Теди ми беше едно чудесно детенце, умно като за две, четеше от петгодишен и решаваше задачи с трицифрени числа преди първи клас. Което не му пречеше да ме вбесява ужасно от време на време. И досега го постига с минимални усилия. Ще ви разкажа една история от детството му, на която все още се смеем до прегракване вкъщи, макар че всъщност е ужасно срамна и изобщо не ме представя в блестяща светлина.

По онова време, Теди беше на пет-шест годинки, аз работех като преводач и редактор в „Александра“ и веднъж се наложи да заведа с мен детето в офиса, вече не помня по каква причина. С голяма гордост го представих на всичките колеги, те му се радваха от сърце, закачаха го, черпиха го с бонбони, а той се усмихваше учтиво и излъчваше ангелска невинност.

По едно време се появи шефът и попита закачливо:
– Я да видим сега кое е това момченце. Как се казваш, симпатяга?
– Теди. – отговаря лаконично малкият, вече поуморен от общото внимание. На мен обаче не ми е достатъчно, искам да се представи подобаващо и за целта лекичко го побутвам:
– Кажи си цялото име, маме.
– Теди Пеев.
– Не, маменце, съвсем цялото име.
– Теди Иванов Пеев. – детето отговаря послушно, но аз твърдо съм решила, че трябва да каже „Теодор“ и правя последен опит да му подскажа.
– Не „Теди“, миличък. Кажи как ти казва мама, когато ти се кара.
Теди най-после сякаш загря какво се иска от него. Погледна ме с огромните си честни сини очи и без грам колебание отвърна:
– ГОВЕДО.

Голям смях беше, казвам ви, голям смях. А за мама и голям срам.