеш да учиш седнал на чин. Като цяло не смятам, че и на 14 можеш да учиш успешно седнал на чин, но това е тема на друг дълъг разговор.

Когато е мръсно

Вкъщи не се притесняваме от мръсотийки: пясък, пръст, храни и всякакви други вещества и материали, които оставят следи по дрехите, по пода, по мебелите и нявсякъде вкъщи и около децата. Признавам, трудно ми е с почистването и понякога много се изнервям. Тогава, поемам дълбоко въздух и казвам “И това ще мине”. Първите 3 – 5 години са много тежки, чисто физически, за всяка майка. Но това е времето, в което детето се развива с възможно най-бързи темпове (това не е мое мнение) и съм твърдо убедена, че точно в този период децата трябва да бъдат изложени на възможно най-богато разнообразие от преживявания, за да развиват своя мозък. И да, да мачкаш варен картоф, мокър пясък, гол охлюв или лепкаво тесто е изключително обогатяващо преживяване за човек на 2 години.

Следва галерия подобни преживявания на Филип и Дамян в последните 3 години:

dsc_0623
dsc_0670
dsc_0311
dsc_0300
dsc_0294
dsc_0176
16467060_10154999892112299_921545319_n
16425653_10154999891812299_846952428_n
1-58cmprssd
1-68cmprssd

 

Когато е опасно

Вкъщи не се страхуваме от дебнещите опасности на детската площадка и като цяло в живота на децата. Най-често тези опасности са свързани с ограничената сособност на малкия човек да се контролира – да пази баланс (прохождайки и пр.) и да управлява ръцете си. Разбира се, не отричам необходимостта от родителски надзор, както и известни ограничения. Опасявам се обаче, че стерилната откъм “опасности” обстановка, в която нашето поколение отглеждаме децата си, ги лишава от шанса да се научат да се грижат за себе си, да преодоляват трудности и да носят отговорност за действията си.

Мисля, че е много важно (особено ние майките на момчета) да се опитаме да превъзмогнем себе си и да не се поддаваме на всяа ужасяваща мисъл, която неизбежно спохожда главата на всяка майка, когато надуши потенциална опасност. Сърцето на мъжа има нужда от приключение, което да го сполети, от крепост, която да покори, от враг, който да надвие, от принцеса, която да спаси. Всичко това се случва в контекста на безброй препятствия и ако на малка възраст ги пазим от малките опасности, как да очакваме да станат доблестни и смели мъже?

Прилагам галерия с предизвикващи стрес кадри от живота на Филип и Дамян в последните 3 години.

*Предупреждавам, че съдържанието е крайно неподходящо за родители (особено за баби и дядовци) със слаби сърца. 

16344287_10154981604912299_2063630572_n
16409812_10154999886717299_981810410_o
16426584_10154999891967299_1093706184_n
16441300_10154999884972299_1533936530_n
16467142_10154999891817299_331378342_n
16467345_10154999892042299_814952334_n
16491589_10154999884802299_1730094422_o
books
climbing
cooking
dsc_0730
lebedi
otvertki

Преди няколко дни ревах в метрото. Повече наум, по-малко наяве.
Качвам се в пиков следобеден час, в натоварена линия. Стоя на един крак - претъпкано е. Пред мен, на две седалки, седят две малки момченца, на не повече от 7 и 9. Облечени са бедно, скъсаните шапки на главите им са изпънати над ушите. Седят с прибрани крачета и ръчички към тялото. Огромните им раници са на гърбовете, както често съм и аз: едно, защото няма достатъчно пространство да ги свалят, а и за да могат веднага да станат и да слязат. Мълчат, но ми се струва, че са братя. Срещу тях седи по-голямо момче, което бели мандарина над пластмасова кутия. Цялата мотриса ухае на Гърция, на слънце, на море, на лято. А навън е студено и сиво. Мястото се освобождава и сядам до мандариненото момче. По-малкото момченце гледа втренчено плода и не мига. Огромните му тъмни очи са тихи, примирени... Седи мълчаливо, свито на седалката и гледа мандарината, диша дълбоко и сякаш опитва да попие целия аромат в себе си. Не мога да опиша усещането... Сигурно отдавна не беше яло мандарина... Другото дете не обръща никакво внимание, а с грижата на по-голям брат следи внимателно спирките. Идва тяхната, то дръпва по-малкото си братче и го завлича навън, докато момченцето продължава да гледа жадно мандарината през рамо. Очите ми бяха пълни със сълзи, душата ми си спомни гледки, исках да купя всички мандарини на света и да ги сложа в краката на детенцето с разширените от изумление зеници.
После момичето по диагонал: с къси изгризани нокти, олющен ярко червен лак, впило поглед в телефона си и изумително напомнящо Скарлет Йохансон. После внучето, оправящо шала и презрамките на раницата на баба си, стиснало в другото юмруче цвете.
Толкова много, толкова малко, толкова нищо, толкова всичко.
На бегом взех сина си от градината, както винаги той търсеше бисквити, а пред погледа ми стоеше онова момченце с раница, по-голяма от него, което мечтаеше за резен мандарина.

 

Холера Лазарова

Още от Холерата може да прочетете тук.

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам