Преди няколко дни ревах в метрото. Повече наум, по-малко наяве.
Качвам се в пиков следобеден час, в натоварена линия. Стоя на един крак - претъпкано е. Пред мен, на две седалки, седят две малки момченца, на не повече от 7 и 9. Облечени са бедно, скъсаните шапки на главите им са изпънати над ушите. Седят с прибрани крачета и ръчички към тялото. Огромните им раници са на гърбовете, както често съм и аз: едно, защото няма достатъчно пространство да ги свалят, а и за да могат веднага да станат и да слязат. Мълчат, но ми се струва, че са братя. Срещу тях седи по-голямо момче, което бели мандарина над пластмасова кутия. Цялата мотриса ухае на Гърция, на слънце, на море, на лято. А навън е студено и сиво. Мястото се освобождава и сядам до мандариненото момче. По-малкото момченце гледа втренчено плода и не мига. Огромните му тъмни очи са тихи, примирени... Седи мълчаливо, свито на седалката и гледа мандарината, диша дълбоко и сякаш опитва да попие целия аромат в себе си. Не мога да опиша усещането... Сигурно отдавна не беше яло мандарина... Другото дете не обръща никакво внимание, а с грижата на по-голям брат следи внимателно спирките. Идва тяхната, то дръпва по-малкото си братче и го завлича навън, докато момченцето продължава да гледа жадно мандарината през рамо. Очите ми бяха пълни със сълзи, душата ми си спомни гледки, исках да купя всички мандарини на света и да ги сложа в краката на детенцето с разширените от изумление зеници.
После момичето по диагонал: с къси изгризани нокти, олющен ярко червен лак, впило поглед в телефона си и изумително напомнящо Скарлет Йохансон. После внучето, оправящо шала и презрамките на раницата на баба си, стиснало в другото юмруче цвете.
Толкова много, толкова малко, толкова нищо, толкова всичко.
На бегом взех сина си от градината, както винаги той търсеше бисквити, а пред погледа ми стоеше онова момченце с раница, по-голяма от него, което мечтаеше за резен мандарина.

Холера Лазарова

Още от Холерата може да прочетете тук.

Някои от нас са безнадеждни романтички. Мечтаят за ония векове, когато жените са прекарвали времето си във влачене на кринолина си по алеите на някой замък; или пък са препускали из парка кацнали върху гърба на тънкокрак арабски кон, в компанията на добре сложен джентълмен, чиято основна грижа е да им целува ръка при всеки удобен случай. Подобен захаросан блян твърде бързо може да ни загорчи, ако се запознаем по-изтънко с някои „изобретения“, създадени единствено с мисъл за женската добродетел и красота. Вижте тези пет ужасни традиции, възникнали за благото на нашето целомъдрие, добродетелност и красота.

Девственият пояс

Историите за рицари и крале, които заключват телата на половинките си с подобен пояс, преди да тръгнат на поредния поход, са мит. Дори посредственият средновековен разум е бил в състояние да прецени, че да заключваш с метални гащи някого е противоестествено и може дори да причини смърт. С развитието си обаче човечеството е ставало все по-информирано, но и все по-манипулативно. Първото сведение за т.нар. „девствен пояс“ датира от 1405 година, но оскъдната информация не подсказва какво точно е било предназначението му. Предполага се, че това е било изобретение, което е трябвало да предпазва жената от изнасилване, но не е трудно да се досетим, че това е по-скоро една удобна мъжка версия за съществуването му. Но човечеството и добре да се развива, стига до Викторианската епоха – време на крайно лицемерие и псевдо целомъдрие. В основата на всичко това е една, нека си го кажем, незадоволена вдовица, която е намирала за неморално другите да се наслаждават на неща, които за нея са недостижими. Периодът на управление на кралица Виктория не без основание се счита за разцвет на пуританския морал. Той препоръчва въздържание дори на обвързаните с брак жени. Затова девствените пояси намират най-сериозно приложение именно в този период. И съвсем не става дума за пазене на съпружеска вярност – тези изобретения били прилагани дори при младите момичета, за да не прибягнат до греховното мастурбиране. Целта била удоволствието да стане химера за жената на каквато и да било възраст. За да сме обективни, ще трябва да признаем, че ограничения е имало и за младите мъже, които все още не са задомени. За тях обаче забраните падали в мига, в който се оженят. В същото време жената просто сменяла собственика на ключа за „целомъдрения пояс“.

Дамското седло

Какво против него, вероятно ще кажете вие. Жената небрежно приседнала настрани върху дорестия кон е толкова красива гледка. Именно „красива гледка“ и нищо повече. Тези, които са имали щастието да яздят знаят, че страничното „присядане“ не е най-удобният и сигурен начин за разходка върху темпераментното животно. Първо, не можеш да се качиш сама, без мъжка помощ, защото позата е неестествена и опасна. Второ, дори да се качиш, не можеш да развяваш къдри в бесен галоп, защото дамското седло е само с ляво стреме, при това доста неудобно, и ако загубиш равновесие, може да се окажеш като в каскада на уестърн - влачена от коня за единия крак. Трето, и да си се качила, сама не можеш да слезеш – трябва да чакаш благоволението на джентълмена с протегнати ръце, защото не се знае при опит да скочиш (което е непристойно) дали няма да запретнеш кринолина до ръба на бродираните си кюлоти. Така че, ако те качат на дамското седло, най-разумно е да обикаляш бавно по алеите, докато благоверният реши да те свали от коня, буквално.

Бинт за лотосово стъпало

Китайците вярвали, че девойката трябва да има малко изящно стъпало, ситна походка и крехка фигура, която да се полюлява като клонче носено от вятъра. В този „изтънчен“ стремеж към красивото те достигали крайности, които нормалният човешки ум не може да асимилира. Прочутият „лотосов крак“ е поредната инквизиция, на която е била подлагана жената в далечни и не толкова далечни времена. За да придобият мечтаното ходило, краката на малките момиченца били бинтовани от 2-годишна възраст. Бинтовете се сваляли, когато девойката навърши 10-12 години и се сметне, че вече е „отгледала“ съвършеното лотосово стъпало. Разбира се, тази дългогодишна процедура е била твърде болезнена, в някои случаи жената оставала инвалид за цял живот, но пък колко възбуждащи били тези миниатюрни ходила за евентуалния съпруг! Уродливите деформирани „крачета“ се считали за най-еротичната гледка в първата и всяка следваща брачна нощ. Това обаче било привилегия само на момичетата от заможни семейства, тъй като от простолюдието се очаквало да се труди, а за това трябват здрави крака.

Корсетът

Трийсетсантиметрова талия? Още един мъжки фетиш, заради който жените са загубвали всякаква връзка с главния мозък. Тази традиция се поддържа и днес от отделни заблудени привърженички на идеята, които са склонни да се лишат от някое и друго плаващо ребро, за да задоволят естетическите си критерии за красота. В минали времена обаче за тази цел бил измислен корсетът. Едва през 19 век лекарите заговорили за вредата от това съоръжение. До този момент жените се пристягали с тежки конструкции от плат и китова кост. Ето го и краткият списък с усложнения, до които води ползването на този дамски аксесоар: увреждане на сърдечния мускул, деформация на гръдния кош, парализа на белите дробове, загуба на съзнание, дори спонтанни аборти.

Обрязването

Тази нечовешка традиция съществува и досега. В много близкоизточни и африкански страни продължават да увреждат малките момичета с аргумента – целомъдрие. Дори и в този „ритуал“ има разновидности. Без да навлизаме в зловещите подробности само ще уточним, че видовете му варират от изрязване на кожната тъкан около клитора до почти пълното зашиване на големите срамни устни. Жените подложени на тази процедура изгубват всякакъв шанс да разберат, че сексът може да доставя удоволствие, но това е най-малката им грижа. Много от тях биват увредени за цял живот и не малко умират. Аргументът на поддръжниците на тази жестокост е, че така жената завинаги ще запази своето целомъдрие. Безсмислена жестокост оправдавана с грижа за добродетелта.

И накрая - нещо, върху което да помислите. Дали след няколко века някои от толкова обичайните процедури, които си правим сега, за да сме красиви и желани, няма също да бъдат заклеймени като нехуманни и жестоки? Очаквайте продължение...

По темата работи Янка Петкова

На всяка почивка някой от фамилията пада жертва на повръщане (или разстройство, или и двете), друг на слънчево изгаряне. Някое от децата ще изреве от възпалено ушенце, друго ще пусне сопол, трето ще се разкашля като магаре. Един ще го ужилят оси, друг ще го налази кърлеж/паяк/скорпион, трети ще получи алергия. Тази година ни сполетяха четири злини – слънчево изгаряне, жесток летен вирус, алергия и възпалено ухо. А най-интересното е, че и четирите удариха една и съща кротка и безпомощна жертва – моята скромна особа.

Всичко започна със слънчевото изгаряне. Напук на всичките ми био-еко-органични мазила и макар че се криех под чадъра като градска кокона от миналия век, успях да се подредя още на първия ден и от бяла станах розово-червена с нюанси на пурпур. Въпреки това тъпо и упорито отидох на плаж и на втория ден с надеждата, че клин клин избива. Свих се под чадъра, увита с огромен син шал от глава до пети, с една малка дупка за очите и носа, и тъжно наблюдавах как момчетата търчат под жарките слънчеви лъчи и скачат във вълните, безстрашни и неуязвими като млади полубогове от котилото на Нептун. По едно време забелязах, че съседите по чадър ме гледат с неприкрито любопитство. Веднага се досетих, че с тази бурка най-вероятно им напомням мюсюлманка от най-крайните фракции. Направих грешката да споделя с Иван подозрението си, а той, нали си мре да ме поставя в крайно неудобни ситуации, нарочно взе да ми маха и подвиква закачливо „Аллах акбар“ всеки път, като излезе от морето. Накрая се принудих да се разкрия – обърнах няколко менти и запалих цигара, действия твърде неприсъщи за една благоверна фундаменталистка дори и на плажа. Да не си помислите, че иначе бих пила коктейли преди пет часа, в никакъв случай! Пожертвах се само, за да успокоя подозренията им и да ги оставя да си почиват спокойно.
Не знам дали от ментите или от друго, но вечерта, сякаш изгарянето не ми беше достатъчно, се подредих и с отвратителен… не мога да намеря евфемизъм, затова ще си го нарека направо дрисък. (Разстройство ми звучи някак твърде снизходително). Натъпках се с ентерол и на другата сутрин се почувствах малко по-добре, затова отново потеглих към плажа с ентусиазъм и надежда, че дрисъкът може да се обиди и да ме напусне окончателно, ако го игнорирам.
Но дрисъкът се оказа широко скроен и се върна със страшна сила. Злата сервитьорка в близкото кафе ми обясни, че не предлагат такива екстри като тоалетна за клиенти, но такава има не в съседното, нито в следващото, а в по-по-следващото кафе, ей онова там само на два километра нагоре по плажа. Няма да ви разказвам как се тича по горещия пясък, увита в бурка. Няколко пъти. Не беше най-щастливият ден в живота ми, но мисля, че свалих успешно два-три до пет килограма.
На следващата сутрин ми изби ужасна алергия, която уплаши дори дрисъка. Но лекарството за алергия е фотосензитивно, тоест противопоказно за слънчеви бани, така че остатъкът от почивката ми премина на прекрасната сенчеста тераса на хотела, на хлад и проветрение, с книжка в ръка. Някъде по това време започна да ме боли и ухо, но бях толкова доволна от спокойствието и тишината, че излях половин шишенце отипакс в него, запуших го с малко памук, надрусах се с два нурофена и забравих за него. Прочетох една семейна драма, един кървав трилър и една жестока комедия в пълно блаженство, без никой да ми мрънка за сладолед, царевица, гевреци и сокчета, да ме залива с кофи студена вода, да ми хвърля пясък върху хавлията, да ми крещи в ухото и да ми пуска водорасли, рапани, рачета, медузи и други морски твари по гърба.

Пеев упорито продължи да води бандата на плаж, вечер се връщаше изтерзан като войник от бойното поле, натоварен с плажни чанти, кофички, топки и деца, след което за мое изумление пускаше момчетата неуморимо да беснеят в басейна на хотела до вечерта. Мисля, че тайничко се надяваше да се разболеят и да сложат край на мъките му, но не му се получи. Като истински мъж той удържа фронта до последния ден, а когато вече натоварихме багажа в колата и потеглихме, само въздъхна с облекчение и отбеляза:

– Е, Мерке, поне ти си почина.

Как не го е срам да говори така на горката си болна жена.
Впрочем, следващия път отиваме на планина.

Ако пресметна часовете, които съм прекарала във висене пред лекарски кабинети с моите хлапета… сигурно за толкова време щях да завърша медицина, че и да специализирам даже. Слава богу, най-после си намерих педиатър, който наистина ми лекува децата, а не просто ги тъпче с лекарства и добавки, докато накрая оздравеят сами. Моят най-искрен съвет към всички майки – не само на бебешори, но и на големи деца, е да бъдат абсолютно безкомпромисни и взискателни към педиатъра си. В негови ръце е най-ценното ви – здравето на вашите деца. Ако се усъмните в компетентността му, без колебание побързайте да потърсите друг. Имате това право и процедурата изобщо не е сложна. Дори не е нужно да го уведомявате, макар че вероятно би било полезно за него да знае причината за смяната и евентуално да се коригира.

Ето пет основания, които би трябвало да ви светнат червената лампичка да потърсите по-добър педиатър:

1. Всеки вирус, настинка, сопол водят до усложнения и в крайна сметка се лекуват с антибиотик.

Ако детето ви няма тежко заболяване, вродено или придобито, което да усложнява нормалните детски вируси, не би трябвало да се стига до лечение с антибиотик всеки път. Ако диагнозата се постави правилно и се предпише добро лечение, изобщо няма да се стигне до антибиотик, а нерядко и до два. Една приятелка наскоро ми каза: „Какво правя и къде бъркам, че се налага да сменяме по два антибиотика, когато детето се разболее?“ Никъде не бъркаш, й отговорих. Единият път детето ти направи ангина, а го лекуваха с антибиотик, който на моите деца предписват за бронхит, след което го смениха с правилния антибиотик за ангина и чак тогава оздравя. Втория път направи бронхит, а му предписаха същия антибиотик, защото го е „оправил“ предния път, но в конкретния случай нямаше как да помогне и накрая отново се наложи да го сменят. Четири антибиотика за три месеца! И ти търсиш вината в себе си? Сменяй лекаря и не се колебай. Добрият педиатър е преди всичко диагностик. И тук стигаме до второто основание за смяна.

2. Педиатърът отказва направления за други специалисти или не ви назначава изследвания.

Колкото и добър диагностик да е педиатърът ви, понякога вирусните и бактериалните инфекции могат да имат сходни симптоми. Тогава се правят кръвни изследвания, които диференцират заболяването и му помагат да постави вярната диагноза и да назначи правилното лечение. Освен това, ако детето боледува твърде често, също се налага да се правят изследвания, за да се види дали няма други фактори, които понижават имунитета му. Понякога се налагат консултации с алерголог, пулмолог или всякакви други специалисти. Ако вашият педиатър се смята за всезнаещ и си „пести“ изследванията и направленията, определено е за смяна.

3. Педиатърът не следи развитието на медицината.

Медицината е една от най-бързо напредващите науки. Заболявания, които са били нелечими или много трудно лечими само преди няколко години, вече могат да бъдат стопирани или дори напълно излекувани. Практики, които преди десет години са били считани за правилни, сега се отхвърлят тотално. Добрият педиатър трябва да е в час със съвременната медицина. Не може съвременен педиатър да съветва майката да спре кърменето, ако е болна, да настоява момченцето да бъде „забелено“, да препоръчва ранно захранване и други такива напълно остарели и отхвърлени методи. Чувала съм приятелки да споделят с мен как лъжат педиатъра, че захранват тримесечното си бебе, за да не им се кара. Не е нормално да търсим съвети от форуми и приятелки. Редно е педиатърът да е достатъчно добре информиран, за да ни даде правилните насоки за отглеждане на детето, а не да разчитаме на интернет.

4. Педиатърът ви постоянно предписва безумно скъпи хранителни добавки и твърде много лекарства.

Ако вашият педиатър ви изпраща всеки път с рецепти за хранителни добавки и витамини, има нещо гнило. Хранителните добавки са изследвани далеч по-малко от лекарствата и много по-бързо навлизат в търговската мрежа. Постоянната им употреба никак не е препоръчителна и един истински лекар би трябвало да го знае. Не се предоверявайте, защото можете да навлечете на детето неприятни алергии, без дори да разберете откъде ви е дошло. Бизнесът не бива да е за сметка на детското здраве. А ако предписва твърде много лекарства, има вероятност да не е съвсем сигурен какво точно ще помогне и за всеки случай се застрахова. Което по-скоро вреди на детето, отколкото да му помага. Не допускайте такива експерименти.

5. Педиатърът ви не си вдига телефона и е трудно откриваем при спешни ситуации.

Един лекар би трябвало да е винаги на разположение. Човек не се разболява само в работно време. Нормално е да можете да разчитате, че ще имате връзка с педиатъра си по всяко време и разбира се, ваша отговорност е да не го притеснявате за съвсем безобидни проблеми. Но когато сте започнали лечение и въпреки това състоянието на детето рязко се влоши, педиатърът би трябвало поне да отговори на обаждането ви и да ви каже какво да правите, дали сте за болница или може да овладеете положението и у дома. Обяснението „Колкото ми плащат, толкова работя“ от устата на лекар е престъпно. Лекарят е положил хипократова клетва и е поел отговорност за човешки живот. Той няма право да откаже помощ по всяко време и дори напълно безплатно. Спомнете си това следващия път, когато педиатърът ви се скара, че му звъните в 22 часа, защото детето е вдигнало 40 градуса.

И за финал ще завърша с думите на моя педиатър, който освен че е страхотен лекар има и прекрасно чувство за хумор. Любимата му фраза след някое боледуване на момчетата е:

Е, и този път въпреки усилията ми детето взе, че оздравя.

Препоръчвам ви и тези три статии за здравето на децата ни: „Това, което няма да ви кажат“, „Ранна диагностика на психични проблеми“, и „Скъпи родители, лъжат ви.“

Арх. Пенка Станчева, PS-ARCHITECTS

Мамето-нинджа, познатата на всички вас моя приятелка Мария, ме попита преди няколко дни дали няма да й напиша нещо за рубриката ДОМ. Разбира се. И първата история, която й разказвам, е за т.нар. уют. Тази дума е едно от „любимите“ мои термини-клишета в интериорния дизайн. Но има ли някой, който да не иска домът му да е уютен? Едва ли. Все пак задайте си въпроса какво точно имате предвид когато го кажете, дори пробвайте да си запишете вашия отговор преди да продължите да четете. Аз също го направих преди да започна да пиша. Отгоре виждате една визуална зимна версия, която да ни помогне с дефинициите.

Моите първи отговори по темата безспорно са свързани с МАТЕРИАЛИТЕ. Това, което кара често хората да определят едно място като уютно, е наличието на ДЪРВО. Но използването му има своите особености – то уплътнява много силно средата и неговото присъствие трябва да се балансира умело със светлина и лек цвят. Ако таванът е облицован с дърво, това прави още по-притворено пространството. При така широко разпространената у нас „светла“ височина в помещенията от 250 см, това направо е равносилно на ефекта „пещера“. Така че дървото, използвано умело, с мярка, би направило мястото уютно със сигурност. Но употребата му трябва да е премерена.

Вторият отговор на въпроса какво всъщност е „уют“ е – „огън“, „приглушена светлина“, „свещи“ или иначе казано СВЕТЛИНАТА. Тя е ключ към резултата „уют“. Извън камината и свещниците, за които няма да разсъждавам сега, ще обърна внимание на стоящите лампи в помещенията. Чрез тях в определени моменти можете да приглушите основното осветление и да осветите само ъглите на стаите. Така атмосферата става мека и топла.

Вероятно тук е моментът да вметна, че така широко разпространената напоследък мода на „голата крушка“ може и да е ефектна и бюджетна, но със сигурност не е нещо, което аз асоциирам с „уют“.

И още един елемент в рецептата – ТЕКСТИЛЪТ, или с други думи – пердета, килими, декоративни възглавници. Вероятно само слагането на много възглавници няма да реши сам по себе си въпроса, но в една по-цялостна разработка ще добави „щипка сол на гозбата“.

Всичко това са само някои малки насоки в една доста сложна материя, наречена интериорен дизайн, няколко „лесни рецепти“ за това на какво да обърнете внимание.

Всъщност като човек, създавал много домове през годините, съм стигнала до разбирането, че домът е уютен, когато не е нито прекалено празен, нито прекалено пълен. За да можеш да го направиш такъв трябва добре да разчиташ даденостите на пространството и вкусовете на клиентите, да насочваш така процеса, че накрая да остава простор, въздух, но да не е празно. Пространството трябва да ни кара да се чувстваме обгърнати от него, но без да сме затиснати – това е моето разбиране за уют.

Един полезен сайт за майките с малки деца, които искат да се реализират професионално. Идеята е на Силвия Трифонова и тепърва ще помага на много жени. Сайтът се казва Her Startup ( http://herstartup.today, www.facebook.com/herstartup) и е с мисия да свърза, вдъхновява, промотира и дава практични знания и мотивация на предприемчиви български майки, с цел да изградят успешен бранд или да се завърнат отново в офиса - но с много повече заряд, знания и умения.

Her Startup изготвя и списък на компаниите в България, които са “приятелки” на майките с малки деца (mom-friendly на английски) и дават на родителите различни придобивки като например - бонуси, възможност за работа на половин работен ден, възможност за работа от вкъщи определен брой дни в годината, детска градина, др. Ако искате да препоръчате такава компания или да видите кои са споделени до момента, присъединете се към групата им във Facebook. Ако сте такава компания, непременно им пишете, за да се представите.

Кога придобиваш най-голяма смелост да осъществиш мечтите си?

Когато разбереш, че всъщност нямаш никакво време за губене.

Обичам да пътувам с метро. В пиков час – не, разбира се, но през уикендите е толкова спокойно и полупразно. Сядам на ъглово място, тиха и невидима, и наблюдавам хората около мен. Не чета книга, не се вторачвам в телефона, просто се оглеждам и колекционирам. В метрото всеки се чувства сам и незабележим и можеш да прочетеш толкова много истории.

Възрастната женица с яркото червило отсреща. Палтото й е захабено, но от дебела, качествена вълнена материя. От 80-те, майка ми имаше навремето палтенце с такава кройка от „Валентина“. Сигурно още й топли. На сбръчканата шия се мъдри фишу с лъскави нишки, вързано умело на кипра фльонга. На краката ортопедични обувки подават обли връхчета под вълнен панталон с ръб. Сигурно глезените й се подуват и не може да носи ботуши дори в снега. Жената стиска здраво черна чанта с две дръжки и розово найлоново пликче, пълно с евтини лакомства, от типа, който децата си купуват от училищната лафка въпреки забраната на родителите – зрънчовци, вафли и смучещи бонбони. Ясно, отива на гости при внучетата. Вперила е поглед право пред себе си и е стиснала здраво тънките начервени устни. Усмивка няма нито в очите, нито на устата. Подозирам, че е от онези баби, които обичат да правят забележки, да оглеждат преценяващо и да дават поучителни примери от личния си живот. Вече й е късно да се научи да е мила. Домъчнява ми за нея. Смъртта е достатъчно студена, та да прекара човек и живота си в хлад.

На следващата спирка се качва младеж. Хубаво тъмнооко момче с високо чело, късо подстриган перчем и гладко обръснато скулесто лице. Носи дънки и тъмно яке. Дънките са изчистена стандартна кройка, леко изпънати по бедрата, не смъкнати, без кръпки и декорации. Под якето се подава тъмносин пуловер и якичка на риза. Якичката е подгъната накриво и веднага ми се набива в очите. Направо ми идва да се пресегна и да я наглася, но разбира се, не го правя. Младежът очевидно живее сам, си мисля. Никое момиче, никоя майка не би го пуснала да излезе от къщи с така подвита яка. Сяда на моята тройна редичка, по диагонал срещу бабата, и тръска спортен сак в краката си. Вероятно отива на фитнес или плуване, има широките плещи и самоувереността на редовно трениращ човек. Вади телефона си, с привичен жест плъзга пръст по екрана и потъва.

След три спирки ще слизам. Вагонът е все така празен – само аз, възрастната дама и младежът. В този момент вратата се отваря и влиза невъобразимо красиво момиче. Не от кифленския тип, а от онези естествените красавици, които изпълват с възхищение и мъже, и жени. Екзотична красота, малко широки скули, плътни вежди с естествена извивка, вълнисти черни къдрици и леко мургаво лице, на което още по-ярко се открояват зелени очи с пронизващ поглед. За такива очи, мисля си, преди няколко века биха изгорили горкото момиче като вещица. Старицата свива устни още повече. Младостта и красотата не понасят добре на всекиго. Момичето сяда точно срещу младежа и кръстосва две стройни крачета в тесни дънки и високи ботуши. Поглежда го с видим интерес, нашето момче определено хваща окото. Но той продължава да си зяпа телефона, леко приведен напред. Идва ми да го сръчкам. Какво толкова му гледаш на този телефон, виж каква хубавица седи срещу теб. Следващата спирка наближава, старицата става и се отправя към вратата, но розовото найлоново пликче се закача в нещо, може би в кокалестите й пръсти, и цялото му съдържание се разпилява по пода. Женицата изписква нещо и се опитва да се сгъне и да събере покупките преди да се затворят вратите, но младежът я изпреварва, хвърля телефона си на седалката между нас, с бърз жест събира всичко в голямата си ръка, натъпква го в ръцете й, хваща я под ръка и й помага да излезе точно навреме. Старицата се обръща да му благодари, но вратите вече се затварят, а момчето се връща на мястото си обратно и пак хваща телефона. Момичето вече го гледа с неприкрито възхищение. „Вдигни очи, глупчо“, си мисля. Насочвам цялата си мисловна енергия към него, опитвам се да подам телепатичен сигнал. Не работи. Покашлям, въртя се неловко на мястото си. Виждам как една тръпка е на път да угасне, още преди да се е родила. Виждам нежна женска ръка, която наглася изкривената яка под пуловера и погалва гладката буза. Виждам красиви дечица със зелени очи и високи интелигентни челца, които никога няма да видят белия свят. Кипя от вътрешно негодувание, а ето че и моята спирка идва.

Скачам импулсивно и си изпускам чантата на земята. Жестът е абсолютно несръчен и изкуствен и в никой филм нямаше да мине за достоверен, но тези двамата са толкова погълнати – тя от него, той от телефона - че не забелязват самото изпускане, а само разпилените по земята тефтерчета, кърпички, червила, портмоне. Момчето реагира по абсолютно същия начин, хвърля телефона на седалката до него и бързо се навежда да събере всичко от пода. В този миг, в тази наносекунда правя нещо, което никога не бих помислила. Грабвам телефона му от седалката и го пъхвам в джоба си. Той се обръща и ми подава събраните от пода дреболии, аз ги грабвам, усмихвам се неловко и изхвърчам навън миг преди вратата да затвори. Сърцето ми направо ще изскочи от вълнение. Боже, затова ли крадат хората?

Обръщам се и за миг погледът ми се кръстосва с този на момичето. „Сестро, сега е твоят момент. Ако ви е писано, ще бъде.“, си мисля. Виждам как младежът се изправя и започва да се оглежда смутено. Тя вдига глава към него и сякаш понечва да му каже нещо. Влакът се отдалечава, завесата пада.

Тръгвам към изхода на метрото с толкова широка усмивка, че отстрани сигурно изглеждам като напушена. Не ми пука. И без това няма никого. На изхода се спирам за миг и се навеждам над прозорчето на касата.

- Прощавайте. - казвам със сериозен тон, макар че усмивката все още играе на ъгълчетата на устата ми. – Намерих един телефон.

Финалът, естествено, е въображаем. В последния миг надделя споменът за баба ми, която ни е строила петима невръстни братовчедчета и ни боцка розовите длани с голямата губерка, задето сме обрали черешата на съседа. Така че моралистите могат да са спокойни. Няма нарушени закони. А трябваше, трябваше...

Мария Пеева

На теб,

дето дойде сякаш от нищото и успя да повдигнеш брадичката ми, 

за да ми видиш очите, когато не можех сама да вдигна глава,

дето отметна нежно онзи мой така дразнещ кичур и каза, 

че е като посребрена трева и ухае,

дето кротко избърса изпоцапаното ми от прах, 

безпътица, безсъница и някакъв дъжд лице,

дето ми даваше въздух всеки път, 

когато отново отказвах да дишам,

дето ме вдигаше на ръце, 

когато падах защото отказвах да ходя,

дето чуваше всеки мой писък, 

когато мълчах най-дълбоко,

дето просветваше при всеки тънък лъч 

на възможна усмивка в очите ми,

дето събираше прашинките от опустошения ми смях 

и един ден ми го дари - леко нащърбен, но мой,

дето успя да върнеш от пътя душата ми и я убеди, 

че си струвам връщането,

дето събуждаше сетивата ми едно по едно, търпеливо, 

и се радваше тихо на всяко потрепване,

дето чуваш всичко, което не ти казвам, 

онемяла от страх, че може би само сънувам...

На теб не мога да подаря почти нищо, 

освен каквото остана от мен.

Всичкото и до края.

Знам, че е малко, но толкова имам.

И е твое.

Това е.

Надя Костова

Пътеписите на душата ми