Автор: Люси Рикспуун

Като повечето образователни системи в света, и американската си има добрите страни и недостатъците. Също така и опитът и впечатленията на всички са различни. Описаните по-долу са моите.

В много отношения американските деца започват връзката си с образователната система твърде рано. Отпускът по майчинство тук е между 6 и 10 седмици в зависимост от това колко комплицирано е било раждането. Държавни ясли няма. И държавни детски градини няма. Децата се отглеждат от родители, частни занимални, детегледачки, домашни детски градини, в които една жена обикновено добавя няколко деца към собствените си, или пък отваря малка детска градина в дома си. Първият официален досег до „училището“ е на 4 години – тогава децата посещават нещо като предучилищна, в половината от деня (9-12 часа). Идеята е да се приучат на график и постепенно да свикнат с училището. Тази година обикновено не е задължителна, но е желателна. В зависимост от различните региони обаче, може и да е задължителна. На 5 години децата отиват в предучилищна, която е част от официалните на брой класове. Това е важният първи учебен ден. В предучилищната се учат букви, думи, просто смятане и подобни. Тази година е смесица от игра и учене, учебният процес е активен и децата не седят на чинове по цял ден. Чиновете са единични, но обикновено събрани на групи по 3-4. Тук започваме с уточненията. В много отношения образователната система е децентрализирана, т.е. различава се между училища, дори отделни класове и учители. Учебниците, които всяко училище решава да използва, са различни. С напредването на годините, тези разлики стават все по-забележими. Има общи принципи на образование и широки изисквания за учебния материал, но те са сравнително разтегливи. Училищните райони започват учебната година на различни дати и излизат във ваканции с по седмица-две разлика.

Тежки раници тук няма. Учебниците се подсигуряват от училището. Списък с учебните пособия за цялата година се получава преди първия учебен ден и всички родители доставят торбите в класната стая. Така има провизии за цяла година и всички стават общи. Т.е. ако искате детето ви да използва определени маркери или нещо подобно, трябва да ги отделите. Раница се носи – в нея обикновено има една папка с няколко листа, храна за обяд, бутилка вода, и резервни дрехи. Понякога резервните дрехи дори стоят в училище. Гореспоменатите няколко листа хартия са домашното – откъснати са от подобие на българските учебни тетрадки. Децата имат домашни почти всеки ден, както и изискване да четат по 20 минути (в началото). В предучилищната и първи клас четенето може да се замести с родител, който чете на детето. Обедите са също интересни. В зависимост от училището, децата обядват в класните си стаи или в столова. Повечето си носят обяд от къщи, но „топъл обяд“ е на разположение. Той е предплатен от родителите в специална сметка и децата не работят с пари. „Топлият обяд“ не е особено здравословен, нито пък вкусен. Положението с храната не е еднакво из различните градове и дори квартали. В Америка има много бедни деца. Често училищата подсигуряват безплатни закуски или обеди – съвсем обикновени – сандвич със сирене, овесени ядки, подобни.

Като стана дума за финансови възможности, държавното образование има такса от рода на 100-200 долара годишно (може да варира), като към нея може да се добави такса за транспорт, ако такъв е нужен. Децата тук нямат избор на училище – трябва да ходят в „кварталното“ училище по местожителство. Преди години и в различни региони имаше възможност да се ходи в друго, но срещу заплащане, но това е сравнително рядък вариант. В основата на това правило стоят данъците. Понеже те издържат училищните райони, разликата в събраните данъци понякога е огромна. Т.е. не е честно родителите да плащат данъци в район А, пък детето да учи в район Б. Другата страна на нещата е, че бедните райони имат и бедни училища с по-нископлатени учители. По-богатите райони имат повече събрани данъци, могат да си позволят по-модерно оборудване, по-високоплатени учители. Разликите са огромни! Има гимназии, които раздават по един нов Макбук на всички ученици, и други, в които се учи със стари учебници, та какво остава за лаптоп. Повечето осигуряват таблет или Кроумбук на всеки ученик, за да си пишат домашните и да работят с тях в клас. Иронията е, че децата, които получават Макбук, обикновено вече имат собствен такъв, и този не им е нужен. Тези, на които е нужен, от по-бедните квартали или градове, нямат собствен и не получават училищен. Това е една от многото прояви на затворения кръг на бедността тук, от който е трудно да се измъкне човек.

Да продължим темата за децентрализацията... Списък от задължителни за четене книги няма – всяко училище и учител решава коя книга да се чете заедно с целия клас. За индивидуално четене всеки ученик избира книга заедно с учителя си, или пък учениците са разделени на „клубове“ или групи от по няколко ученика, в които се чете една и съща книга, отговаря се на въпроси и т.н. Подобно е положението с правопис и математика – децата са разделени по групи според познанията си, за да може всички да напредват паралелно.

Книгите, които се четат, са различни – някои са съвсем модерни – книгата „Wonder”, например, която е нова и в процес на филмиране, беше много популярна миналата година. Четивата трябва да бъдат различни – научно-популярни, романи, исторически, според изучавания материал в момента.

Средното образование е разделено обикновено в три вида училища – начално (от предучилищна до 5ти клас), средно (от 6ти до 8ми клас), и гимназия (от 9ти до 12 клас). Частни училища съществуват, но болшинството деца посещават държавно училище. Цените на частните училища са по-ниски в началните класове, но в гимназията цифрите са впечатляващи. Средните класове в едно частно училище наблизо струват около 15-20 хиляди долара годишно. Гимназиалните години са на подобни цени.

Има и друг вид частни училища – те са специализирани за деца с определени проблеми, и обикновено се наричат терапевтични, защото включват психотерапия, окупационна и речева терапия. Там попадат деца по две пътеки – едната е платена от родителите, а другата – от училищния район, в който живее семейството. По закон държавата е задължена да осигури адекватно средно образование на децата. Ключовата дума е адекватно. Ако детето има специални нужди, които кварталното училище не може да задоволи, се търси друг вариант. Понеже този училищен район не разполага с адекватна програма, е длъжен да плати образованието на детето в частно терапевтично училище. В това е включен и ежедневният транспорт. Този транспорт може да струва 100 долара на ден. В зависимост от броя на децата в тази посока, се използва автобус, микробус, или такси. Терапевтичните училища са екипирани с подходящи специалисти и оборудване за целта. Децата, които попадат в терапевтични училища, обикновено са тези на аутистичния спектър, деца с емоционални и поведенчески проблеми, или нисък коефициент на интелигентност.

Гимназиите в Америка са много интересни. Те са комплексна система, в която всеки ученик намира мястото си или се превръща в аутсайдер. Освен ако не са в много малък град, те са училища с по 1000-3000 деца. Имат по няколко физкултурни салона, външно игрище или стадион, огромна зала със сцена, впечатляващи кабинети по биология и химия, по музика и други изкуства. Наскоро видях нещо много интересно в една гимназия – Сократов кът – който представлява пейка в кръгова форма, предназначена за дискусии. Много от гимназиите имат плувни басейни и оборудване за други спортове, защото има училищни отбори по плуване, футбол, тенис, баскетбол и други. Често учениците с високи оценки имат привилегии, различни от останалите – достъп до определени зали с удобства за учене или пък отделно „кафене“. Залата, която съм виждала, беше с чудесни меки кресла дивани, а в „кафенето“ предлагаха чай, горещ шоколад и сладки.

Завършванията на всяка образователна степен са тържествени и вълнуващи. Наскоро присъствах на завършване на начално училище. Всички деца излязоха на сцената и в едно изречение обясниха как възнамеряват да променят света към по-добро. Беше невероятно! Децата бяха вложили мисъл в това, което щяха да кажат, още повече, че трябваше да го кажат пред 200-300 родители и близки.

Абитуриентска вечер в българския й вариант няма, но тук-там напоследък се наблюдават подобни тенденции. Иначе „абитуриентската вечер“ обикновено е във физкултурния салон на гимназията и тържество вкъщи с гости няма. Роклите се купуват от близкия мол и в повечето случаи не надвишават 200-300 долара, ако и толкова. Както уточних, изключения с дизайнерски бални рокли и обувки на Люботен и Бланик, се намират, но са рядкост.

Толкова засега! За висшето образование ще ви разкажа някой друг път. Само ще кажа, че системата на висшето образование е безумно скъпа. Дълговете за образование в страната представляват най-голямата част от финансовите задължения на населението. А професиите и позициите, които изискват бакалавърска степен, не плащат достатъчно, за да се погасят тези заеми. 

На снимката виждате American School for the Deaf - Американското училище за глухи деца - основано през 1817 г. в Хартфорд, Кънетикът. Това е най-старото училище за деца с проблеми със слуха в САЩ и е държавно. Създадено е по инициатива на богат местен хирург, чиято дъщеричка оглушава вследствие на заболяване. По онова време в Нова Англия има 84 глухи деца, за които няма осигурено адекватно образование, и 10 богати местни граждани се организират и построяват училището. Още на следващата година държавата поема издръжката му. Днес то осигурява отлично образование и умения за живота на деца с глухота и проблеми в слуха от цяла Америка. Разработва се програма за деца с аутизъм. Мисията на училището, както е описана в сайта му, е да развие интелекта и подобри качеството на живот на учениците, да ги направи образовани и самостоятелни хора, които не спират да учат цял живот.

Препоръчваме ви и други статии за образованието по света и в България:

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света 

На училище в Германия 

Учители от бъдещето - Сингапур 

Всичко, което трябва да знаете за изпитите в седми клас 

Особености на руското образование

Автор: Надя Колева

Да бъдеш родител е отговорност, която в наши дни не всеки млад човек е готов да поеме.

Докато преди време е било нормално (и се е очаквало!) една жена да роди на възраст около 20-23 години, то днес тази възрастова граница на първото забременяване се е изтеглила към 25-30 години. Не рядко бъдещите родители предпочитат да осигурят, доколкото е възможно, нормални условия на живот на своето неродено дете, в което няма нищо лошо, разбира се! Но в стремежа си да създадем „идеалните“ условия, всъщност попадаме в капана на безкрайното отлагане! „Сега не е моментът“ е девизът на съвременното семейство, което е склонно да отлага колкото се може повече във времето появата на бебето! Тъжно…

Живеем в несигурен свят, отвсякъде дебнат заплахи и всичко може да наруши крехкото равновесие, което се опитваме да изградим около себе си… Светът, едва отдъхнал си от една несъстояла се 40-годишна студена война, сякаш всеки миг е на ръба да попадне в окопите на война от ново измерение, за която никой не е подготвен… От тази гледна точка е може би разбираемо защо младите хора все повече са склонни да отлагат създаването на потомство. Дори и рибите раждат малките си в спокойни води…

(За справка – официалната статистика сочи, че коефициентът на раждаемост в България към 2015-та година е 9.2‰, докато по време на Втората Световна война е бил 22‰, положението е почти трагично)

Но това, което ми прави впечатление, е нещо съвсем различно от рационалния страх от неизвестното. Много млади жени предпочитат първо да изградят кариерата си, преди да се „впуснат“ в приключението, наречено майчинство. И неусетно времето минава, без да осъзнаем, че майчинството, работата, социалната ангажираност – всички тези неща могат да вървят ръка за ръка, вплитайки се едно в друго, допълвайки се…

Когато все пак се появят двете магически чертички, целият ни свят се преобръща и всичко придобива нов смисъл. Тези 2 малки чертички са в състояние да променят мирогледа и на най-спокойната жена! „Ще ставам майка“!!! Няма думи, с които може да се опише чувството, което изпитва една бъдеща майка – то е странна смесица от неописуемо щастие, тревожност от това дали ще успее да бъда „най-добрата“ майка, и в същото време осъзнаването на огромната отговорност, която означават тези 2 чертички…

Минало е време и 2-те чертички се превръщат в малко плачещо човече, което разполага само със своя плач, за да общува с нас, родителите, които в първите месеци от раждането на детето стъпваме на пръсти около него и треперим при всяко кихане. Тези първи месеци след раждането мога да опиша като неясен период на безвремие – то, времето, сякаш е спряло, светът се върти по нов начин, или поне на нас така ни се струва… Появил се е нов човек, всичко е различно, разбира се! И ние сме се променили, неусетно и внезапно…

После годината отминава и малкото плачещо човече се превръща в пораснало копие на самото себе си и вече не е беззащитното бебе, което може само да маха с ръчички. Истинско предизвикателство се оказва отглеждането на детето след първата му годинка! Т.нар. toddler е в състояние да разглоби света на съставните му части и преди да се усетиш – да ги сглоби по нов и неочакван начин. Всеки, който е минал по този път, ще се сети за поне 100 неща, които малкият изследовател е способен да извърши в рамките на само минута! Добре, че сме дарени със способността да забравяме! :)

В някакъв момент времето започва да лети неудържимо бързо и вниманието ни се измества от елементарните неща, като хранене, приспиване и приучаване на детето към хигиенни навици към нещо много по-важно и много по-сериозно, а именно – възпитанието!

Наскоро излезе статия за толерантните родители в Швеция, които, оказва се, в стремежа си да възпитават децата си с възможно най-малко ограничения, всъщност попадат в мрежите на собственото си творение – невъзпитани деца, които не са социално отговорни, не поемат никакви задължения нито вкъщи, нито в обществото. Оказва се, че децата, на които всичко им е позволено, стават властни, коравосърдечни и безотговорни; нямат желание да учене, нито за работа, т.е. расте цяло едно поколение, което няма да бъде полезно по никакъв начин за обществото, в което живее. Страшно звучи, нали?

Тази реалност заплашва да достигне и нашите граници, за съжаление. В стремежа си да осигурят „всичко“ на бъдещите си наследници, много родители изпадат в крайности и това всъщност ме провокира да напиша този текст. Исках да „звънне“ едно звънче в съзнанието на много родители, защото и аз съм на мнение, че „много хубаво не е на хубаво“.

Докато наблюдавам моето собствено дете, което не е от „лесните“, откривам много неща, които ми се иска да коригирам, но засега не съм открила точната „рецепта“ за правилно възпитание.

Ние, родителите, сме склонни да проявяваме едно безкрайно себеотрицание, да правим буквално всичко в името на детето си, като в същото време пренебрегваме собствените си желания и стремежи. До някаква степен съм съгласна, че децата ни винаги трябва да бъдат на първо място, но всъщност е по-важно да възпитаме у тях чувство за справедливост, търпение, състрадание… Няма как да възпиташ тези неща у едно дете, ако го учиш, че винаги ще получава играчката, която иска, или пък че винаги ще става каквото то реши.

Разбира се, погрешно е да се изпада в другата крайност – родителите да пренебрегват нуждите на детето си и винаги да поставят на първо място собственото си спокойствие. За съжаление, и такива родители има в излишък и съответно децата им растат като диви цветя, които рядко разцъфват в пълния си блясък.

Както винаги, удачно се оказва нещо по средата, но тази „златна среда“ не е никак лесна за постигане! Има изписани десетки книги по темата и аз съвсем не претендирам за компетентност по въпроса, но има три неща, които със сигурност може всеки родител да направи за детето си, за да му даде възможност за пълноценно израстване като отговорен, щастлив и добър човек, а именно:

1. Скъпи родители, бъдете търпеливи към своите (и чуждите) деца! Знам, че що се отнася до търпението, теорията е хиляди пъти по-лесна от практиката, но то е много важно както за децата ни, така и за нас самите! Залисани в ежедневието си, сме склонни да губим търпение много бързо, но в крайна сметка някои неща децата имат нужда да научат сами! Това е единственият възможен начин, така че когато следващият път вашият малък откривател не иска да чуе какво му говорите, просто бъдете търпеливи! (Личен опит – колкото и да се опитвах да обясня на моето дете как се слиза от дивана, тя не ме слушаше, докато не падна няколко пъти, след което вече сама откри как.)

2. Отделете време, за да покажете с личен пример и да обясните на детето кое е добро и кое е лошо. Това е нещо, което трябва да правим всеки ден!

3. Разкрийте на детето си колко красив и разнообразен е Светът! Пътувайте! Колкото повече, толкова по-добре! Или както би казал Мечо Пух – колкото повече, толкова повече.

Колкото и да ви е трудно понякога, сами ще се уверите, че щастието е в малките неща! А наградата за нашите усилия определено си заслужава!

Препоръчваме ви от същия автор: Една история за гнева в ново измерение

Може би ще ви е интересно да прочетете: Всеки сам си преценява или Инвестирай в прегръдки

Автор: Мария Пеева

За хиляден път се заклевам, че няма да чета новини.

21.07.2017 г. „Майка уби детето си, повдигат й обвинение.

В Стамболийски 18-годишна майка от ромски произход уби детето си на годинка и 10 месеца. Момиченцето е удушено с чорап, намерено е от клошар, голичко, по памперс, дрехите били наблизо. Делото ще се гледа от Окръжния съд Пловдив. Има и по-малко дете, което отглежда сама."

И какво? Прочитаме, втрисаме се, после си казваме: „Ами, да, те ромите, раждат на 12, после си убиват децата, какво да очакваме от тях, какво можем да направим…“ и подминаваме.

Преди месец посетих детска къща със съвсем малки бебешори, които очакват да бъдат осиновени. Шест хлапенца, едно от тях - ромче. Излиза, че не само ромите си изоставят децата. Не знам какъв е процентът на етноса в България, но нищо чудно онези 6 дечица да се окажат представителна извадка. Прекрасни, съвършени малки бебета. Какво значи ромче, българче, това са глупости. Всички са деца. Родени от майка, изоставени от майка.

А ето това момиченце не е изоставено. Неговата съдба е друга. Родено от майка, убито от майка.

Майките, майките... Какво трябва да преживее едно момиче, една жена, за да си намрази детето? Нека Господ да я съди, аз не смея.

Пак ще кажете ние не сме виновни, ние не правим така. Дали?

Това момиче, тази майка е живяла сред хора, не в гората. Все се е случвало да отиде на лекар с детето, с децата. Все се е случвало да я видят съседи. Нещо е работила, някак се е издържала, срещала е хора. Посещавала е социални служби. Имала е някакви контакти с обществото. Най-малкото е влизала в магазин да си напазарува. Може би е просила, може би е проституирала. Може би някой я е издържал. Не може да е живяла като отшелница сама с две деца, без никой на този свят да отчете съществуването й.

Как не видяхме, че нещо там не е наред, че едно момиченце, едно бебе е в опасност?

Преди години живеехме на квартира много близо до ромски квартал. В поликлиниката личният ни лекар приемаше и доста ромски семейства. Беше чудесен човек, уважавам го безкрайно много и затова няма да спомена нито името му, нито поликлиниката. Веднъж чакахме с детето, когато пристигна разтревожено семейство – майка и баба - с малко бебе. Роми. Бебето с огромна цицина на главата, отпуснато. Влезте преди мен, им казах. След малко дойде и моят ред. Защо ги пусна да те прередят, ме попита лекарят. Е, как, отговорих, беше спешно, детето паднало от леглото, може да има сътресение, притесних се. Той ме погледна странно. Не е паднало от леглото. Бебе не може да се нарани толкова по този начин. Хванал го е баща му и го е блъснал в стената. Не идват за първи път. Изумих се. Е, как е възможно? Не може ли нещо да се направи? Няма какво, отговори лекарят. Те са си такива. И няколко други случая ми разказа. Тръгнах си с горчив вкус в устата.

Наскоро писахме по темата за наказанията. Имаше разпалена дискусия. Признах си, че се е случвало и аз да плесна някой от моите. Възмущавахме се, че в някои държави социалните ще ти вземат детето, ако му удариш шамар. Казахме си как родителят винаги прави нещата за добро. Как никоя майка не мисли лошото на детето си. Че човек има право да реши как да си гледа детето и държавата не бива да се меси. Всичко това предполага обаче отговорно съзнание на родителя. А всички родители ли са отговорни? Ами ако родителят е в депресия, ако е шизофреник, ако е престъпник, ако е психопат, ако просто откачи? Истината е, че ние не вярваме, че може да се помогне на такива деца. Приемаме за даденост, че те са на родителите си и щом не са случили на родители, няма какво да се направи. Съдба. Обръщаме поглед встрани, Господ да ги пази, клетите деца.

Така е. Може би аз и вие не можем да им помогнем. Но има цели институции, които това работят. Крайно време е да приемем, че думата „институция“, „агенция“, „служба“ не означава задължително нещо, което не работи и е само проформа. Не може да търсим отговорност и да обвиняваме тази институция, агенция, служба, ако преди това не й дадем възможност да направи нещо. Иначе ни е лесно да питаме – къде е Закрила на детето, къде са социалните? Ето, вижте, в Германия взимат детето от родители, които го шамаросват, а ние тук взимаме детето, чак след като го удушат. Къде са институциите? Е, къде да са? Там ясновидци не работят. Няма как да си свършат работата, ако никой нищо не им казва. Ако ние – съседи, лекари, учители, случайни минувачи, виждаме неща и извръщаме поглед, защото не е наша работа. И мисля си, по-добре да има сто сигнала, които са неоснователни, отколкото едно убито дете. По-добре съседът да се обади, че съм шамаросала сина си и социалните да дойдат да ме проверят, отколкото всички да си траем и едно дете да си отиде удушено с чорап от собствената си майка.

Отваряйте си очите, хора, и се обаждайте. Не се колебайте. Ако сте лекари и при вас водят деца със странни и необясними рани, подайте сигнал. В „Пирогов“ го правят, там са свикнали. Преди време, когато бях паднала (бременна в пети месец) и си разбих зъбите, мъжът ми ме закара там, а те го изгониха от кабинета и ме разпитаха старателно, докато се увериха, че не съм жертва на насилие. По същия начин процедират и при случаи с деца. Но много лични лекари, много педиатри просто не вярват, че нещо ще се промени, дори да подадат сигнал. Затова си мълчат, не защото са безсърдечни. Нашият личен лекар не беше безсърдечен, той просто не вярваше в институциите. Да, обаче нещата могат да се променят и се променят пред очите ни. Само че и ние трябва да се размърдаме. Не някой да ни спусне промяната отгоре. Същото се отнася и за учителите, за всички, които имат контакт с деца, които виждат нещо странно, нещо притеснително. Нека не обръщаме поглед встрани. Никое дете не е виновно, че не е случило на майка.

Ако видите, че дете има нужда от помощ, ако дори само се съмнявате в това, не се колебайте да сигнализирате. По-добре сто излишни сигнала до институциите, сто напразни проверки, отколкото една жертва. Звънете в полиция, звънете в Закрила на детето, това е нашата отговорност. Защото ние не сме от майките, които убиват.

Оттам нататък отговорността е тяхна.

Горещи линии за помощ и подкрепа на деца и юноши:

НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕФОННА ЛИНИЯ ЗА ДЕЦА 116 111

Денонощна гореща телефонна линия за жени, юноши и деца, преживели насилие

02 981 76 86

Прочетете още:

То е напаст, която убива 

Райчо, който не стана мой

История за една българка в Испания, една акушерка и едно огледало

Автор: Веселина Гарчева

Преди много години по телевизията даваха един култов британски сериал “Ало, Ало“. В него имаше една баба, която беше прикована на легло. Когато въпросната баба трябваше да ходи по голяма нужда, се провикваше така, че стените се разтреперваха: “Помощ, ще акам!”

Та преди 5 години и аз бях в подобна ситуация, само дето ми идеше да крещя: “Помощ, ще раждам!”

Бях бременна за първи път, общо-взето сама, с мъжа ми, в малкото ни испанско селце. Родата далече, приятелките още момееха, а в интернет да се удавиш от информация, повечето от която ненужна. Не ми оставаше друго, освен да слушам акушерките и да правя, каквото ми казват.

Тук към раждането се подхожда с такова спокойствие, все едно грип си хванала. Когато се потвърди, че съм бременна, личната ми лекарка ме изпрати при акушерката. Отидохме с мъжа ми, и двамата трепетни от радостната новина, очакващи нещо супер специално да се случи. Но не би! Акушерката ми записа данните, претегли ме, изчисли датата на термина и .... каза, че гинекологът ще ме прегледа след 3 месеца. СЛЕД 3 МЕСЕЦА?! А дотогава какво? Аз какво да правя? Ами пий си фолиевата киселина и си бременей.

Защо не отидох на частен лекар, ще попитате. Ами защото един преглед при частен гинеколог струва 120 евро. И защото изобщо не сметнах за необходимо. Тук няма практика да се ходи на частно при даден гинеколог, за да може после той да те изражда. Никой не те пита как искаш да раждаш. Няма и опция за избор на екип, нито за платени услуги. Правиш каквото ти кажат и следваш установения ред.

Тези 3 месеца ми се видяха като 3 години. Единственият добър признак беше, че се скапвах да повръщам и се чувствах като пасажер с постоянна морска болест. Но, както каза акушерката, ако на теб ти е зле, на бебето му е добре. Тъй че стисках зъби и се радвах.

Като се замисля, лекар ме видя 3 пъти за цялата ми бременност. 3 видеозона, на които се установи, че всичко си е в нормата. Предполагам, че ако беше възникнал проблем, щяха да ме следят по-изкъсо. Но тъй като моята бременност си беше абсолютно нормална, не се наложи. Всеки месец ходех при акушерката, която ми мереше кръвното, теглеше ме и опипваше корема. С един уред прослушваше сърдечния ритъм на бебето. Само веднъж не успя да го чуе и ме прати в спешния кабинет, но се оказа, че е било обърнато и апаратът не го е уловил.

Кръвни изледвания също ми правиха 3 пъти, по един на всеки триместър. Така и не ми обясниха какви са и за какво са. Достатъчно е, че лекарят ги вижда и разчита.

Някъде към седмия месец се записах на курс за бременни в местната поликлиника. С цялата си наивност си мислех, че ще ме научат как да държа бебето, как да го къпя и повивам. Да, ама не! Курсът беше организиран изцяло от акушерки и целта му беше да ни подготви за раждането, не за след това. Правехме упражнения, тренирахме дишане, обясняваха ни за кърменето. Но, от моя гледна точка, направиха един монументален гаф. Пуснаха ни видео на естествено раждане. Цяло-целеничко, от-до, без нищо да скрият. В онзи ден се прибрах и заявих на мъжа ми, че тая работа няма да я бъде, аз се отказвам, ТОВА НЕЩО ОТТАМ НЯМА КАК ДА ИЗЛЕЗЕ! Късно, чадо, си се сетила, каза той.

Последният преглед при гинеколог беше в осмия месец. “А след това?”, попитах аз недоумяваща. Ами след това или идваш на термина за запис на тонове, или ще раждаш, рекоха. Аз нали съм една информирана гражданка, изчетох целия интернет за разни там признаци на раждане, първи симптоми. Помня, че трябваше някаква тапа да пада. Брей гледах, гледах, ама тапа не видях.

Затова пък, голяма като товарен кораб, едва си намирах място. Ха на едната страна, ха на другата. А вътре явно тренироки за карате се вихреха, такива къчове ми хвърляше момъкът. Една мисъл ми беше останала в главата: “Извадете го това чудо от мен!”

Дойде заветният ден на термина, отплавах аз към болницата, за тонове. Сложиха ми апарата, държаха го половин час, ама пукната контракция не хванаха. “Хайде, моме, към вкъщи, днес няма да е. Ще чакаме още седмица, и пак ще дойдеш на тонове”, каза акушерката. Отплавах аз обратно, леко разочарована. Следобеда поседнах на дивана, после постанах и май нещо там протече. Ама не бях сигурна, и друг път бях тичала в болницата, уж са ми изтекли водите, пък то не било това. Срам, не срам, пак ще се ходи. Мъжът ми погледна подозрително, но смее ли да спори с бременна!

Този път обаче правата бях аз. Само няколко часа след отсъствието на каквито и да е контракции, бях в стаята за дилатация. Нито са ме бръснали, нито са ми правили клизми. Още по време на курса ни обясниха, че това вече не се прави, за да не се стресира родилката. А акушерките са наясно, че с бебето излизат и други неща, част от работата!

Във въпросната стая бяхме аз, мъжът ми и акушерката. Беше към 8 вечерта. “Вечерял ли си?”, попита тя изшашкания ми съпруг. “Не“, изломоти той. “Върви да хапнеш нещо, че те чака дълга нощ”, рече тя. А мен ме върза на едни апарати, които изпращаха информация за тонове и контракции към някаква контролна зала. Така, от разстояние, акушерките наблюдаваха още няколко родилки. Лекар не се появи в нито един момент. Ако всичко е наред, раждането е работа на акушерката. То протича без викане, без нерви, с грижа и разбиране към родилката. И най-вече с уважение.

Не след дълго ми сложиха заветната епидурална упойка. Без пари. Никой в никакъв момент не отвори дума за плащане. Нито за упойката, нито за присъствието на бащата, нито за каквото и да било.

Така изкарахме цялата нощ, аз - упоена, мъжът ми - на един стол. Към 9 сутринта явно имах нужното разкритие, защото ме преместиха в родилна зала. Казаха на таткото да застане зад главата ми. “Хайде да го раждаш, че в 9,30 ми е почивката”, пошегува се акушерката. След още някой напън главичката започна да се показва. “Искаш ли да видиш?”, попита тя мъжа ми. Той пребледнял отказа. “Искаш ли да ти държа огледало, за да можеш да гледаш?“, попита ме другата акушерка. “НЕЕЕ,“ почти изкрещях.

Малко след това се роди синът ни, 3200 грама и 50 см любов. С изваждането го сложиха на гърдите ми. Целунах го, пуснах една сълза, таткото също се разчувства. През това време едната акушерка ме шиеше, а другата ни се любуваше. “Не знам какво да правя с него”, почти проплаках. “Дай, аз знам”, рече тя. Взе го, изми го, измери го и го пови.

Върнаха ми го на гърдите и ни качиха заедно в стаята, където останахме 3 дена. В нито един момент не останах сама, постоянно с мен имаше близък човек, денем и нощем. Всички приятели и роднини имаха свободен достъп до нас по всяко време. Никой не изпадна в паника, че влизат с дрехи и обувки отвън, че пипат или взимат бебето на ръце.

Изписаха ни една събота. Взехме си пакетчето любов и без излишни дандании се прибрахме вкъщи. Така завърши моето испанско раждане и започна нашето най-хубаво приключение.

Ще ви е интересно да прочетете и Женските тайни, които научаваме твърде късно.

За раждането в Англия може да прочетете тук.

Веселина ни разказва още за живота в Испания в тези две истории - Как от гражданка станах селянка и На 4 месеца на ясла, на 3 годинки - на училище.

А ако се питате, защо все пак си причиняваме всичко това с бременността и раждането, вместо просто да си гледаме живота - вижте Отговора на вселената :)

Нещата могат да се случват така и в България - вижте прекрасните снимки на водно раждане, дело на Ивелина Чолакова, и интервютата ни с акушерки, които вярват, че раждането може да е приятно като зачеването.

Ако обичате книгите, сто процента сте попадали на ревютата на това момиче. Милена Ташева е книжен блогър в “Аз чета” (най-големия сайт за книги и четене в България) от 2006 и маркетинг мениджър в издателство "Софтпрес" от 2014. Ако я питате кой е предпочитаният й жанр, ще ви отговори, че е разхвърляна във вкусовете си читателка в търсене на перфектната книга, която има суперсилата да открива най-подходящата книга за всекиго. Ето нейните препоръки за тийн книги, които ще ни помогнат да обсъдим някои важни и деликатни теми с децата си.

Да намериш верния тон и път към разговора с тийнейджъри невинаги е толкова лесно, но е от решаващо значение, особено когато става дума за сериозни житейски теми и избори.

Джон Грийн, един от най-обичаните автори на тийн романи, по време на речта си на срещата в Давос през 2016 каза: “...искрено вярвам, че ако слушаме младите хора, без да сме снизходителни към тях, посредник в общуването няма да ни е необходим. Няма такова нещо като „език на милениалите“ и всеки, който твърди обратното, се опитва да ни измами”.

Вярвам, че подобен разговор може да се случи лесно и безболезнено през книгите. Четенето на young adult (или тийн) литература първо е приятно занимание. Някои от най-популярните съвременни заглавия принадлежат към тази категория. Но освен приятната част, те помагат на тийнейджърите да открият път към изразяване на емоциите си, а на родителите - възможност да надникнат през очите на децата си към съвременния свят, да осъзнаят разликата в поколенията и новите решения и проблеми, с които един съвременен тийн трябва да се справя всеки ден.

Подбрала съм пет тийн книги, за които сме писали в “Аз чета” и които ще ви помогнат да започнете разговор за нещата от живота със своя тийнейджър. Пък и възможността да обсъждате книги на масата за вечеря е доста по-добра от обсъждането на контролни или телевизионни риалити шоута.

1. “Бухтичка” от Джули Мърфи

Много читатели първосигнално отхвърлят книгата, защото героинята е с наднормено тегло и невинаги е мила и симпатична. Ехо, никой в реалния живот не е винаги мил и симаптичен! Джули Мърфи облича в думи страховете на всеки тийн - не само по-пълничките, но и на тези с фино телосложение, криви зъби или различен цвят на кожата. Неслучайно на корицата пише “Тази книга е за всеки, който някога се е чувствал не на място в кожата си.” Не е лесно да си различен, но с добри приятели и малко самоувереност можеш да постигнеш много. И най-важното - да се научиш да се приемаш, за да започнеш и да се обичаш един ден.

2. “Отровни думи” от Майте Каранса

Темите тук отразяват една страна в човешките отношения, която бива потулвана поради сериозността си - насилието над децата. Книгата е полезна и заради способността й да покаже на тийнейджърите, които се бунтуват силно срещу всеки родителски съвет, как да търсят правата си, за да не изпадат в критични ситуации без възможност за изход.

3. “13 причини защо” от Джей Ашър

“13 прични защо” е многократно обсъждана книга, а откакто Netflix направи сериал по нея, дискусиите избухнаха с нова сила. Някои читатели я намират за тревожно предупреждение, други искат да я забранят, защото “дава лош пример” и подстрекава към самоубийство. Джей Ашър пише за проблеми като тормоз в училище, депресия, отхвърляне, самота. Целта на романа е да накара читателите да се замислят за действията си и последиците от тях върху околните. Ако сте родител и сте на ръба да отхвърлите книгите, разнищващи нещата от живота, като напълно неподходящи за вашия тийнейджър, помислете пак! Ролята на детско-юношеската литература е да дава отговори и да обяснява света, не да казва онова, което вие смятате за подходящо.

4. “Вината в нашите звезди” от Джон Грийн

“Вината в нашите звезди” е книгата, която за днешните деца е това, което “Хари Потър” беше за моето поколение - различна, важна, значима. Абсолютно задължителна. Джон Грийн пише за смъртта, но и за жаждата за живот. Пише за загубата на любими приятели, но и за създаването на спомени и пълноценното изживяване на мига. За справянето с мъката и продължаването напред. Знам, че като родители ви се иска да пощадите и предпазите децата си. Но повече ще им помогнете, ако им дадете инструментите за справяне със страшните моменти в живота. Много от тях ще намерите в книгите.

5. “Спасяването на Франческа” - Мелина Маркета

Депресията е заболяване, което белязва не само страдащия от нея, но и близките му. „Спасяването на Франческа“ е роман, който печели читателя със своята откровеност и смелост да говори за безсилието на човека, за проблемите, които възрастните не знаят как да разрешат, и за мъката, която е многолика, и затова ни е трудно да я разпознаем, щом я видим у другия.

Още няколко полезни четива за родители: 

7 хубави тийн книги за лятната ваканция

Какво трябва да знаем за young adult книгите

Смъртта и книгите – прекалено мрачна ли е тийн литературата?

А препоръки за по-малките можете да прочетете тук:

10-те права на малкия читател

Книгите, които децата ни ще обикнат

Автор: Ина Зарева

Св. Пророк Илия се почита в цели три религии – християнство, юдаизъм, ислям, като светец, извършил много чудеса – предизвикал дъжд след продължителна суша, разделил водите на река Йордан, възкресил мъртвец и пр. У нас, обаче е известен предимно със страховитите си стихии и морето – смята се, че на този ден жертвите му са най-много. Морето ги поглъща и отнася, така както небето е отнесло св. Илия с огнена колесница. Трябвало много да се страхуваме от пророка - да не работим на този ден, да не плуваме, да му принесем нещо, за да не предизвикаме гнева му.

Ролята на подобни поверия е да изведат отговорността далеч от нас. Така вината автоматично отива върху свирепия светия, който си иска курбана. Истината, обаче е, че свирепи богове и светии няма. Има свирепи хора, без чувство за отговорност, без уважение към природа, богове, живот.

Синът ми тази година ме нарече „страхлива майка“. Почувствах се ужасно. По-добре да ме беше нарекъл лоша, строга, невъзможна... Но страхлива?! Аз, дето навремето какви чудеса от храброст правих... Навремето, но не сега. Сега ме е страх.

Страх ме е от големи вълни и не позволявам забавления с тях. Преди години едно момиче се удави пред очите на десетки хора, които просто го гледали, притеснявали се, пушили, но толкоз. Нищо не можело да се направи. Сигурно е било така. Макар един спасител да беше казал в последствие, че ако всички този хора бяха завързали по нещо от себе си – колан, кърпа, дреха и бяха направили въже, което да подхвърлят към момичето, щели са да го спасят. Но сигурно не им е било възможно. Макар, че тези дни едно семейство бе спасено от удавяне във Флорида от 80 непознати. Хората чули виковете за помощ, организирали се, хванали се за ръце и направили жива верига. Сред тях имало и такива, които не можели да плуват. Но сигурно в нашия случай с момичето това не е било възможно. Страх ме е да допусна другото.

Страх ме е от „геройствата” да шофираш пил, дрогиран. Страх ме е от деца на по 18 години, които не са нито физически, нито психически готови да управляват огромните возила, които някой им е пъхнал в ръцете.

Страх ме е от смели бащи, които учат синовете си на мъжество във водите на разбушувало се море, при червен флаг и при опънати нерви на спасителите.

Страх ме е от пияни шофьори, които возят ученици в разпадащи се автобуси, на зелени училища, които имат за цел основно да закърпят бюджета на треторазрядни хотели, и които най-често приключват в инфекциозно отделение.

Страх ме е от басейни без охрана, без обезопасителни решетки, заради които се случиха ужасяващи инциденти напоследък.

Страх ме е от желанието за бърза, еднодневна печалба без мисъл и отговорност за останалите и за утре.

Страх ме е от свободно разхождащите се хора с множество присъди, като бомба със закъснител – едва когато избухне, се сещаме какво е можело и трябвало да се направи.

Страх ме е от необезопасени строежи, от които падат плоскости върху главата на дете.

Страх ме е от „мъже”, които пребиват бременни жени по магистралите и деца пред дискотеките.

Страх ме от съдържанието на храните в магазина или по-скоро от липсата на съдържание.

Страх ме е да се разболея и остарея, защото старите и болните хора не ги искат никъде у нас.

Страх ме е, че липсата на контрол и отговорност в тази държава се обяснява със суеверия и поверия.

Страх ме е, че все повече хора на всички нива не си вършат работата.

Страх ме е, че вместо да направим жива верига срещу бедствията – били те природни или обществени, ние пристъпваме от крак на крак, пушим и ги наблюдаваме отдалеч.

Ако свети пророк Илия беше спасител на морето – да разделя водата и да възкресява починали, сигурно нямаше да бъда толкова страхлива майка. Ако и можеше да се мултиплицира във всички институции - да управлява стихиите, да съживява мъртвото чувство за отговорност, да въздава справедливост, то тогава щях да бъда дори много, много смела. Но живея в държава, в която хората, които трябва да носят отговорност плакнат вината си в морето, за да я прехвърлят към богове и светии. Живея в държава, която с всеки изминал ден ме превръща във все по-страхлива майка.

Днес е Илинден. Не влизайте в морето, ако има големи вълни. И не само днес.

И не се страхувайте от свети Илия, страхувайте се само от нечия несвършена работа.

Препоръчваме ви и Страховете на майките.

Автор: Мария Пеева

Бебетата се появяват на бял свят привидно абсолютно безпомощни, но всъщност изобщо не е така. От първия миг, в който напуснат топлото си безопасно местенце, те разполагат с най-силното оръжие – майчината любов. Нещо повече, те са толкова сладки и мили, че разтапят сърцата дори на съвсем непознати хора. А какво изпитва таткото? Татковците не са много по приказките, но погледът им казва всичко. Почуда, възхищение, потрес, преклонение, обожание. Погледът им говори, както и треперещите, несигурни ръце, които се протягат да гушнат малкото късче живот. И най-коравите мъжаги се ужасяват от едно бебе. „Господи, само да не го нараня! Толкова е крехко, толкова е нежно, толкова е истинско!“ Чудото на живота, малко човече от плът и кръв. Нашето лично завещание за вечността.

Бебетата могат само да размахват безпомощно ръчички и крачета, но въпреки това бързо си разчистват място под слънцето. И в най-малкото жилище, и в най-бедната колиба за тях ще бъде отделено най-чистото, топло и уютно кътче. Татковците и майките си намират втора и трета работа, теглят заеми и купуват жилища, правят чудеса от храброст и постигат невъзможното, за да осигурят по-добър живот на малкото същество. Никога не се предават. Защото битката вече не е само за тях самите и за собствените им удобства, а за бъдещето на детето им. И никога не очакват нищо в замяна. Бебетата са най-скъпата и най-невъзвращаемата ни инвестиция. От първия миг знаем, че всички усилия, всичкият труд, всички средства, които влагаме в тях в продължение на дълги години, са дарени доброволно и нямаме никакви очаквания да се върнат при нас под каквато и да е форма. От първия им дъх ние инвестираме в тяхното щастие и така е устроен светът. Нашето щастие е невъзможно без тяхното и това ги прави великата сила, която управлява живота ни.

Бебетата са най-добрите ни учители. Една приятелка веднъж ми каза. „Страхувам се, че няма да съм добра майка. Аз съм такава егоистка. Дали ще го обичам това дете? Дали ще мога да се пречупя и да мисля за друг човек толкова много, колкото мисля за себе си?“ Месец след като малкото й момиченце се роди, отидох да я видя. Тя, която винаги е била най-суетният човек на света, ме посрещна без маникюр, без грим, с клин и тениска, под която бяха избили петна от кърмата, чорлава, изтощена и безумно щастлива и горда. „Ела да видиш как сладко спи. Цяла нощ имаше колики и не мигнах, не успях даже да си взема душ. Ще я наглеждаш ли да се пооправя? Страх ме е да не се събуди и да плаче самичка.“ Къде изчезна егоистката? Умря. Роди се мама.

Истината е, че бебетата прекрояват света ни. И това е колкото плашещо, толкова и прекрасно. Никога нищо вече няма да е същото, животът е различен, мама е различна, татко е различен, светът е различен. Защото се е родил нов човек. До вчера го е нямало, днес вече е тук и ще остане. Ще расте, ще опознава мама и ще я променя, ще опознава татко и ще го променя. Ще опознава света и ще го променя. Ще създаде своя собствена микровселена от чувства, отношения и спомени, бавно и полека ще се вплете в сложната тъкан на универсалния килим и ще изтегли безброй нишки в него, които ще достигнат до видими и невидими хора и измерения. Също като малко божество, сътворено от двама, но принадлежащо само на себе си.

Никога няма да създадем нещо по-съвършено. Никога няма да обичаме по-силно. Никога няма да изпитаме по-чисто щастие. Никога няма да намерим по-истински смисъл. Бебето е единственият отговор на нашия въпрос към Вселената, който някога ще получим. А най-прекрасното е, че от мига, в който се роди, четем този отговор всеки божи ден, написан в сияйните му очи, в малката ръчичка, която толкова точно приляга в нашата, в меката косичка, която гъделичка брадичката ни, когато го гушнем, в топлото телце, отпуснато в ръцете ни, когато заспива. Ще го четем и много години напред, до последния ни миг, в усмивката на порасналите си деца, в очите на техните деца, в прахта, която остава подире им, когато продължат напред по пътя си, а ние останем. И този отговор е толкова простичък и ясен.

Обичай.

*****************************

Може би ще ви хареса и Естествено като живота и смъртта

Разгледайте тази галерия с прекрасни снимки на водно раждане