Главен редактор
Предполагам всички вие, също като мен, често сте чували този въпрос в детството си:
В нашата култура и традиция е прието да очакваме и изискваме от децата да са „добри“, тоест послушни.
Дори пожеланията ни са такива, децата да са здрави и послушни. Всички сме отраснали с тази идея и е много трудно да преодолеем модела, с който сме свикнали. Все още вярваме, че детето трябва да „слуша“, да приема нашите решения, да попива и следва нашия опит, за да избегне нашите грешки. Когато ни споделят проблемна ситуация, бързаме да се намесим и да я решим, преди да изчакаме тяхното решение. С течение на времето въпреки добрите ни намерения това може да доведе до загуба на доверие у нас и децата просто да спрат да споделят. Какво ни съветват съвременните семейни психолози? Да се научим да изслушваме децата си. Колкото по-рано, толкова по-добре.
Ето какво споделя Джоан Макфадън, майка на четири деца също като мен, автор и журналист.
Ключът към успешното възпитание е добрата семейна комуникация. Всички сме чували съветите да комуникираме с децата си по начина, по който те комуникират на съответната си възраст. Това обаче, понякога е трудно. Освен това, доста разпространено е грешното мислене, че трябва децата ни да слушат нас. Истината е, че това, от което се нуждаят, е ние да слушаме тях.
Всяко семейство си има собствени проблеми. В семействата с едно дете, често детето се чувства сякаш е твърде обградено с внимание, докато в големите семейства, децата се чувстват сякаш не получават достатъчно внимание. С четирите ми деца много често ми се случва да прекарвам много време в еднообразни задължения. Така открих например колко е приятно, когато децата ти споделят в колата, когато можете да прекарате малко време сами. Само тогава те споделят наистина и ми разказват за страховете и радостите си.
Тъй като работя от вкъщи, съпругът ми има чувството, че не успява да си общува с децата ни толкова добре, колкото аз. Заради това сме въвели тактиката всеки от нас да излиза сам с всяко едно от децата ни поотделно веднъж месечно. Не си представяйте някакви грандиозни събития. По-скоро е възможност да прекараме малко време с децата си, насаме. Въпреки че децата ни на практика вече са възрастни, тази традиция продължава. Често децата са организаторите, дори понякога те плащат сметката. Трудно е да реша кой се забавлява повече – родителите или децата. Едно е ясно – главната цел на това е да се свържем и да комуникираме с децата си.
Такъв тип традиции дават на децата сигурността, че винаги ще има с кого да поговорят. Има методи, които правят комуникацията още по-лесна, например „страничното слушане“. Това е много успешен тип комуникация, както в професионалната така и в личната комуникация. Означава да изслушаш детето, докато заедно правите нещо различно – пътувате в кола, приготвяте вечеря, играете, разхождате се или спортувате. Семейният психолог др. Рейчъл Андрю обяснява:
„Тази стратегия се използва от години. Ако сте седнали, трябва да поставите столовете под ъгъл или успоредно, а не един срещу друг, така че хората да се чувстват по-спокойно, не като на разпит. По този начин те споделят по-свободно. Можете да го прилагате и с по-малки деца под формата на игра. По този начин, разговорът върви натурално и често включва не само играта, но и други аспекти от живота.“
Времето, което тя препоръчва да отделяте за това е нищожно спрямо потенциалните позитиви.
„Препоръчвам 10 минути дневно да прекарвате време с децата си, като правите неща, които те са избрали. Това са всякакъв тип дейности, които са им приятни и позволяват странично слушане, било то рисуване, готвене, тичане или каквото и да е, което можете да правите заедно. Целта на това е да се превърне в навик. Така децата ще знаят, че могат да разчитат на това време от деня, за да си поговорят с вас. Също така им показвате колко са важни за вас.“
Тази дейност сама по себе си предполага, че се очаква от родителите да изслушват децата си. Всички модерни психологически модели за възпитание препоръчват родителите да оставят децата си да водят разговора, като родителите впоследствие коментират, а не разпитват. „По този начин създавате дългогодишен опит в комуникацията с децата си.“ – казва Андрюс. „Така активно засилвате връзката си и правите децата си по-уверени, че могат да дойдат и да ви споделят всичко, от малките рутинни неща, до големите, по – притеснителни.“
Тя набляга много на важността да оставите детето си да ръководи, особено ако обсъждате неща, които го тревожат.
„Възможно е да се шокирате от нещо, което са ви казали, но трябва да го приемете спокойно. При страничното слушане, децата ви се чувстват по-свободни да ви споделят неща, които иначе не биха. Това не е подходящо време да покажете, че сте шокирани или изплашени, дори и ако виждате, че те са притеснени от потенциалната ви реакция. Типичен тормоз за такава ситуация е тормозът в училище. Родителите, обикновено, реагират веднага, емоционално, с идеята да премахнат проблема, вместо да изслушат децата си и да преценят как биха могли да им помогнат. Покажете им, че разбирате какво чувстват с коментари като „Разбирам защо не искаш да ходиш на училище“ или „Сега ми е ясно защо винаги си притеснен“. Важно е да ги оставите да решат как искат да постъпят със ситуацията.“
„Можете заедно да обсъдите възможните опции – „Може би трябва да отидем заедно на училище“ или „Ако искаш, напиши ми какво искаш да кажа на директора.“ Недейте да взимате решението вместо тях. Това, към което се стремите, е да ви вярват и да ви споделят. Ако ги предадете, ще изгубите доверието им и ще е много трудно да започнат да ви споделят отново. Ситуацията е особено сложна като става въпрос за тийнейджъри, особено ако не сте установили такива навици в по-ранна възраст.„
Доктор Артър Касиди, психолог по социалните медии, съветва да уверите децата си, че ги обичате и че интересувате от тях, но да не навлизате в личното им пространство. Само по себе си това е малко объркан съвет, защото докато се опитвате да им дадете свобода, те могат да си помислят, че не се интересувате от тях. Касиди казва:
„Това е плюсът на страничното слушане. То не е натрапчиво и уверява децата ви, че активно слушате за тяхната радост и тъга. Когато ви споделят нещо шокиращо, реагирайте спокойно. Златното правило е да ги уверите, че напълно разбирате проблемите им и че въпреки всичко ще им помогнете да ги разрешат. Покажете им, че ги обичате и подкрепяте и ще видите резултатите.„ Освен това Касиди споменава тийнейджърите, възпитани в очакване на диалог лице в лице, било то за награда или наказание. „Ако тийнейджърът е възпитан по този начин, той би предпочел разговор лице в лице, ако иска да ви признае нещо лошо, което е направил. Причината за това е, че след като е свикнал на този тип разговор, вижда любовта и загрижеността на родителите си в тази комуникация. Също усеща разбиране.“
Касиди вярва, че страничното слушане може да бъде полезно във всяка една ситуация, защото тийнейджърите го усещат като по-малко притеснително. Тази комуникация мотивира децата да споделят повече неща, които иначе биха предпочели да скрият от родителите си.
„Когато има сериозни проблеми като кибертормоз или тийнейджърите ви са обект на сексуален интерес от непознати в интернет, родителите трябва да преценят сериозността на ситуацията и да се намесят заедно с децата си. Това им дава увереността да говорят за проблема и да се справят с него.“ – казва той.
„Тийнейджърите нямат компетенцията и уменията да се справят с подобен тип заплахи. Родителите могат да им помогнат да се научат, само като запазят спокойствие и им покажат как да се справят със ситуацията. Това дава на тийнейджъра не само увереност, но и практически умения, които може да използва като порасне. Тайната на стабилното и силно семейство се крие в баланса между доверието и конфиденциалност между родителя и тийнейджъра.“
Страничното слушане е комуникативна стратегия, която дава страхотни резултати и няма нужда от сложно плануване. Също така отнема само 10 минути на ден. Ако я превърнете в навик, се променя от само себе си, за да ви помага във всякакви ситуации. Силата й се крие в изслушването на детето вместо класическия начин на възпитание чрез предаване на знания. В някои разговори предаването на знания и опит също може да бъде полезно, но изслушването е това, което прави страничното слушане особено успешно.
Препоръчваме ви още: Три фрази, които не работят
Много от нас се чувстват отговорни и дори виновни, като чуят това от детето си. Опитваме се да решим този проблем веднага, като им предложим технологични забавления и дейности. Което, обаче, не е продуктивно. Децата сами трябва да се научат как да се справят с това много често явление в живота – неплануваното време.
Какво е неплануваното време и защо е важно за развитието на детето?
Неплануваното време дава възможност на децата да изследват вътрешния и външния свят. Това е началото на креативността. Чрез него те се учат да фантазират, изобретяват и създават.
Освен това то им дава възможност да търсят собствените си интереси. Ако ги държите постоянно заети с уроци и други планирани задачи, или си запълват времето с телевизия и игри, никога няма да се научат да следват сърцето си и да правят това, което наистина искат, като например да направят крепост от възглавници, да напишат песен или просто да изучават буболечките в тревата (нещо, което Айнщайн често е правил с часове). Тези повици на сърцето често водят до откриването на нещата, които карат живота да изглежда по-смислен. Това е възможно, обаче, само ако децата имат свободата да открият какви са интересите им.
Ключово за децата е сами да открият как да използват тези периоди от непланувано време, или никога няма да се научат как сами да ги запълват. Един от най-големите проблеми на възрастните и на тийнейджърите е как да структурират времето си. Както Нанси Блейки казва:
„Намалете времето пред телевизора и другите планирани дейности и вместо това ги заменете с това да си представяте. Все пак, нищо не може да се случи ако първо някой не си го е представил – било то торта, връзка или лек за СПИН. Животът е ограничен единствено от нещата, които можем да си представим. Не мога да посадя въображението в детето си. От друга страна, мога да му предоставя среда, където креативността не е просто повод за поредната бъркотия, а доказателство за успешна битка със скуката. Възможно е скуката да извади най-доброто в нас. Тази наша страна, която търси предизвикателства и блести с неописуема красота. Ако стоим достатъчно дълго, можем да чуем скуката. С практика можем да придобием въображението да се изправим срещу празнотата и да й отговорим.“
Защо „скучно ми е“ е фраза, типична за толкова много деца?
Повечето деца успяват да измислят какво да правят с непланираното си време. Децата винаги са най-щастливи, когато са оставени сами да измислят игрите си. Това е защото игрите са за децата. Те са начин, по който децата се справят с емоциите и се учат. Ако се загледате в група деца на улицата (далеч от екраните и технологиите), ще забележите, че те сами се организират и си намират забавления.
Когато децата не могат да измислят с какво да се забавляват, причините обикновено са следните:
За съжаление обществото ни възпитава цяло поколение деца, пристрастени само към електронните забавления. Причината за това е, че устройствата (телефони, таблети, компютри) са проектирани да произвеждат малки количества допамин, когато ги използваме. Това ги прави толкова забавни, че другите неща бледнеят пред тях.
Децата, обаче, се нуждаят и от друг тип забавления. От строенето на конструктор (развива моторните способности и възприятието) и играта с други деца (развива уменията за работа в екип) до креативните занимания (помагат на децата да са активни, а не просто да гледат отстрани). Децата са създадени да се движат и ако не го правят, им е трудно да са фокусирани и в добро настроение. Затова е важно да се ограничи времето, прекарано пред екрана.
Какво трябва да направите, когато децата ви скучаят?
Първо, спрете това което правите, и отделете няколко минути на детето си. Ако прекарате това време да си поговорите или дори да се гушкате, детето ви най-вероятно ще получи презареждането, от което се нуждае, и само ще измисли какво да прави. Ако това не подейства, може би на детето му трябва повече време. Повечето случаи, в които децата мрънкат и не могат да се съсредоточат е, защото се нуждаят от връзка с родителя си. Предложете му да се включи във вашето занимание, или си вземете кратка почивка и правете нещо заедно. Когато се убедите, че детето е получило нужното му внимание, може да се завърнете към въпроса „Какво да правя?“. На този етап, то най-вероятно ще е измислило нещо, което да му е приятно. Ако не е, кажете му, че е негово задължение да си намира забавни игри, но вие сте готови да му помогнете.
Ами ако детето наистина се нуждае от помощ? Как можем да му съдействаме и все пак да му е ясно, че да си измисля забавления е негово задължение?
През по-голямата част от времето, децата успяват да си намерят забавление. Понякога обаче те наистина се нуждаят от вашата помощ, особено ако от скоро ограничавате електронните устройства или ако изведнъж детето има много повече свободно време. (Когато децата свикнат с ограничената употреба на електроника, обикновено стават по-креативни и задобряват в това да си намират занимания сами.
Ако детето ви се нуждае от помощ, добра идея е да си направите „буркан с идеи“. Напълнете един буркан с листчета хартия, на които има написани идеи за забавни занимания. Нека детето вземе три хартийки и избере едно от заниманията, написани на тях. По този начин помагате на детето и в същото време отговорността да си намери забавление все още е негова. Ето над 100 идеи, които може да сложите в буркана, а вие добавяйте ваши:
Ако детето ви може да чете, винаги има какво да прави. Има хиляди книги, които само го чакат. Организирайте посещения на библиотеката всяка седмица, за да може детето ви да си избира интересни книги. За да събудите интереса на детето си в книгите, започнете да ги четете заедно с него. Изберете подходяща за детето си книга, по възможност, не книга с картинки. Четете заедно известно време, поне първата една четвърт от книгата. После кажете на детето си, че е време да продължи само. Оставете го само да реши дали иска да продължи да чете или не. Повечето деца довършват книгата.(Ако откаже, опитайте с по-проста книга.) Постепенно избирайте по-трудни книги.
Ако детето ви все още не може да чете, а вие имате свободно време, има хиляди неща, които може да правите заедно. Подгответе си списък, за да не ви хванат неподготвени. Силно препоръчителни са игрите, които ви сближават, защото по този начин е по-вероятно детето ви да се научи да прави неща само. Освен това правят връзката ви с детето по-силна и правят и двама ви по-щастливи.
В онези случаи, в които наистина няма нищо за правене, детето ви не може да чете и вие сте заети, опитайте да включите детето в работата си. Малките деца обожават да помагат с къщната работа. Ако това, което правите, не е подходящо за детето, направете „детска версия“. Например, ако режете зеленчуци за салата, дайте на детето си пластмасов нож и меки плодове, и му кажете да направи плодова салата. Детето ви ще се гордее със себе си.
Ако заниманието ви е съвсем неподходящо за деца или детето не може да е в същата стая като вас (например ако чистите счупени стъкла), просто му пуснете музика. Малките деца много обичат музика и детето ви просто ще танцува и ще се забавлява. Това обаче е шумно занимание.
Нека си представим че и това не е вариант и ви трябва тихо забавление. Децата могат да се забавляват часове наред с вода или пясък. Оставете детето с играчките му и малко легенче или тенджерка, пълна с вода. Ако имате бебефон, оставете го при него, за да може да ви повика, ако има нужда. Всяко семейство трябва да има подготвени занимания, подходящи за възрастта на детето си. В интернет има купища идеи за подобни занимания.
Аудио книгите също са чудесен вариант. Добрата книга ще омагьоса детето ви много повече от един филм. Освен това ще стимулира въображението му и ще му помогне да обикне книгите и историите. Ако детето ви не иска да стой мирно, дайте му да си рисува докато слуша историята.
Истинският проблем с малките деца е, че се нуждаят от надзор. В случаите, в които не можете да им го предоставите, грешно ли е да ги оставите пред екрана за малко? Разбира се, че не. Изберете някой кратък филм или игра, за да не се карате, когато решите, че е време да изключите устройството. Измислете нещо забавно за детето след това.
Оттук можете да изтеглите и принтирате списъка с идеи.
От съветите на д-р Лора Маркъм, които прилагам успешно у дома.
Две дечица се състезават кое да се качи първо на катерушката, а след това – кое първо да се пусне по пързалка. Майките им си говорят на пейката до тях. В далечината се чува кучешки лай, а малко момченце лъкатуши с колелото си, което все още има помощни колела, докато дядо му ходи зад него. Група по-големи деца, облечени с анцузи, се приближават по велосипедната алея, смеейки се. Задминават млада майка, която кара бавно, с бебе в седалка отпред на велосипеда и малкото й дете на гърба й. Група момичета си играят на тревата, радостните им възгласи се чуват ясно.
Недалеч момчета се хвалят със скейтборд трикове. Нито едно от по-големите деца не е придружено от възрастен.
Това не е сцена от филм. Просто обикновена сряда следобед в парка Вонделпарк в Амстердам, нещо, което се наблюдава всеки ден в цяла Холандия.
Пред 2013 Уницеф оценява холандските деца като най-щастливи в целия свят. Според учените, холандските деца са на първо място в сравнение с 29 от най-напредналите страни в света. Великобритания е на 16-то, Щатите на 26-то, преди Литва, Латвия и Румъния – трите най-бедни страни в проучването. Децата от Холандия са в топ 5 във всяка от категориите – материално състояние, здраве и безопасност, образование, поведение и рискове и околна среда и местоживеене. На първо място са по поведение и рискове, както и по образование, където Великобритания се подрежда на 24-то място.
Повече от 95% от холандските деца се самооценят като щастливи. Други проучвания също показват позитивните ефекти на това да отраснеш в Холандия. Този репорт на Уницеф е продължение на предишен от 2007, в който за първи път Холандия е показана като страна, в която децата просперират. Тогава Щатите и Великобритания се подреждат на последните две места.
Нови проучвания показват също, че холандските бебета са по-щастливи от тези в Щатите. След подробно изучаване на разликите в темперамента на бебетата родени в двете държави, се оказва, че тези родени в Холандия са по-доволни – смеят се, усмихват се и се гушкат повече! Също така се успокояват по-бързо, докато тези родени в Щатите демонстрират повече уплах, тъга и неспокойствие. Психолозите смятат, че това се дължи на културните разликите в отглеждане на невръстни деца в двете държави. Странно е, че никой не обръща повече внимание на това!
Какво различава холандските деца от тези във Великобритания и Щатите:
Като американска и английска майки, и двете омъжени за холандци и отглеждащи децата си в Амстердам, ни беше трудно да не забележим колко щастливи са холандските деца. Това, което описахме, ясно показва защо – децата тук се радват на свобода, която е отказана на тези, които растат в страните, от които идваме. Холандия се радва на репутация на либерална страна с толеранс към секс, наркотици и алкохол, но под това се крие добре пазена тайна. Холандците са всъщност много консервативни! Културата им е градена от общество, което обича уюта на дома и поставя децата на първо място. Родителите гледат на децата си като на индивиди, а не като продължение на себе си. Те разбират, че постиженията не винаги ни правят щастливи, но щастието може да ни помогне да постигнем повече. Холандците оставят стреса и очакванията, които идват с модерното родителство, и придават ново значение на успеха и щастието.
Училище без стрес
Децата в началното училище не пишат домашни и не учат за изпити. Те имат детство, което ни кара да се чувстваме носталгично. Детство, като от черно-белите снимки, като от старите филми. Всички холандски деца започват училище на 4 години, но до 6 нямат структурирани занимания като четене, писане и аритметика. Ако случайно проявят интерес по-рано, им се предоставят средства, за да се занимават с тях сами. И двете деца на Мишел се научават да четат и пишат още през първата година, без някой да ги кара на сила. Приятелите им, които са се научили по-късно, не са по никакъв начин изостанали, нито се затрудняват с материала занапред. В Холандия децата обичат да ходят на училище. Според проучването на Уницеф, те не се чувстват под напрежение, заради домашни и често смятат съучениците си за приятни. На Холандците не им пука дали малката София или малкият Сем е виртуоз на пиано, шампион по шах или Инстаграм модел, известен преди да проходи. Никой не гледа Бебе Айнщайн DVD-та, не използва флаш карти, бебетата не ходят на бебешко училище, още по-малко на бебешки фитнес. Холандците не искат бебетата им да бъдат най-умните. Искат просто да са щастливи и да имат лесно детство.
Щастливите родители имат щастливи деца.
Те имат реалистични очаквания и разбират, че нито те самите, нито децата им са перфектни. Това са родители, които живеят в реалността. Това не значи, че понякога не им е трудно и че не се борят с живота. Значи, че защото са готови да си простят за грешките, имат време да се радват на децата си. Холандското общество си е извоювало завиден баланс що се отнася до работата. Те работят средно по 29 часа на седмица, прекарват поне един ден седмично със децата си и успяват да отделят малко време и за себе си. Нито една майка не се чувства виновна за това колко време прекарва с децата си, защото обръща внимание и на себе си. Сигурни, силни и обрулени от холандския вятър, тези майки не бързат да си върнат формата от минутата, в която излязат от болницата. Те не правят за децата си неща, които децата са способни да направят сами – окуражавайки независимостта им на подходяща за това възраст. Те са спокойни. Няма ги нито състезанията, нито вината, които се наблюдават в Щатите и във Великобритания. Холандските татковци не се притесняват, че изглеждат като женчовци – те имат равна роля в отглеждането на децата си и в задълженията вкъщи. Гледат децата в свободните си дни и помагат да се приспи бебето. Има също толкова татковци, които бутат колички и носят кенгура, по улиците, колкото и майки.
Дисциплината
Холандският стил на възпитание успява да постигне този баланс между участие и наблюдение, който много други пропускат. Авторитетен е, не е авторитарен. В Холандия децата се окуражават да бъдат спонтанни. По-важно е да си играят, отколкото да бъдат послушни. Холандците вярват, че децата им трябва да са вдъхновени да откриват света около себе си и да се учат от него. Играта им е шумна и понякога пречи на околните, нещо, което французите не биха толерирали, а англичаните и американците биха сметнали на неприемливо. Дисциплината не е с цената на наказания. За холандците е важно децата да разбират какво е приемливо в обществото. Тук липсва силната социална йерархия, в която е прието автоматично да слушаш по-възрастните, както е във Франция. Очаква се децата да са мили и да помагат на по-възрастните, но не и автоматично да ги слушат. Всички са равни. Рядко се случват видни прояви на непослушание, но децата се борят за себе си. Способността да могат да спорят е нещо, което се смята за полезно, и се окуражава. Холандските експерти препоръчват на родителите да бъдат пример, който децата им могат да следват. Два популярни израза гласят: “Да си родител значи да практикуваш това, което обясняваш” и “Както кукурига стария петел, така ще кукурига и младото петле”. Също така препоръчват родителите да не молят децата си да свършат нещо, а да им дават ясни инструкции – “Искам да направиш това.” Дисциплината не е налагане на мнения или да накараш детето си да свърши нещо насила, нито шпиониране, заплашване, крещене и викане. Вместо това желаното поведение се поощрява с похвали, а нежеланото се спира веднага – точно и ясно.
Колоездене под дъжда
Холандските деца се радват на много голяма свобода – ходят с колело до училище, играят си сами на улиците, ходят си на гости и всичко това – без родителски надзор. Част от холандската култура е излизането независимо от времето. Децата могат безгрижно да си играят в дъжда. Спортните дейности рядко се повлияват от лошото време. Ако навън е мокро, холандците носят дъждобрани. Научават се да карат колело, докато държат чадър. „Няма такова нещо като лошо време – има неподходящи дрехи“ – казват холандските родители.От децата се очаква да взимат сами умни решения. Те получават равноправна роля в семейството и се учат да са си самодостатъчни и да носят отговорност от много ранна възраст. Играенето навън сами е ритуал, който ги учи да са независими и по-силни.Холандската култура е огряна от идеализираната представа за рошаво, русо дете, със зачервени от игрите бузи. Самостоятелните игри навън са антидот на възпитанието на пристрастени към електрониката деца, които си стоят вкъщи.
Да поговорим за „хагелслаг“
Според проучване на Уницеф от 2013 година, същото това проучване, което показва че холандските деца са най-щастливи, 85 процента от децата на 11,13 и 15 години, закусват всеки ден.Има ли нещо специално в закусването на „хагелслаг“(шоколадови трошици)? Възможно ли е това да е причината за щастието на холандските деца?Събирането за закуска на цялото семейство, преди началото на училищния/работния ден е традиционно за всяко холандско семейство. Няма друга държава на света, в която семействата толкова често се събират заедно на закуска. В американските и великобританските семейства, закуската е ядене, което често се пропуска, в опит всички да стигнат навреме на училище. Това, което холандците явно са разбрали, е колко е важно редовното хранене, и особено закуската. Има много проучвания, които показват позитивните страни от редовното закусване – намалява употребата на вредни храни през деня, намалява риска от затлъстяване и помага на децата да се концентрират по-добре в училище. Холандците са шампиони по редовна закуска и изглежда това им помага да са по-щастливи и по-здрави. Истинския смисъл за тях обаче е, че се събират и прекарват време заедно около масата. Това е успокояващ и сплотяващ ритуал за цялото семейство.
Холандските тийнейджъри не се бунтуват
Холандските тийнейджъри не са арогантни, а зрели и самоуверени. Въпреки че романтичните срещи вечер са приети от обществото, Холандия има едни от най-ниските нива на тийнейджърска бременност в света. Децата растат готови да се справят с изпитанията на живота.Освен това, употребата на алкохол в големи количества, което е голям проблем за тийнейджърите във Великобритания, не е нещо, за което холандските родители трябва да се тревожат. Според проучване, Великобритания, Естония и Дания са на първите места, докато Холандия е сред последните заедно със САЩ, по отношение на тийнейджърското пиянство.Употребата на наркотици е интересна тема, предвид либералните виждания на правителството. Въпреки че има много „кофи шопове“, продаващи марихуана, те са ограничени от това да продават на непълнолетни, и не могат да работят на по-малко от 250 метра разстояние до най-близкото училище. Официалните данни от 2011 година, показват че едва 19% от момчетата и 14% от момичетата в гимназията са опитвали канабис. Съпругът на Мишел вярва, че поради това че лесно можеш да си набавиш марихуана, няма тръпка. Той е опитвал марихуана в тийнейджърските си години и казва: „И какво от това? Така и не се превърна в навик.“
Простият живот
Семействата в Холандия се стремят да са обикновени – избират си прости, евтини занимания. Децата са свикнали да си играят с играчки втора ръка. Всяка година през април, на Деня на Краля, се състой врижмаркт – Вонделпарк в Амстердам се превръща в огромен, открит пазар за играчки втора ръка. Тази традиция се копира и в по-малките градове в страната.Докато великобританските и американските деца растат обградени от глезотиите на модерната консуматорска икономика и ламтят за най-новите играчки, холандските деца си играят навън с почти нови дрехи, карайки кънки втора ръка. Едно нещо, което със сигурност знаем за щастието е, че хората са по-щастливи на местата, където има по-малко социално неравенство.Холандските рождени дни, както и повечето празници, са центрирани около това да събират хората заедно. Никой не се състезава със съседа си, в това кой ще купи по-скъп подарък на детето си. Има неписан закон, че подаръците за приятелите на децата не трябва да надминават 10 евро.
Холандците се стремят да споделят времето си заедно, вместо да купуват скъпи подаръци. Така холандските деца се учат да са прагматични и уверени в себе си, без да се тревожат за социалния си статус.
Статията е публикувана в „Гардиън“ на 07.01 по разказите на Рина Мей Акоста и Мишел Хъчисън, американка и англичанка, омъжени за холандци
Снимката на Вонделпарк Амстердам е от Интернет
Превод Яна Пеева
Автор: Мария Пеева
Когато има жертва, винаги има и агресор. И той не е станал такъв изведнъж, за няколко секунди. Има предистория, има път, който е изминат, за да се стигне до там, откъдето няма връщане назад. И по този път е имало десетки, стотици отклонения, които водят до друг, по-добър изход. Отклонения като спорт, за да се изразходва излишната енергия. Психологическа помощ, адекватна родителска и учителска намеса. Алармиране на класа, че подобно поведение не бива да се толерира. Решения има много, стига да не си затваряме очите. Когато такива решения не се потърсят, плащаме скъпо. Цената на безразличието е твърде висока.
Следният текст написах по подобен повод - агресия в училище. Споделям го с апел към родителите да се вгледат в децата си. И ако има и най-малките сигнали, че детето е склонно към агресия или е жертва на такава, да действат навреме. Обръщам се и към учителите, които виждат подобни прояви и са склонни да ги подминат като детински игри. Към случайните свидетели, които не си правят труда да се намесят. Защото проблемът съществува много преди да се стигне до страшните последици.
Цяло село е нужно да се отгледа едно дете. Цяло село е нужно и за да се убие.
Естествената реакция на всеки родител е да защити детето си. Точно затова е напълно разбираемо отрицанието, с което бихме посрещнали всеки намек, че точно нашето дете е насилникът в дадена ситуация. Не бива да се пренебрегва и фактът, че децата, били те участници или само свидетели, не винаги казват истината, понякога от страх, друг път от съпричастност или просто за да се харесат на някого. В последния случай на насилие, който ми споделиха, всички деца от класа, дори жертвите твърдят, че искат да са приятели с насилника.
Съвсем логична реакция. Децата търсят одобрението на по-силния от чист инстинкт за самосъхранение. Означава ли това, че трябва да ги оставим да се оправят сами в едно малко общество на насилие и безропотно подчинение, подобно на „Повелителят на мухите“? Не, разбира се. Тук е необходима намесата на учители и родители. Но първото, което трябва да се направи, е да се разграничат жертвите от насилниците. И да се помогне на родителите да приемат факта, че детето им е агресор. Защото ако те не са убедени, че детето им има проблем, по никакъв начин няма да съдействат за решаването му.
И така, приемаме, че сте получили сигнал от училище или от съседи, че детето ви е замесено в акт на агресия. Първо и най-важно, подходете към въпроса колкото можете по-хладнокръвно. Ако допуснете емоциите да вземат връх, няма никакъв шанс да прецените трезво какво точно се е случило. А бъдете сигурни, че ще има поне три различни версии на историята, най-вероятно и повече. Дори ако мнозинството деца сочат един виновник, все пак има шанс той да е невинен и да се прикрива истинският виновник, поради гореописаните причини – страх, съучастие, желание да се харесат. Затова не бързайте да осъждате когото и да било, а се върнете назад. Ето няколко основни белези, по които в повечето случаи можете да различите дали детето ви е жертвата или насилника.
Жертвата:
– Има ниско мнение за себе си
– Затворено дете, страни от връстниците си
– Има малко или почти никакви приятели
– Определят го като странно или аутсайдер
– При всяка възможност пропуска училище
– Често е тъжно, изпада в лошо настроение
– Възможно е да говори за самоубийство
– Избягва купони и събирания на връстниците си
– Често боледува или се оплаква от болки
5 неща, които не е добре да правите,
ако детето ви е жертва на тормоз
Насилникът:
– Има високо самочувствие
– Обикновено е физически силен или при момичетата – чаровна и популярна
– Има социално влияние и всички го харесват
– Обикновено изисква подчинение
– Лесно се ядосва
– Не приема авторитети и трудно пасва в група
– Може да е бил в позиция на жертва преди
– Не проявява емпатия и съчувствие
– Склонен е да действа спонтанно и необмислено
– Обикновено връстниците му го приемат като лидер
Дори ако всичко показва, че детето ви се проявява като насилник, първоначалната ви реакция пак ще бъде да го защитите и оправдаете. И както вече писах по-горе, в това няма нищо странно и неестествено. Всеки родител, независимо дали е на насилник или на жертва, е склонен да предпазва детето си на всяка цена. В случая обаче, ако наистина искате да го предпазите, ще се наложи да вземете някои сериозни мерки. Агресивното поведение в училище може да ви изглежда безобидно, особено ако вашето дете не е потърпевшият, но вероятно ще има изключително опасни и неприятни последици за бъдещето му.
Ето какви мерки могат да вземат родителите от най-ранна възраст, за да не възпитават у децата си склонност към агресия или съответно да им помогнат да я преодолеят.
Надявам се никога да не попадаме в такива ситуации – родител на жертва или родител на насилник. Но никой не е застрахован и някои го разбират по най-тежкия начин. Вземете мерки навреме, не си затваряйте очите и не забравяйте най-важното. Правилният въпрос не е: Къде сбърках! Правилният въпрос е: Какво мога да направя, за да реша проблема?
И остава един висящ въпрос - Какво правим в случаите, когато родителят отказва или е неспособен да се пребори с агресията на детето си?
Препоръчвам ви и статията Как да си отгледаме жертва
Забелязали ли сте как, докато са малки, децата ни обичат да споделят с нас? Информират ни надълго и широко за паячето, което е полазило пейката, за Тошко, който им е взел количката в детската градина, за г-жа Попова, която не ги е пуснала до тоалетна по време на час и за още стотици ежедневни истории, които са ги впечатлили. Понякога ги изслушвате с интерес, друг път вие самите сте потънали в собствените си проблеми на „големите“ и леко ги игнорирате, трети път, дори ги прекъсвате, защото гледате нещо важно по новините или разговаряте с друг възрастен.
Всички го правим, не го приемайте като упрек. Пределно ясно е, че няма как във всеки един миг от живота ни цялото ни внимание да е концентрирано върху децата. Нито е необходимо, нито е здравословно – и за тях, и за нас.
Но какво се случва в един момент, когато навлязат в пубертета? Те млъкват. Може да ви разкажат за новия модел телефон, който искат или за някой филм, от който са се впечатлили, но все по-рядко и все по-избирателно споделят какво се случва в живота им. Разбирате от фейсбук, че имат нови приятели. Само по откъслечни намеци и изчервяване долавяте, че има някаква тръпка в живота им, може би дори са влюбени. А какво се случва със сексуалността им, която е в пиков растеж точно в този момент, можете само да гадаете. Това вече е тема табу.
Този текст е провокиран от една история, която достигна до мен миналата седмица и я разказах в блога, но я свалих на десетата минута по изрична молба на жената, споделила я с мен. Макар че се вслушах в желанието й да я залича от виртуалното пространство, тя до такава степен продължава да ме измъчва, че не мога да пиша за нищо друго, докато не изкарам наяве мислите и емоциите си по повод въпросната случка. Не става дума за нещо чак толкова необикновено, вулгарно, извратено или престъпно, а за обичаен период на израстването, който неправилната реакция на учители, родители и деца, може да направи изключително болезнен и травмиращ.
Почти във всеки клас има период, когато момчетата, вече навлезли в пубертета, гонят момичетата и ги закачат. Понякога закачките стават доста груби и вулгарни физически. Случва се момчетата да налитат по същия начин и на други момчета. Спомнете си собствения си шести-седми клас и подобни ситуации ще ви изникнат незабавно в главата. Сега си помислете дали някога сте ги споделяли с родителите си. Дали ви е хрумвало да се оплачете на учител? Вероятно не. Факт е, че в повечето случаи децата се справят с агресора сами, удрят го, съпротивляват се, крещят, докато се отърват от него. Понякога го разкарват с помощта на по-голям брат или приятел. Понякога самият агресор надраства бързо този си период и после си спомня за него с неудобство. Но при всички положения за жертвите тези моменти са неприятни, унизителни и оставят у тях горчив вкус, който те бързат да натикат някъде по-дълбоко в спомените си, за да го забравят и изтрият напълно. В някои случаи, слава богу не толкова чести, положението може да излезе от контрол. В историята, за която стана дума по-горе, пострадалото дете отказва да ходи на училище, което е индикация за сериозна травма. В друга подобна ситуация, отново в софийско училище, по-големият брат на жертвата пребива насилника и накрая го наказват. Но дори и без такива крайности, не е редно да оставим децата си да се справят сами с този проблем, след като само преди няколко години сме им връзвали връзките на обувките и сме им бърсали нослетата, докато не се научат да го правят сами. Нормално е да сме до тях и сега, в този по-особен период на растежа. И да сме до тях, не само за да следим успеха им в училище, дали редовно ходят на спорт и се хранят правилно. А за да сме сигурни, че ще израснат като щастливи възрастни хора със сексуална култура. Защото това, което най-много ме възмути, беше не постъпката на малкия насилник, а реакцията на класната, която изобщо не успя да подходи адекватно към проблема, и на родителите, които приеха ситуация на насилие с изрази от сорта на „И ние сме правили така“, „Те сега растат“. И дори: „Моята дъщеря не е виновна, нея не са я опипвали.“ ?!?!?!?!?!
Ето какво можем да направим, за да помогнем на децата си.
Говорете с тях за секса без да проявявате излишно притеснение и неловкост. Ако на вас ви е неудобно да разговаряте по тези теми, те ще ги приемат като срамни, и никога няма да споделят с вас евентуалните проблеми и въпроси, които имат. Добре е момчетата да знаят какво се случва не само с техните тела през пубертета, но и с тези на момичетата. И обратно. Нека да не мислят, че „цикъл“, „ерекция“, „пенис“ и „вагина“ са мръсни думи.
Обяснявайте им, повтаряйте им редовно, докато не им стане мантра, че тялото им принадлежи само на тях и никой няма право да го докосва без тяхно съгласие. Пояснете, че става дума за всички части на тялото им. Тук отново ще си проличи, ако вие самите се стеснявате и това стеснение ще се прехвърли и върху тях. Кажете им, че ако някой, дори да е най-популярният им съученик, докосва тялото им без тяхно позволение или ги тормози и унижава, те не са виновни за това, и няма защо да се срамуват да потърсят помощ от вас, от учители или от друг възрастен, който е наблизо. Научете ги да се защитават и да държат на достойнството си.
Обяснете им колко е нормално и естествено да познават тялото си, че няма нищо лошо в това да го изучават и разглеждат. Няма никаква причина да се срамуват от него, нито да си намират недостатъци. Важно е да са наясно още от съвсем малки, че това, което виждат на снимки в интернет не отговаря съвсем на реалността. Не пропускайте да им го обясните, ако не искате 18-годишната ви дъщеря да пожелае силикон или липосукция за абитуриентския си бал.
Изисквайте от класните ръководители да канят медицинско лице или училищен психолог редовно в часа на класния и да разговарят за сексуалното здраве. Това по принцип е заложено и в програмата, но често се омаловажава. Помолете класната да обърне специално внимание на сексуалните закачки между децата и да им обясни много ясно и еднозначно, че да посягаш към интимните части на друго дете е недопустимо и няма да се толерира. Ако вече има подобен проблем, поискайте да се свика родителска среща и приканете всички родители да разговарят открито с децата си на тези теми.
И накрая, не пропускайте да обясните на децата си, че те самите също нямат право да докосват тялото на други хора без тяхно желание. В крайна сметка там, където има жертва, има и насилник. И той също има родители, които обикновено са безкрайно изненадани и не могат да повярват, че тяхното дете е способно на такива неща.
Веднъж обсъждахме подобна тема с познато семейство и таткото каза:
– О, ние сме много напред с материала. Той отдавна гледа порно филми и с всичко е наясно.
В първия момент буквално онемях от изумление. После се опитах да му обясня, че порно филмите най-малкото ще оставят у 12-годишния му син твърде нереалистични очаквания за… всевъзможни неща. После се замислих, че всеки път, когато се опитаме да избегнем или отложим разговор с детето си по сходна тема, ние реално правим същото като тази татко. Оставяме го да задоволи любопитството си от интернет или от улицата, за да си спестим някои неловки моменти.
Затова забравете, че има теми табу и говорете. Не оставяйте детето ви да се информира за един от най-важните аспекти на живота от порно филми. Очаквайте въпросите и им отговаряйте изчерпателно. Насочвайте разговора към темите, които смятате, че са неудобни и детето може би умишлено ги избягва. Научете го, че може да се обръща към вас винаги и по всякакви поводи и вие никога няма да го обвините или унизите. А ако се случи детето ви да е обект на насилие, физическо или вербално, не си мълчете и не туширайте проблема, а заемете ясна позиция и го защитете. Нека посланието ви е ясно. Не е виновна жертвата, а насилникът. Той трябва да се срамува.
Агресията в българското училище се превръща във все по-сериозен проблем. Доскоро много родители и дори учители я приемаха като нормален етап от израстването на детето, който развива социалните му умения и го прави „по-кораво“ и готово за света на възрастните. Но докато физическата агресия обикновено се забелязва по-лесно, то вербалната често остава извън полезрението на възрастните.
Психолозите обаче са на мнение, че тя далеч не е по-безобидна от физическата. Вербалната агресия изолира жертвата от връстниците й, предизвиква стрес, който намаля способността на детето да придобива нови умения и знания, намаля самочувствието му, пречи му да развие потенциала си, да създава успешни приятелства и може да има тежки последици за бъдещето му. Ще споделя с вас какво прочетох за опита на американските училищни психолози в регистрирането на вербална агресия и справянето с проблема.
Според психолозите агресията в училище може да бъде явна и скрита. Явната се изразява във физически тормоз, спъване, бутане, удряне, взимане на лични вещи, а вербално – в псуване, крещене, дразнене и заплашване. Скритата агресия цели да нарани жертвата без видима конфронтация – тя се изразява в разпространяване на слухове, настройване на другите деца срещу детето, подигравателни бележки и статуси в социалните мрежи.
Проблемът е, че повечето деца – жертва на вербална агресия, се срамуват да споделят този проблем с родителите и учителите си. Ето няколко признака, които разкриват, че детето ви е жертва на вербална агресия:
Какво може да направи родителя:
Вербалната агресия не е проблем само в училищата, среща се и в детската градина, на детската площадка, в парка. Дори ако децата ни не са жертви или агресори, не бива да я оставяме безнаказана и да допускаме да се превърне в стандартно поведение.
Източник: публикации на професор Дейвид Райтман и Мануела Вила от Националната асоциация на училищните психолози в САЩ
Когато забременях с Теди, имаше голям риск бременността да не е „успешна“, както тактично се изрази докторът. Така че дните ми преминаваха в две основни фази – денем повръщах, нощем се молех детето да се роди живо и здраво. Всъщност затова и го нарекохме Теодор. Бях си дала дума – ако всичко е наред, детето ще носи име, което означава „дарен от бога“.
Е, детето се роди живо и здраво. Но ние, мамите, сме вечно ненаситни. Първо казваме: Ох, само да е здравичко. После започваме: Ако може и да е красиво, пухкаво бебе. След което: Много ми се иска да е умничко… Да е интелигентно и възпитано… Да го приемат в хубаво училище… Все повече и повече искаме от тези деца, и те все повече се стараят да сбъднат мечтите ни.
И в един момент изглежда, че почти са ги сбъднали. Вече са преминали досадните детски настинки и болести, излизат сами да играят навън, помагат в домакинството и изобщо се оформят като едни чудесни самостоятелни хлапета, които не ти висят на врата постоянно, а ти малко си отдъхваш. И тогава идва ПУБЕРТЕТЪТ!
Прокрадва се някак неусетно, като крадец. Първо младежът започва да се дразни без причина на всяка твоя дума. После започва да ти се зъби. Някой ден ти тръшва вратата. Идва моментът, когато не дава да му влизаш в стаята, да му пипаш телефона, компютъра и личните вещи. Не желае да му избираш дрехи. Отказва да идва на семейни събирания и почивки. Всеки нормален разговор между вас е на една искра от скандал. В един момент започваш да се ужасяваш, че „ще изпуснеш детето“ и няма да завърши училище, ще тръгне по лош път, ще избяга от къщи и никога повече няма да го видиш!
И се връщаш на изходната точка. Вече няма значение дали е умен, красив, ученолюбив и възпитан. Вече молитвата е само една. „Да е жив и здрав, Господи.“
Изобщо не преувеличавам. С Теди минахме през кошмарни периоди в пубертета. На всичкото отгоре той е от „добрите“ деца. Честно казано, като си спомням своя пубертет, мисля, че майка ми е преживяла много повече от мен. Но така или иначе, имаше моменти, когато с Иван се споглеждахме и си казвахме:
Това дете ни мрази и когато порасне, няма да иска да ни види. Ние сме ужасни родители!
КЪДЕ БЪРКАМЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ?
Сега вече знам отговора. Във възпитанието – НИКЪДЕ. В очакванията – НАВСЯКЪДЕ. Какво имам предвид?
Не е проблемът, че имате изисквания към детето си и настоявате да спазва определени правила. Проблемът е, че очаквате да ги приема и изпълнява… както досега.
Естествено, че ще настоявате да ходи редовно на училище. Но не очаквайте да не се опитва да бяга от час. Ако го хванете, че клинчи, пробвайте да санкционирате финансово. При нас работеше. А и това ще го подготви за „света на възрастните“, в който ако не ходиш на работа, нямаш заплата.
Естествено, че сте против да носи само черни дрехи. Или да се гримира, татуира, да си пробие носа или каквото е актуално тези дни. Не очаквайте, че няма да го направи без да ви пита и да ви постави пред свършен факт.
Естествено, че ще се опитвате да водите разговори с него и да му обяснявате ценностите си. Но не очаквайте той да ги разбере. Не и на този етап. (Макар че след години ще се изненадате колко много му е останало в главата).
Естествено, че няма да му давате големи суми за джобни. И не очаквайте да е благодарен за това, което му давате. Ако имате възможност, поощрявайте го да работи и сам да си изкарва пари.
Естествено, че ще искате най-добрата среда за детето си. Но не очаквайте всичките му приятели и гаджета да са ви по вкуса. Тук е много важно да не се месите грубо, защото може да се получи обратен ефект. Всякакви забележки по адрес на приятелите, се приемат много тежко, като лична обида.
Естествено, че няма да го пуснете на дискотека на 15 години, нищо че „всички ходят“. Но не очаквайте, че няма да ви излъже и да отиде тайно, докато вие си мислите, че спи у някой приятел.
Естествено, че ще сте против вредните субстанции. Но не очаквайте да не прояви любопитство към тях. Просто бъдете подготвени психически, за да реагирате адекватно. Тази тема ми е много важна и скоро ще пиша отделно по нея.
Моят принцип беше следният.
Ако не е вредно за здравето и опасно за живота, значи е позволено.
По тази логика преценявах какво да приемам без много протести и какво да отказвам категорично… поне докато мога.
Пубертетът е възраст на бунтарство и самоопределяне. Ако не им дадем шанс да се „наиграят“ на тези години, после ще търсят себе си до големи. И я се намерят, я не. В седми клас Теди пожела да си изруси косата, така беше модерно по онова време. За ужас на Пеев, му позволих. Точно една седмица ходи изрусен, децата почнаха да му викат „Азис“, и по собствена воля отиде и се обръсна нула номер. В дванайсети клас ходеше с една огромна рошава четина. Пак си мълчах. Преди бала сам отиде на фризьор и се върна неузнаваемо подстриган, красив и пораснал.
Сега виждам пубертетът като война, в която хлапетата се опитват да разширят границите на позволеното, а родителите се опитват да ги запазят, в името на безопасността и щастието на детето. От самото начало трябва да сме наясно, че битката ни е изгубена. Те ще си извоюват свободата. Но от нас зависи дали победата ще е безкръвна.
Представете си как детето вижда ситуацията. То израства и дрехите му умаляват. А ние се опитваме да му нахлузим тесните дрешки, защото все още го виждаме като бебче. Но то расте все повече и повече, и вече има чувството, че се задушава. Мислите ли, че му е леко?
Остава ни само едно – да наблюдаваме детето и внимателно да отпускаме границите. Нека си извоюва свободата бавно и постепенно, за да свикне с нея и да поеме отговорността, която я съпътства. Бъдете готови да изгубите десетки битки. По-важното е накрая да спечелите войната.
А моят Теди… Теди отдавна излезе от пубертета, работи, учи, живее отделно. Сега отново идва с нас на почивки, заедно с приятелката си. Отново ни целува и прегръща. Водим дълги и нормални разговори, бистрим политика, книги, филми, дори музика, за бога! Понякога спорим. Смеем се заедно. Играем карти. Помага ни за братята си, разхожда и нашето куче, заедно с неговото. Някой ден ще се радвам и на внучета. Ами, обичаме се, какво да ви кажа. Всичките ни страхове, че ще ни намрази и ще избяга завинаги от нас, се оказаха неоправдани.
А пубертетът има поне една хубава страна. Може да ви се стори безкраен, но всъщност е един съвсем кратък период. Какво са 5-6 години… на фона на вечността?
Мен ме чакат още три.
На следните три израза отдавна съм наложила вето у дома. И макар че съм го наложила, пак се случва да го престъпвам и после винаги съжалявам.
И така първият забранен израз е: „Казвах ли ти аз?“. Колкото и да им обясняваме на децата какво НЕ трябва да правят, за да не пострадат, те пак ще го правят отново и отново. Човек се учи най-добре от личния си опит и системата „проба-грешка“ е ефективна не само при децата. Когато им натякваме, че са сгрешили и им напомняме, че сме ги предупреждавали, вместо да им помогнем да си вземат поука, ние просто установяваме превъзходство. Доказваме им собствената си мъдрост, вместо да ги поощрим да осмислят личните изводи, които биха могли да си извадят от конкретната ситуация.
Децата се дразнят от постоянното утвърждаване на родителския авторитет. Ние по подразбиране сме позиционирани над тях в семейната йерархия и не е необходимо да им го напомняме постоянно. Реакцията, която помага в конкретния случай, е да изразим съпричастност към разочарованието и болката им. Ако детето е много малко и се съмнявате, че само ще успее да си направи правилния извод, можете да кажете: „Може би следващия път е добре да опиташ по друг начин, например така…“
Вторият забранен израз: „Виж брат си, приятеля, съседа, съученика.“ Децата нямат нужда да бъдат сравнявани с когото и да било. Ако батко им се справя добре с математиката, това не значи, че и на тях ще им се удава толкова лесно. Ако съседчето ходи с удоволствие на пиано, това не значи, че и тях трябва да ги влече. Действително примерът на околните може да действа много стимулиращо за едно дете. Но също така може да бъде и изключително демотивиращ, ако то чувства, че трябва да положи прекомерно големи усилия за нещо, което на другите се случва с такава лекота. Има значителен риск да изгуби самочувствието не само във въпросната сфера, а и в областите, в които има дарба. Това, което се опитвам да практикувам с моите деца, е да открия какво ги влече и да ги поощрявам да се развиват там. Единствените сравнения, които си позволявам, е със собствените им постижения от предишен период. Например математикът ми се представя слабо на дадено състезание. Вместо: „Виж колко добре се е представил Дани от вашия клас.“, бих могла да кажа: „Миналата година на това състезание имаше максимален брой точки. Ако искаш догодина да се представиш по-добре, може би трябва да залягаш повече над задачите.“ А много често дори това е излишно, защото детето обикновено преживява неуспехите си достатъчно и не е нужно да му се натяква.
И третият израз „Забранявам ти!“ Изобщо го забравете с децата в пубертета. Даже и с по-малките не работи добре. Неслучайно е казано, че забраненият плод е най-сладък. Не мога да се сетя за НИТО ЕДНА забрана, която да е била спазена от моите деца, за каквото и да било – като почнем от цигарите, които баткото пропуши на 16 години и стигнем до бъркането в контакта, което Алекс пробва веднага след като проходи. „Забранявам ти“ не работи при малките, защото те не разбират опасността, заради която им е наложена забраната. Така че там трябва просто да обезопасите и да сведете рисковете до минимум. При големите не работи, защото природата изисква от тях да опитват нови неща, да са любопитни и търсещи, да нарушават границите. Това, което можете да опитате, е да обяснявате рисковете и последиците колкото може по-нагледно. Понякога се получава, понякога не. Преди време например Коко не трябваше да яде шоколад. Пробвах да му забраня, но както вече казах – не се получи. Хванах го как тайничко се катери до шкафа със „сладостите“ и си крадва по някое лакомство. Затова измислих следното. Намерих в интернет една ужасяваща снимка на детенце с огромни пъпки по лицето и му я показах. Обясних му, че ако продължава тайно да яде шоколад, ще изглежда ето по този начин. Ами, това вече проработи. Честно казано, в случая предпочетох риска да намрази шоколада завинаги пред това да получи алергичен пристъп.
Психолозите съветват, а и личният опит ми доказва, че при всички случаи разговорите вършат много повече работа отколкото назиданията. Децата имат свое достойнство и ако искаме да ни уважават и да се вслушват в нашия опит, трябва да го зачитаме.
Мария Пеева
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам